Дълбока венозна тромбоза (ДВТ)
Дълбоката венозна тромбоза (ДВТ) се появява, когато в една или повече от дълбоките вени в тялото, обикновено в краката, се образува кръвен съсирек (тромб). Дълбоката венозна тромбоза може да причини болка или подуване на краката. Понякога няма забележими симптоми.
ДВТ може да се получи при наличие на определени медицински състояния, които влияят на начина, по който кръвта се съсирва. Кръвен съсирек в краката може да се образува и при продължителна липса на движение. Например, при пътувания на дълго разстояние или при продължителен престой на легло след операция, заболяване или злополука.
Дълбоката венозна тромбоза може да бъде сериозна, тъй като кръвните съсиреци във вените могат да се откъснат. След това съсиреците могат да преминат през кръвообращението и да заседнат в белите дробове, блокирайки притока на кръв (белодробна емболия). Когато дълбоката венозна тромбоемболия и белодробната емболия се появят заедно, това се нарича венозна тромбоемболия (ВТЕ).
Симптомите на дълбоката венозна тромбоза (ДВТ) может да включват:
Подуване на краката
Болка в краката, спазми или болезненост, които често започват от прасеца
Промяна в цвета на кожата на крака – например червен или лилав, в зависимост от цвета на кожата
Усещане за топлина на засегнатия крак
Дълбоката венозна тромбоза може да се появи и без забележими симптоми.
Кога трябва да се потърси лекар?
При развиетие на симптоми на дълбока венозна тромбоза трябва да се потърси лекар. При развитие на симптоми на белодробна емболия, която е животозастрашаващо усложнение на дълбоката венозна тромбоза, трябва да се потърси спешна медицинска помощ.
Предупредителните признаци и симптоми на белодробна емболия включват:
Внезапен недостиг на въздух
Болка или дискомфорт в гърдите, които се влошават при дълбоко вдишване или при кашлица
Чувство на замаяност или световъртеж
Припадък
Бърз пулс
Бързо дишане
Изкашляне на кръв
За да диагностицира ДВТ, лекарят прави физически преглед и задава въпроси за симптомите. Той проверява краката за подуване, чувствителност или промени в цвета на кожата. Изследванията, които ще бъдат направени, зависят от това дали според лекуващия лекар има нисък или висок риск от ДВТ.
Тестове
Тестовете, които се използват за диагностициране или изключване на ДВТ, включват:
Кръвен тест за Д-димер. Д-димерът е вид протеин, произвеждан от кръвните съсиреци. Почти всички хора с тежка ДВТ имат повишени нива на Д-димер в кръвта. Този тест често може да помогне за изключване на белодробна емболия.
Дуплекс ехография. При този неинвазивен тест се използват звукови вълни, за да се създаде картина на движението на кръвта през вените. Това е стандартният тест за диагностициране на ДВТ. В продължение на няколко дни може да се направят допълнителни ултразвукови изследвания, за да се провери за нови кръвни съсиреци или дали съществуващите се разрастват.
Венография. При този тест се използват рентгенови лъчи и багрило, за да се създаде картина на вените на краката и стъпалата. Багрилото се инжектира в голяма вена на стъпалото или глезена. То помага на кръвоносните съдове да се покажат по-ясно на рентгеновите снимки. Тестът е инвазивен, затова се прави рядко. Често първо се правят други изследвания, като например ултразвук.
Ядрено-магнитен резонанс (ЯМР). Това изследване може да се направи за диагностициране на ДВТ във вените на корема (коремната област).
Лечението на ДВТ има три основни цели.
Предотвратяване на увеличаването на съсирека
Предотвратяване на разкъсването на съсирека и придвижването му към белите дробове
Намаляване на вероятността от нова ДВТ
Възможностите за лечение на ДВТ включват:
Разредители на кръвта. Тези лекарства, наричани още антикоагуланти, помагат да се предотврати увеличаването на кръвните съсиреци. Те намаляват риска от образуване на повече съсиреци. Може да се приемат перорално, интравенозно или чрез инжекция под кожата.
Съществуват много различни видове лекарства за разреждане на кръвта, използвани за лечение на ДВТ. Лекарят определя най-подходящото за конкретния пациент.
Може да се наложи прием на таблетки за разреждане на кръвта в продължение на три месеца или по-дълго, като е важно да се спазва точно предписанието, за да се предотвратят сериозни странични ефекти.
Хората, които приемат лекарство за разреждане на кръвта, наречено варфарин (Jantoven), се нуждаят от редовни кръвни изследвания, за да се проследят нивата му в организма. Някои лекарства за разреждане на кръвта не са безопасни за прием по време на бременност.
Средства за разбиване на съсиреци (тромболитици). Тези лекарства се използват при по-сериозни видове дълбоки венозни тромбози или белодробни емболии или ако други лекарства не действат.
Лекарствата за разбиване на съсиреци се дават интравенозно или чрез тръбичка (катетър), поставена директно в съсирека. Те могат да предизвикат сериозно кървене, затова обикновено се използват само при хора с тежки кръвни съсиреци.
Филтри. Ако пациентът не може да приема лекарства за разреждане на кръвта, може да се постави филтър в голяма вена – куха вена – в корема (коремната област). Филтърът предотвратява образуването на тромби, които се разкъсват, и попадането им в белите дробове.
Поддържащи чорапи (компресивни чорапи). Тези специални чорапи помагат да се предотврати събирането на кръв в краката и за намаляване на отока на краката. Трябва да се носят от стъпалата до нивото на коленете. При ДВТ обикновено тези чорапи се носят през деня в продължение на няколко години, ако е възможно.
