Обяснението е във вредните хранителни навици, различната хранителна структура на много от продуктите в търговската мрежа и генетичния фактор, казва изпълнителният директор на СБАЛ по детски детски болести „Проф. Иван Митев“
ВИЗИТКА
Д-р Благомир Здравков е анестезиолог-реаниматор с интереси в областта на спешната педиатрия, детската анестезиология в условия на спешност, реанимационния транспорт на деца, организацията и управлението на спешната медицинска помощ при масови инциденти и управлението на пациентската безопасност в детското здравеопазване. Започва работа като анестезиолог-реаниматор в Клиниката по кардиохирургия на УМБАЛ „Св. Анна”. От м. април 2021 г. е изпълнителен директор на Специализираната болница за активно лечение по детски болести „Проф. Иван Митев“ ЕАД.
д-р Здравков, колко деца годишно минават през вашата болница?
Годишно минават между 6000 и 8000 деца с различна патология. Нашата болница обслужва интернистичния спектър на педиатрията, т.е. тези направления в детските болести, които не включват хирургия и травма.
Имат ли достъп до нея деца от цяла България?
Категорично да. Самият факт, че 50% от хоспитализираните при нас деца са живеещи извън София, е показателен, че достъпът е от цялата страна. Освен това при нас има клиники и структури, които са единствено в тази болница и по тази причина много колеги от провинцията изпращат техни пациенти при нас. Родителите също се самонасочват. Когато считат, че нивото на компетентност в населеното място, от където са, е изчерпано, те сами могат да потърсят помощ в болницата. И, разбира се, спешните случаи, които са приоритет.
Кои са тези клиники, които ги има само при вас?
Това са например отделението по диабет, скрининговата лаборатория за новорени, интензивното отделение, което при нас е с интернистичен профил.
Има ли много деца с диагноза диабет?
За голямо съжаление статистиката през последните години сочи, че първо пада възрастта на децата с новооткрит диабет. Освен това тези пациенти се увеличават и като абослютна бройка. Обяснението е във вредните хранителни навици, различната хранителна структура на много от продуктите, които са в търговската мрежа и разбира се, генетичния фактор.
Кое е най-натовареното отделение в специализираната педиатрична болница?
Към момента най-натоварено е интензивното ни отделение, тъй като такива структури в страната има малко, а за голямо съжаление има пациенти в нужда. Засега това е отделението ни с най-голяма запълняемост и, разбира се, с най-тежки случаи.
Кои са най-честите заболявания, които лекувате в болницата?
Различни са, те имат определена сезонност. Сега ще започнат грипоподобните състояния, заболяванията, предизвикани от инфекции на горните дихателни пътища, на белите дробове, т.е. пулмологичната клиника. В този сезон ревматологичните заболявания също могат да бъдат с пик, така че има една изменчивост. Клиниката по генетика е сравнително с висока запълняемост.
Как стои въпросът с кадрите в областта на педиатрията в България?
За щастие аз съм привилегирован да управлявам болницата, която е притегателен център за младите специалисти, желаещи да работят с деца. Това е единствената университетска детска болница в страната и по тази причина има много желаещи. При нас има много млади лекари, специализиращи и такива, на които им предстои старта на специализациите. Има и утвърдени специалисти, академични кадри. Проблем остава обаче дефицитът на медицински сестри. Преди доста години беше закрит детският профил за сестри. Значително по-трудно е да се работи с деца пациенти, а в момента има глад за сестри в абсолютно всяка структура на здравеопазването. По-голямата трудност от това да работиш с деца, особено с бебета, недоносени деца, малко плаши този медицински състав и за момента това остава най-големият проблем.
Коя е причината да няма интерес към специалността медицинска сестра?
Първо, от една страна една положителна характеристика – либерализацията на пазара, направи така, че дипломираните у нас сестри да могат да работят в цяла Западна Европа. Това не е никак лошо. Негативната страна каква е? Че България остана десетилетия наред с абсолютно недалновидна кадрова политика относно здравеопзването. И тези резултати в момента са пред нас. На това се дължи нехомогенното разпределение на педиатрите в цялата страна, те са концентрирани предимно в университетските центрове, в големите окръжни градове. Сестрите в един момент останаха демотивирани, защото се оказа, че за неспециализиран труд – да кажем продавачка в магазин в мола, може да се получи по-добро заплащане за много по-лесна работа, която не генерира такъв стрес. Да работиш с болни хора е много отговорно. Да работиш с болни деца е още по-отговорно, защото когато има едно болно дете, приемете, че цялото семейство е болно. Всеки, който има деца, знае – когато детето му е болно, всички са фиксирани в този проблем. Колегите медици, които обслужват този контингент, освен за пациента, трябва да имат умения за комуникация с родителите и близките, защото към такъв тип педиатрична грижа трябва да се стремим. Отминаха годините, когато патарналистичният модел беше водещ – каквото каже лекарят, взима детето, лекува го както той счита за правилно. Не става. Това са отминали времена и такъв тип комуникация не работи.
Едно от най-големите предизвикателства е създаване на добър екип. Как се справяте с него?
За щастие към момента успяваме да структурираме силен и добър екип, което говори и по отзивите на родителите на нашите пациенти. Трудно е действително, но водещо е ръководителят да има първо визия и след това да има индивидуален подход. Търсенето на кадри през обяви не е сполучлив вариант в педиатрията. Ти самият трябва да знаеш какво търсиш в един кандидат и е добре с ключовите фигури, които назначаваш, да имаш личен контакт, да говориш с тези хора, да разбереш защо те са избрали да станат лекари и медицински сестри, кое направление от общата детска медицина ги вълнува. Защото, дори да имаш много нужда да вкараш в едно звено персонал, ако този персонал е демотивиран, това на първо място е мъчение за пациентите, за персонала и в крайна сметка ще рефлектира и върху теб като ръководител. Хората в крайна сметка няма да са удовлетворени и работата няма да е с необходимото качество. Така че личният контакт и мотивация е най-важното. Именно по този метод аз съм успял да привлека страхотни хора в нашата болница.