Дехидратация (обезводняване)
Дехидратация (обезводняване) настъпва, когато човек изразходва или губи повече течности, отколкото приема, и тялото му не разполага с достатъчно вода и други течности, за да изпълнява нормалните си функции. Всеки може да се дехидратира, но състоянието е особено опасно за малките деца и възрастните хора.
Най-честите причини за обезводняване при малките деца са тежка диария и повръщане. По-възрастните хора естествено имат по-малко количество вода в тялото си и може да страдат от заболявания или да приемат лекарства, които увеличават риска от дехидратация. Това означава, че при тях дори леки заболявания, като инфекции, засягащи белите дробове или пикочния мехур, могат да доведат до обезводняване.
Дехидратация може да настъпи и във всяка друга възрастова група, ако не се приема достатъчно вода в горещо време – особено при интензивно спортуване.
Обикновено леката до умерена дехидратация може да бъде преодоляна чрез пиене на повече течности, но тежката се нуждае от незабавно медицинско лечение.
Жаждата не винаги е надежден ранен индикатор за нуждата на организма от вода. Много хора, особено по-възрастните, не усещат жажда, докато вече не са дехидратирани. Ето защо е важно да се увеличи приема на вода в горещо време или когато човек е болен.
Признаците и симптомите на дехидратация може да се различават в зависимост от възрастта.
Кърмаче или малко дете
– Суха уста и език
– Плач без отделяне на сълзи
– Сух памперс в продължение на три часа
– Хлътнали очи, бузи
– Хлътналd фонтанела
– Безсилие или раздразнителност
Възрастен
– Екстремна жажда
– По-рядко уриниране
– Тъмно оцветена урина
– Умора
– Замайване
– Объркване
Кога трябва да се потърси лекар?
Личният лекар трябва да се потърси при:
– Диария в продължение на 24 часа или повече
– Поява на раздразнителност , дезориентация, сънливост
– Невъзможност за задържане на течности
– Кървави или черни изпражнения
Лекарят често може да диагностицира дехидратацията въз основа на физическите признаци и симптоми. При дехидратация е вероятно да се наблюдава ниско кръвно налягане, особено при преминаване от легнало в изправено положение, по-бърз от нормалния сърдечен ритъм и намален приток на кръв към крайниците.
За да се потвърди диагнозата и да се определи степента на дехидратация, може да бъдат направени други изследвания, като например:
– Кръвни изследвания. Кръвните проби може да бъдат използвани за проверка на редица фактори, като например нивата на електролитите – особено на натрия и калия – и доколко добре работят бъбреците.
– Изследване на урината. Тестовете, направени на урината, могат да покажат дали пацентът е дехидратиран и в каква степен. С тях може също така да се провери за признаци на инфекция на пикочния мехур.
Единственото ефективно лечение на дехидратацията е да се възстановят изгубените течности и електролити. Най-добрият подход за лечение зависи от възрастта, тежестта на дехидратацията и нейната причина.
При бебета и деца, които са се дехидратирали от диария, повръщане или температура, се препоръчва използването на перорален разтвор за рехидратация, който се продава без рецепта. Тези разтвори съдържат вода и соли в определени пропорции, за да възстановят течностите и електролитите.
Повечето възрастни с лека до умерена дехидратация от диария, повръщане или температура могат да подобрят състоянието си, като пият повече вода или други течности. Диарията може да се влоши от силноконцентрирани плодови сокове и газирани напитки.
При работа или спорт на открито в горещо или влажно време най-добре е да се пие хладка вода. Спортните напитки, съдържащи електролити и разтвор на въглехидрати, също могат да бъдат полезни.
Децата и възрастните, които са силно дехидратирани, трябва да бъдат лекувани от екип на „Спешна помощ“, дошъл на място или в болница. Солите и течностите, доставяни през вена (интравенозно), се абсорбират бързо и ускоряват възстановяването.
Делириум
Делириумът е сериозна промяна в умствените способности, която води до объркано мислене и липса на представа за заобикалящата среда. Разстройството обикновено настъпва бързо – в рамките на часове или няколко дни.
Делириумът често може да бъде проследен до един или повече фактори, сред които може да са тежко или продължително заболяване или дисбаланс в организма, например ниско съдържание на натрий. Разстройството може да бъде причинено и от някои лекарства, инфекция, хирургична интервенция, употреба на алкохол или наркотици или отказ от тях.
Симптомите на делириум понякога се бъркат със симптомите на деменция. При диагностицирането на разстройството лекарите може да разчитат на информация от семейството или на човек, който се е грижил за пациента.
имптомите на делириума обикновено започват в рамките на няколко часа или няколко дни и обичайно се проявяват при медицински проблем. Те често се появяват и изчезват през деня. Възможно е да има периоди, без те да се проявят. Симптомите обикновено се влошават през нощта, когато е тъмно и нещата изглеждат по-малко познати. Често се влошават и когато пациентът е в непозната среда, например болница.
Основните симптоми включват:
Намалено осъзнаване на заобикалящата среда
Това може да доведе до:
Затруднено фокусиране върху дадена тема или смяна на темата
Зацикляне върху дадена идея, вместо да се отговаря на въпроси
Лесно разсейване
Затвореност, малка или никаква активност или слабо реагиране на заобикалящата среда
Слаба мисловна дейност
Това може да се прояви като:
Слаба памет, като например забравяне на скорошни събития
Пациентът не знае къде се намира или кой е
Проблеми с говора или припомнянето на думи
Неясна или безсмислена реч
Проблеми с разбирането на речта
Проблеми с четенето или писането
Поведение и емоционални промени
Те могат да включват:
Тревожност, страх или недоверие към другите
Депресия
Избухливост или гняв
Чувство на приповдигнатост
Липса на интерес и емоции
Бързи промени в настроението
Личностни промени
Виждане на неща, които другите не виждат
Неспокойствие, тревожност или агресивност
Викане, стенене или издаване на други звуци
Тихо и затворено поведение – особено при по-възрастните хора
Забавени движения или мудност
Промени в навиците за сън
Променен цикъл на сън и бодърстване през нощта
Видове делириум
Експертите са определили три вида:
– Хиперактивен делириум. Това е най-лесният за разпознаване тип. Хората с този тип могат да бъдат неспокойни и да обикалят стаята. Освен това те могат да бъдат тревожни, да имат бързи промени в настроението или да виждат неща, които не съществуват. Хората с този тип делириум често се противопоставят на грижите.
– Хипоактивен делириум. Хората с този тип могат да бъдат неактивни или да имат намалена активност. Те са склонни да бъдат унили или сънливи. Може да изглеждат като замаяни. Те не взаимодействат със семейството си или с други хора.
– Смесен делириум. Симптомите включват и двата вида делириум. Лицето може бързо да превключва напред-назад от тревожно към вяло състояние.
Делириум и деменция
Делириумът и деменцията трудно се различават и човек може да има и двете. При деменция се наблюдава постепенно отслабване на паметта и други мисловни умения поради увреждане или загуба на мозъчни клетки. Най-честата причина за деменция е болестта на Алцхаймер, която настъпва бавно в продължение на месеци или години. При хората с деменция често се наблюдава делириум. Епизодите на делириум обаче не винаги означават, че човек има деменция. Тестове за деменция не трябва да се правят по време на епизод на делириум, тъй като резултатите може да бъдат подвеждащи.
Някои разлики между симптомите на делириума и деменцията включват:
– Началото. Началото на делириума настъпва за кратко време – в рамките на един или два дни. Деменцията обикновено започва с незначителни симптоми, които се влошават с течение на времето.
– Вниманието. Способността за съсредоточаване или поддържане на вниманието е нарушена при делириум. Човек в ранните етапи на деменцията остава като цяло бдителен. Човек с деменция в повечето случаи не е вял или превъзбуден.
– Бързи промени в симптомите. Симптомите на делириума могат да се появяват и изчезват няколко пъти през деня. Въпреки че хората с деменция имат по-добри и по-лоши моменти през деня, паметта и мисловните им умения обикновено остават на постоянно ниво.
Кога трябва да се потърси лекар?
Ако човек започне да проявява симптоми на делириум, близките му трябва да се посъветват с неговия личен лекар. Тяхното мнение за симптомите, типичното мислене и обичайните способности на пациента ще бъде важно за поставянето на диагнозата. То също така може да помогне на лекаря да открие причината за разстройството.
Лекарят може да диагностицира делириума въз основа на медицинската история и тестовете за психично състояние. Той взима предвид и факторите, които може да са причинили разстройството. Изследването може да включва:
Медицинска анамнеза. Лекарят обикновено пита какво се е променило през последните няколко дни, има ли нова инфекция, започнало ли е лицето да приема ново лекарство, имало ли е нараняване или нова болка, например в гърдите, появило ли се е главоболие или слабост, употребявало ли е лицето алкохол или наркотици?
Преглед на психичното състояние. Лекарят започва с проверка на съзнанието, вниманието и мисленето. Това може да стане чрез разговор с лицето или с определени тестове. Информацията от членовете на семейството или от лицата, полагащи грижи за лицето, може да бъде полезна.
Физически и неврологични прегледи. Физическият преглед проверява за признаци на здравословни проблеми или заболявания. При неврологичния преглед се проверяват зрението, равновесието, координацията и рефлексите. Това може да помогне да се определи дали делириумът е причинен от инсулт или друго заболяване.
Други изследвания. Лекарят може да назначи кръвни, уринни и други изследвания. Мозъчни образни изследвания може да се използват, когато диагнозата не може да бъде поставена с помощта на друга информация.
Първата цел на лечението на делириума е да се отстранят всички причини или отключващи фактори. Това може да включва спиране на някои лекарства, лечение на инфекция или на дисбаланс в организма. След това лечението се фокусира върху създаването на най-добрите условия за оздравяване на организма и успокояване на мозъка.
Поддържащи грижи
Поддържащите грижи имат за цел да предотвратят усложненията. Стъпките, които трябва да се предприемат, са:
Защита на дихателните пътища
Осигуряване на течности и храна
Подпомагане на движението
Лечение на болката
Справяне с липсата на контрол върху пикочния мехур
Избягване употребата на физически ограничители и тръби за пикочен мехур
Избягване на промени в обстановката и на лицата, които се грижат за пациента, когато това е възможно
Включване на членове на семейството или познати хора в грижите
Лекарства
Важно е да се говори с лекуващия лекар за медикаментите, които могат да отключат симптомите. Той може да предложи пациентът да избягва прием на тези лекарства или да му се дава по-ниска доза. Някои лекарства може да са необходими за овладяване на болката, която предизвиква делириум.