Има ли нужда от реформа в педиатрията и каква трябва да е тя?
Има и тази нужда е от много десетилетия назад. Тя касае организацията, изграждането на болница, която да може да осигури комплекса детска грижа за всички пациенти от 0 до 18 г. Дори най-добрата кадрова политика не може да бъде реализирана бързо. Хоризонтът трябва да е поне с 10 г. напред и финансирането да е ясно структурирано и рамкирано, защото този тип финансиране за педиатрията само от НЗОК не е оптималният модел.
Кои са най-големите трудности при лечението на най-малките пациенти?
От една страна високата теоретична подготовка, която трябва да възпитаме и в себе си, и в по-младите колеги. Също така чисто практическите умения, които колкото е по-малко детето, толкова повече време е необходимо, за да бъдат усвоени. Но освен тези чисто практически необходимости е нуждата да умееш да комуникираш с родителите и детето по начин, който демонстрира емпатия, ангажираност и отговорност. Този тип комуникация за българската система на здравеопзването за съжаление все още е новост. При нас ние стартирахме обучение в тази посока и смятам, че сме предприели правилните крачки. Като цяло за страната обаче това все още е дефицит.
Вие сте специалист по детска анестезиология и детска реанимация. Защо са много малко лекарите, които се занимават с това? Изглежда, че тази специалност не е предпочитана?
Тази констатация е факт. За щастие имаме колеги с интерес в това направление. Реално нашата специалност е „Обща анестезиология и интензивно лечение“. Дали още в началото на специализацията си или като я завърши колегата ще реши да се профилира за работа с деца, е личен избор. Важното е този избор да е осъзнат и човек бързо, след като стартира този тип квалификация, да прецени дали тя е за него или не е. Защото на книга всеки анестезиолог трябва да може да провежда интензивно лечение и да дава анестезии на пациенти от всяка възраст, но ние чисто практически виждаме, че това не става. Работата с деца е много специфична, тя е по-трудна и сложна и затова изисква доста повече вложение като време и капацитет на самите лекари. По тази причина е обясним страха и притеснението на колегите от общия профил, когато им стоварят едно, особено по-малко, дете. Ние общо взето се познаваме, тъй като сме малко хора и никога не сме отказали съдействие на никой колега. Защото за нас най-важното пак остава пациентът да получи адекватна грижа.
Има ли повече рискове при анестезията при деца?
Има модификация. Рисковете от анестезията зависят освен от възрастта на пациента и чисто физиологичното му състояние, което при децата е по-различно от при възрастните, от патологията, която я е наложила на детето да се даде анестезия и, разбира се, от самия модел на анестезията. Кое обаче е добре – че на колегите, които работим с деца, тази палитра от аспекти на познанието са ни ясни. По тази причина анестезиолъгът е гарант за пациента. Той е длъжен, каквото и усложнение да възникне в хода на една анестезия, да е готов да го посрещне и да направи всичко разписано в медицинската наука и практика за своя пациент, независимо дали е дете или възрастен. Но да, има отделни усложнения, които в детска възраст са по-чести. Такова е например малигнената хипертермия, при която е необходим генетичен скрининг и суспектните пациенти подлежат на такъв.
Тя е животозастрашаващо състояние, нали?
Да, това е може би най-драматичното състояние, което може да се случи в кариерния път на един анестезиолог. Може никога в живота си като професионалист да не видиш това усложнение, но важно е винаги да можеш да го разпознаеш, да мислиш за него и да знаеш адекватния алгоритъм за овладяването му.
Доколкото знам не на всяко място има антидот за тази хипертермия?
Да, действително е така. Това е един отчасти законодателен проблем, защото доболничните центрове нямат нормативно право да притежават този медикамент. Когато нямаш нормативно право да притежаваш този медикамент, ти дори да го имаш, дори да го приложиш, ако има нежелани лекарствени въздействия от него, носиш отговорност за това. Имаме да извървим още стъпки като професионална общност в това направление. Ето, в нашата болница има достатъчно количество, колегите от „Пирогов“ също разполагат. Достатъчно е да има центрове, в които всички знаят, че този препарат е наличен и при сигнал за такова усложнение, той максимално бързо да бъде дистрибутиран до колегите. В момента обаче, заради нормативна пречка, се предпочита пациентът да се трансферира в звеното, където го има медикамента.
Какво искате да се подобри в детското здравеопзване?
Организацията, финансирането и държавната политика да стане наистина приориретна.
Какво е усещането да приспиш дете и да го събудиш след това?
Ами страхотно е. Много зависи какъв е типът на анестизията. При планови анестезии, когато общо взето от началото до края анестезията върви като един полетен план, е приятно и чувството на удовлетворение винаги го има, когато всичко мине по начина, по който ти си дирижирал и смяташ за най-правилен. За мен обаче най-любими са спешните анестезии, където понякога се налага екстремно бързо да действаш. Това зависи до голяма степен от екипа, защото малко са специалистите, които без екип могат да постигнат много добри резултати. Спешността в медицината и специално в анестезиологията, доброто начало, добрият ход, добрият изход, зависят от екипа. Това за мен е най-показателно екипността на какво ниво е.
Вашият съвет към родителите, търсещи помощ за своето дете?
Да знаят, че в България има отлични детски специалисти, които винаги могат да помогнат за лечението на тяхното дете.