Други видове лекарства могат да помогнат за успокояване на човек, който е възбуден или объркан. Или пък може да са необходими лекарства, ако лицето проявява недоверие към другите, страхува се или вижда неща, които другите не виждат. Тези лекарства може да са необходими, когато симптомите:
Затрудняват извършването на медицински преглед или провеждането на лечение
Поставят лицето в опасност или застрашават безопасността на другите
Не намаляват с други лечения
Когато симптомите отзвучат, лекарствата обикновено се спират или се дават в по-ниски дози.
Деменция
Деменцията е термин, който се използва за описание на група симптоми, засягащи паметта, мисленето и социалните способности достатъчно сериозно, за да попречат на ежедневния живот. Тя не е специфично заболяване, но няколко заболявания могат да я причинят.
Въпреки че деменцията обикновено включва загуба на памет, загубата на памет има различни причини. Тя сама по себе си не означава, че човек има деменция, въпреки че често е един от ранните признаци на състоянието. Болестта на Алцхаймер е най-честата причина за прогресивна деменция при възрастни хора, но има и редица други причини за деменция. В зависимост от причината някои симптоми може да са обратими.
Симптомите и признаците на деменция варират в зависимост от причината, но често срещаните включват:
Когнитивни промени
Загуба на паметта, която обикновено се забелязва от друг човек
Затруднения в общуването или намирането на думи
Затруднения със зрителните и пространствените способности, като например изгубване по време на шофиране
Затруднения в разсъжденията или решаването на проблеми
Затруднения при справяне със сложни задачи
Затруднения при планирането и организирането
Затруднения с координацията и двигателните функции
Объркване и дезориентация
Психологически промени
Личностни промени
Депресия
Безпокойство
Неадекватно поведение
Параноя
Ажитация
Халюцинации
Кога трябва да се потърси лекар?
Когато човек забележи в себе си или в близък проблеми с паметта, е добре да се консултира с лекар. Някои лечими медицински състояния могат да причинят симптоми на деменция, затова е важно да се определи причината.
Диагностицирането на деменцията и нейния вид може да бъде предизвикателство. За да се определи причината за нея, лекарят трябва да идентифицира модела на загуба на умения и функции и да определи какво човек все още е в състояние да прави. Напоследък се появиха биомаркери, които позволяват да се постави по-точна диагноза на болестта на Алцхаймер.
Няма един тест, с който да може да се диагностицира деменция, така че лекарите вероятно ще проведат редица тестове, които могат да помогнат за определяне на проблема.
Когнитивни и невропсихологични тестове
Лекарите оценяват мисловните способности. Редица тестове измерват мисловните умения, като памет, ориентация, разсъждение и преценка, езикови умения и внимание.
Неврологична оценка
Лекарите оценяват паметта, езика, зрителното възприятие, вниманието, способността за решаване на проблеми, движенията, сетивата, равновесието, рефлексите и други области.
Сканиране на мозъка
– Компютърна томография или ядрено-магнитен резонанс. С тях може да се провери дали има данни за инсулт или кървене, тумор или хидроцефалия.
– PET сканиране. То може да покажат моделите на мозъчна активност и дали в мозъка са се отложили амилоидните или тау протеини, характерни за болестта на Алцхаймер.
Лабораторни тестове
Прости кръвни тестове могат да открият физически проблеми, които засягат мозъчната функция, като например недостиг на витамин В 12 или недостатъчно активна щитовидна жлеза. Понякога гръбначно-мозъчната течност се изследва за инфекция, възпаление или маркери на някои дегенеративни заболявания.
Психиатрична оценка
Специалист по психично здраве може да определи дали депресията или друго психично заболяване допринасят за симптомите.
Повечето видове деменция не могат да бъдат излекувани, но има начини за овладяване на симптомите.
Лекарства
Следните лекарства се използват за временно подобряване на симптомите на деменция.
Инхибитори на холинестеразата. Тези лекарства, включително донепезил (Aricept), ривастигмин (Exelon) и галантамин (Razadyne), действат, като повишават нивата на химическия пратеник, участващ в паметта и преценката. Въпреки че се използват предимно за лечение на болестта на Алцхаймер, те може да се предписват и при други деменции, включително съдова деменция, деменция при болестта на Паркинсон и деменция с телца на Леви.
Страничните ефекти може да включват гадене, повръщане и диария. Други възможни странични ефекти включват забавяне на сърдечния ритъм, припадъци и нарушения на съня.
Мемантин. Мемантинът (Namenda) действа, като регулира активността на глутамата – друг химически пратеник, участващ в мозъчните функции, като учене и памет. В някои случаи мемантинът се предписва заедно с инхибитор на холинестеразата.
Често срещан страничен ефект на мемантина е замайване.
Други лекарства. Може да бъдат предписани лекарства за лечение на други симптоми или състояния, като депресия, нарушения на съня, халюцинации, паркинсонизъм или възбуда.
През 2021 г. Агенцията по храните и лекарствата (FDA) на САЩ одобри адуканумаб (Aduhelm) за лечение на някои случаи на болестта на Алцхаймер. Лекарството е изследвано при хора, живеещи с ранна болест на Алцхаймер, включително хора с леко когнитивно нарушение, дължащо се на болестта на Алцхаймер. То е одобрено в Съединените щати, тъй като премахва амилоидните плаки в мозъка, но не е широко използвано, тъй като проучванията за ефективността му за забавяне на когнитивния спад са разнопосочни, а обхватът му е ограничен.
Друго лекарство за Алцхаймер – леканемаб, е обещаващо за хора с лека форма на болестта на Алцхаймер и леко когнитивно увреждане, дължащо се на болестта на Алцхаймер. То може да стане достъпно през 2023 г. Клинично изпитване от фаза 3 установи, че лекарството забавя с 27 % влошаването на когнитивните способности при хора с ранна болест на Алцхаймер. Леканемаб действа, като предотвратява струпването на амилоидни плаки в мозъка. Това проучване е най-мащабното досега, в което се разглежда дали изчистването на амилоидните плаки от мозъка може да забави заболяването.
Медикаментът леканемаб е в процес на разглеждане от FDA. Друго проучване изследва доколко лекарството може да бъде ефективно за хора с риск от болестта на Алцхаймер, включително хора, които имат роднини от първа степен, като родител или брат или сестра, с това заболяване.
Терапии
Някои симптоми на деменция и поведенчески проблеми могат да бъдат лекувани първоначално с нелекарствени методи, като например:
Ерготерапия. Ерготерапевтът може да покаже на пациента как да направи дома си по-безопасен и да го обучи на поведение за справяне с проблемите. Целта е да се предотвратят злополуки, като например падания; да се овладее поведението и пациентът да бъде подготвен за развитието на деменцията.
Модифициране на околната среда. Намаляването на безпорядъка и шума може да улесни съсредоточаването и функционирането на човек с деменция. Може да се наложи да бъдат скрити предмети, които застрашават безопасността, като ножове и ключове за кола. Системите за наблюдение могат да предупреждават, ако човекът с деменция се отдалечи.
Опростяване на задачите. Разделяне на задачите на по-лесни стъпки и съсредоточаване върху успеха, а не върху неуспеха, е една от стъпките. Структурирането и рутината също помагат за намаляване на объркването при хората с деменция.
Денга треска
Треската денга е заболяване, пренасяно от комари, което се среща в тропическите и субтропическите райони на света. Леката треска денга причинява висока температура и грипоподобни симптоми. Тежката форма, наричана още хеморагична треска денга, може да причини сериозно кървене, внезапно спадане на кръвното налягане (шок) и смърт.
Милиони случаи на инфекция с денга се наблюдават по света всяка година. Болестта е най-разпространена в Югоизточна Азия, западните тихоокеански острови, Латинска Америка и Африка, но се появява и в нови райони, като има локални огнища включително в Европа и южните части на САЩ.
Изследователите работят върху ваксини, но такива още няма. Засега в районите, където заболяването е често срещано, най-добрите начини за предпазване от заразяване са да се избягва ухапване от комари и да се предприемат мерки за намаляване на популацията на комарите.
Много хора не изпитват никакви признаци или симптоми на инфекция с денга. Когато се появят симптоми, те може да бъдат сбъркани с други заболявания – например грип, и обикновено започват четири до десет дни след ухапването от заразен комар.
Треската денга причинява висока температура – 40 °С, и някои от следните признаци и симптоми:
Главоболие
Болки в мускулите, костите или ставите
Гадене
Повръщане
Болка зад очите
Подуване на жлезите
Обрив
Повечето хора се възстановяват в рамките на около седмица. В някои случаи симптомите се влошават и могат да станат животозастрашаващи. Това се нарича тежка денга, хеморагична треска денга или шоков синдром денга.
Тежката денга се появява, когато кръвоносните съдове се увредят и станат пропускливи. Броят на съсирващите клетки (тромбоцити) в кръвта намалява. Това може да доведе до шок, вътрешни кръвоизливи, органна недостатъчност и дори смърт.
Предупредителните признаци за тежка треска денга, която е животозастрашаваща и иска спешна медицинска намеса, могат да се развият бързо. Тео бикновено започват през първия ден или два след отминаването на треската и могат да включват:
Силна болка в стомаха
Неотминаващо повръщане
Кървене от венците или носа
Кръв в урината, изпражненията или повръщаното
Кървене под кожата, което може да прилича на синини
Затруднено или учестено дишане
Умора
Раздразнителност или безпокойство
Кога трябва да се потърси лекар?
Тежката треска денга е животозастрашаваща и изисква спешна медицинска намеса. Незабавно трябва да се потърси медицинска помощ, ако скоро след посещение в район, в който е известно, че се среща треска денга, човек е имал треска или развие някой от предупредителните признаци. Тези признаци включват силна болка в стомаха, повръщане, затруднено дишане или кръв в носа, венците, повръщаното или изпражненията. При неотдавнашно пътуване, развиване на треска и леки симптоми на треска денга, трябва да се направи консултация с лекар.
Диагностицирането на треската денга може да бъде трудно, тъй като нейните признаци и симптоми може лесно да бъдат объркани с тези на други заболявания , като чикунгуня, вируса Зика, малария и коремен тиф. Лекарят вероятно ще разпита пациента за медицинската му история и историята на пътуванията му. Трябва да се опишат подробно международните пътувания, включително държавите, които са посетени, и датите, както и всеки възможен контакт с комари.
Лекарят може също така да вземе кръвна проба, която да бъде изследвана в лаборатория за доказателства за инфекция с един от вирусите на денга.
Не съществува специфично лечение на треската денга. При възстановяване от нея трябва да се пият много течности. Незабавно трябва да се потърси лекар, ако има наличие на някой от следните признаци и симптоми на дехидратация:
Намалено уриниране
Малко или никакви сълзи
Суха уста или устни
Летаргия или объркване
Студени или влажни крайници
Ацетаминофенът, който се продава без рецепта, може да помогне за намаляване на мускулната болка и температурата. При наличие на треска денга обаче трябва да се избягват други болкоуспокояващи без рецепта, включително аспирин, ибупрофен и напроксен натрий. Тези болкоуспокояващи могат да увеличат риска от усложнения при кървене.
При тежка форма на треска денга пациентът може да се нуждае от:
Поддържащи грижи в болница
Интравенозен (IV) прием на течности и електролити
Следене на кръвното налягане
Кръвопреливане, за да се възстанови загубената кръв.
Деперсонализация и дереализация
Деперсонализационно-дереализационно разстройство се появява, когато постоянно или многократно човек има усещането, че се наблюдава извън тялото си или има чувството, че нещата около него не са реални, или и двете. Чувствата на деперсонализация и дереализация могат да бъдат много обезпокоителни и на засегнатия може да му се струва, че живее в сън.
Много хора в някакъв момент имат мимолетно преживяване на деперсонализация или дереализация. Когато обаче тези чувства продължават да се появяват или никога не изчезват напълно и пречат на функционирането, това се счита за деперсонализационно-дереализационно разстройство. Това разстройство е по-често срещано при хора, които са имали травматични преживявания.
Деперсонализацията и дереализацията може да бъдат тежки и да пречат на взаимоотношенията, работата и други ежедневни дейности. Основното лечение е разговорна терапия (психотерапия), въпреки че понякога се използват и лекарства.
Постоянните и повтарящи се епизоди на деперсонализация или дереализация, или и двете, причиняват дистрес и проблеми с функционирането на работното място или в училище, или в други важни области на живота. По време на тези епизоди човек е наясно, че усещането му за откъснатост е само чувство, а не реалност.
Преживяването и чувствата на разстройството може да бъдат трудни за описване. Притеснението, че ще „полудее“ може да накара човек да се съсредоточи в проверки дали съществува и да определи какво всъщност е реално.
Симптомите обикновено започват в средата до края на тийнейджърството или в началото на зрелостта. Деперсонализацията и дереализацията се срещат рядко при деца и възрастни хора.
Симптоми на деперсонализация
Симптомите на деперсонализация включват:
Чувство, че човек е външен наблюдател на собствените си мисли, чувства, тяло или части от тялото – например, сякаш се носи във въздуха над себе си
Чувство, че е като робот или че не контролира говора или движенията си
Усещане, че тялото, краката или ръцете изглеждат изкривени, уголемени или свити, или че главата е като увита в памук
Емоционална или физическа безчувственост и липса на реакция към заобикалящия свят
Усещане, че спомените са лишени от емоции и че те могат да бъдат или да не бъдат собствени спомени
Симптоми на дереализация
Симптомите на дереализация включват:
Чувство на отчуждение или непознаване на заобикалящата среда – например сякаш се живее във филм или сън
Чувство на емоционална откъснатост от хората, за които човек го е грижа, сякаш е разделен от тях със стъклена стена
Околна среда, която изглежда изкривена, размазана, безцветна, двуизмерна или изкуствена, или повишено осъзнаване и яснота на заобикалящата среда
Изкривяване на възприятието за време, като например възпремане на скорошни събития като далечно минало
Изкривявания на разстоянието и на размера и формата на предметите
Епизодите на деперсонализационно-дереализационното разстройство может да продължат часове, дни, седмици или дори месеци наред. При някои хора тези епизоди се превръщат в постоянни чувства, които периодично може да се подобряват или влошават.
Кога трябва да се потърси лекар?
Преходните чувства на деперсонализация или дереализация са често срещани и не са непременно причина за безпокойство. Продължаващите или тежки чувства на откъснатост и изкривяване на заобикалящата среда обаче може да бъдат признак на деперсонализационно-дереализационно разстройство или друго физическо или психическо разстройство. Лекар трябва да се потърси при наличие на чувства на деперсонализация или дереализация, които:
Създават безпокойство или са емоционално разрушителни
Не изчезват или продължават да се връщат
Пречат на работата, взаимоотношенията или ежедневните дейности
Лекарят може да определи или отхвърли диагнозата деперсонализационно-дереализационно разстройство въз основа на:
Физически преглед. В някои случаи симптомите на деперсонализация или дереализация може да са свързани с основен физически здравословен проблем, с прием на лекарства, употреба на наркотици или алкохол.
Лабораторни изследвания. Някои лабораторни изследвания могат да помогнат да се определи дали симптомите са свързани с медицински или други проблеми.
Психиатрична оценка. Специалистът по психично здраве разпитва за симптомите, мислите, чувствата и моделите на поведение, което може да помогне да се определи дали пациентът има деперсонализационно-дереализационно разстройство или други психични разстройства.
DSM-5. Сциалистът по психично здраве може да използва критериите за деперсонализационно-дереализационно разстройство, изброени в Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM-5), публикуван от Американската психиатрична асоциация.
Лечението на деперсонализационно-дереализационното разстройство е предимно психотерапия. Понякога обаче към плана за лечение може да се добавят и медикаменти.
Психотерапия
Психотерапията, наричана още консултиране или терапия с разговори, е основното лечение. Целта е да се придобие контрол над симптомите, така че те да намалеят или да изчезнат. Две такива психотерапии включват когнитивно-поведенческа терапия и психодинамична терапия.
Психотерапията може да помогне на засегнатия:
Да разбере защо се появяват деперсонализация и дереализация
Да научи техники, които отвличат вниманието му от симптомите и го карат да се чувства по-свързани със света и чувствата си
Да научи стратегии за справяне със стресови ситуации и моменти на силен стрес
Да се справи с емоциите, свързани с преживени в миналото травми
Да обърне внимание на други състояния на психичното здраве, като тревожност или депресия
Лекарства
Няма лекарства, специално одобрени за лечение на деперсонализационно-дереализационно разстройство. Въпреки това может да се използват медикаменти за лечение на специфични симптоми или за лечение на депресия и тревожност, които често се свързват с разстройството.
Депресия (основно депресивно разстройство)
Депресията е разстройство на настроението, което предизвиква постоянно чувство на тъга и загуба на интерес. Наричано още основно депресивно разстройство или клинична депресия, то засяга начина, по който човек чувства, мисли и се държи, и може да доведе до различни емоционални и физически проблеми. Възможно е да се появят проблеми с извършването на нормални ежедневни дейности, а понякога засегнатият се чувства така, сякаш не си струва да живее.
Депресията не е просто пристъп на униние, тя не е слабост и човек не може просто да се измъкне от нея. Тя може да изисква дългосрочно лечение, но справяне с нея е възможно. Повечето хора с депресия се чувстват по-добре с медикаменти, психотерапия или и с двете.
Въпреки че депресията може да се появи само веднъж през живота, хората обикновено имат множество епизоди. По време на тези епизоди симптомите се проявяват през по-голямата част от деня, почти всеки ден и може да включват:
Чувство на тъга, сълзливост, празнота или безнадеждност
Гневни изблици, раздразнителност или неудовлетвореност, дори и по дребни въпроси
Загуба на интерес или удоволствие от повечето или всички нормални дейности, като секс, хоби или спорт
Нарушения на съня, включително безсъние или прекалено много сън
Умора и липса на енергия, така че дори дребни задачи изискват допълнителни усилия
Намален апетит и загуба на тегло или повишено желание за храна и увеличаване на теглото
Тревожност, възбуда или безпокойство
Забавяне на мисленето, говора или движенията на тялото
Чувство за безполезност или вина, фиксиране върху минали неуспехи или самообвинения
Проблеми с мисленето, концентрацията, вземането на решения и запомнянето на нещата
Чести или повтарящи се мисли за смърт, за самоубийство, опити за самоубийство или самоубийство
Необясними физически проблеми, като болки в гърба или главоболие
При много хора с депресия симптомите обикновено са достатъчно тежки, за да предизвикат забележими проблеми в ежедневните дейности, като работа, училище, социални дейности или взаимоотношения с другите. Някои може да се чувстват като цяло зле или нещастни, без да знаят защо.
Симптоми на депресия при деца и тийнейджъри
Общите признаци и симптоми на депресия при деца и тийнейджъри са подобни на тези при възрастните, но може да има и някои разлики.
При по-малките деца симптомите на депресия може да включват тъга, раздразнителност, прилепчивост, тревожност, болки и страдания, отказ да ходят на училище или поднормено тегло.
При тийнейджърите симптомите може да включват тъга, раздразнителност, негативно чувство и чувство за безполезност, гняв, слаба успеваемост или много отсъствия от училище, чувство за неразбиране и изключителна чувствителност, употреба на наркотици или алкохол, прекалено много ядене или сън, самонараняване, загуба на интерес към обичайните дейности и избягване на социални контакти.
Симптоми на депресия при възрастни хора
Депресията не е нормална част от напредването на възрастта и никога не трябва да се приема с лека ръка. За съжаление, тя често остава недиагностицирана и нелекувана при възрастните хора и те може да не желаят да потърсят помощ. Симптомите може да бъдат различни или по-малко очевидни при възрастните хора, като например:
Затруднения с паметта или промени в личността
Физически болки или страдания
Умора, загуба на апетит, проблеми със съня или загуба на интерес към секса, които не са причинени от медицинско състояние или лекарства
Често желание да си останат вкъщи, вместо да излизат да общуват или да правят нови неща
Мисли или чувства за самоубийство, особено при по-възрастните мъже
Кога трябва да се потърси лекар?
При чувство на депресия е препоръчително да се запише час за лекар или психотерапевт.
Кога да се потърсите спешна помощ?
Когато някой усети, че той или негов близък може да се самонарани или да направи опит за самоубийство, трябва незабавно да се потърси спешна помощ.:
Лекарят може да определи диагноза депресия въз основа на:
Физически преглед. Лекарят преглежда пациента и задава въпроси за здравословното му състояние. В някои случаи депресията може да е свързана с основен физически здравословен проблем.
Лабораторни изследвания. Лекарят може да назначи пълна кръвна картина или да изследва щитовидната жлеза, за да се увери, че тя функционира правилно.
Психиатрична оценка. Специалистът по психично здраве разпитва за симптомите, мислите, чувствата и моделите на поведение. Възможно е да поиска попълване на въпросник, който да помогне на пациента да отговори на тези въпроси.
DSM-5. Специалистът по психично здраве може да използва критериите за депресия, посочени в Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM-5), публикуван от Американската психиатрична асоциация.
Видове депресия
Симптомите, причинени от основно депресивно разстройство, може да варират при различните хора. За да уточни вида на депресията, лекарят може да добави един или повече спецификатори. Спецификаторът означава, че депресията е със специфични характеристики, като например:
Тревожен дистрес – депресия с необичайно безпокойство или тревога за възможни събития или загуба на контрол
Смесени характеристики – едновременно наличие на депресия и мания, включващо повишено самочувствие, прекалено много говорене и повишена енергия
Меланхолични характеристики – тежка депресия с липса на реакция към нещо, което преди е доставяло удоволствие, и свързана с ранно сутрешно събуждане, влошено настроение сутрин, големи промени в апетита и чувство за вина, възбуда или вялост
Атипични характеристики – депресия, която включва способност за временно развеселяване от щастливи събития, повишен апетит, прекомерна нужда от сън, чувствителност към отхвърляне и усещане за тежест в ръцете или краката
Психотични характеристики – депресия, придружена от халюцинации или заблуди, които може да включват личностна неадекватност или други негативни теми.
Кататония – депресия, която включва двигателна активност, свързана с неконтролируеми и безцелни движения или фиксирана и скована поза
Перипартална депресия – депресия, която възниква по време на бременността или в седмиците или месеците след раждането (следродилна депресия)
Сезонна депресия – депресия, свързана с промените в сезоните и намаленото излагане на слънчева светлина
Други нарушения, които предизвикват симптоми на депресия
Няколко други разстройства, като изброените по-долу, включват депресията като симптом. Важно е да се постави точна диагноза, за да може засегнатят да получи подходящо лечение.
Биполярни разстройства I и II. Тези разстройства включват промени в настроението, които варират от високи стойности (мания) до ниски стойности (депресия). Понякога е трудно да се направи разлика между биполярното разстройство и депресията.
Циклотимично разстройство. То включва възходи и спадове, които са по-слаби от тези при биполярното разстройство.
Разстройство с нарушена регулация на настроението. Това разстройство на настроението при децата включва хронична и силна раздразнителност и гняв с чести екстремни темпераментни изблици. То обикновено се развива в депресивно или тревожно разстройство през тийнейджърските години или в зряла възраст.
Персистиращо депресивно разстройство. Понякога наричано дистимия, това е по-слабо изразена, но по-хронична форма на депресия. Въпреки че обикновено не води до увреждания, персистиращото депресивно разстройство може да попречи на нормалното функциониране в ежедневието и на пълноценния живот.
Предменструално дисфорично разстройство. То включва симптоми на депресия, свързани с хормоналните промени, които започват седмица преди менструацията, подобряват се в рамките на няколко дни след началото на менструацията и са минимални или изчезват след приключването ѝ.
Други депресивни разстройства. Включва депресия, която е причинена от употребата на наркотични вещества или някои предписани лекарства или от друго медицинско състояние.
Медикаментите и психотерапията са ефективни за повечето хора с депресия. Личният лекар или психиатър може да предпише лекарства за облекчаване на симптомите. Много хора с депресия обаче имат полза и от посещението на психиатър, психолог или друг специалист по психично здраве.
При тежка депресия може да се наложи престой в болница или амбулаторна програма за лечение, докато симптомите се подобрят. По-долу е представен по-подробен преглед на възможностите за лечение на депресия.
Лекарства
Налични са много видове антидепресанти, включително изброените по-долу:
Селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина (SSRIs). Лекарите често започват с предписването на SSRIs. Тези лекарства се смятат за по-безопасни и обикновено предизвикват по-малко обезпокоителни странични ефекти от другите видове антидепресанти. SSRI включват циталопрам (Celexa), есциталопрам (Lexapro), флуоксетин (Prozac), пароксетин (Paxil, Pexeva), сертралин (Zoloft) и вилазодон (Viibryd).
Инхибитори на обратното захващане на серотонин и норадреналин (SNRIs). Примери за SNRIs са дулоксетин (Cymbalta), венлафаксин (Effexor XR), десвенлафаксин (Pristiq, Khedezla) и левомилнаципран (Fetzima).
Атипични антидепресанти. Тези лекарства не се вписват точно в нито една от другите категории антидепресанти. Те включват бупропион (Wellbutrin XL, Wellbutrin SR, Aplenzin, Forfivo XL), миртазапин (Remeron), нефазодон, тразодон и вортиоксетин (Trintellix).
Трициклични антидепресанти. Тези лекарства, като имипрамин (Tofranil), нортриптилин (Pamelor), амитриптилин, доксепин, тримипрамин (Surmontil), дезипрамин (Norpramin) и протриптилин (Vivactil), могат да бъдат много ефективни, но често предизвикват по-тежки странични ефекти от по-новите антидепресанти. Затова трицикличните лекарства обикновено не се предписват, освен ако преди това не е имало неуспешен опит за подобрение със SSRI.
Моноаминооксидазни инхибитори (MAOIs). MAOIs, като транилципромин (Parnate), фенелзин (Nardil) и изокарбоксазид (Marplan), е възможно да бъдат предписани, обикновено когато други лекарства не са дали резултат, защото могат да имат сериозни странични ефекти. Употребата на MAOIs изисква строга диета поради опасни (или дори смъртоносни) взаимодействия с храни – като някои сирена, кисели краставички и вина, и някои лекарства и билкови добавки. Селегилинът (Emsam), по-нов MAOIs, който се поставя върху кожата под формата на лепенка, може да предизвика по-малко странични ефекти, отколкото другите MAOIs. Тези лекарства не могат да се комбинират със SSRIs.
Други лекарства. Към антидепресанта могат да се добавят и други лекарства, за да се засили антидепресивният ефект. Лекуващият лекар може да препоръча комбиниране на два антидепресанта или добавяне на лекарства като стабилизатори на настроението или антипсихотици. Може да се добавят и лекарства против тревожност и стимуланти за краткосрочна употреба.
Откриване на правилното лекарство
Ако даден депресант е повлиял добре на един член на семейството, възможно е той да помогне и на друг. Възможно е да се наложи изпробване на няколко лекарства или комбинация от лекарства, преди да се открие подходящото. Това изисква търпение, тъй като някои медикаменти се нуждаят от няколко седмици или повече, за да започнат да действат пълноценно и страничните ефекти да намалеят, докато организмът се адаптира.
Наследствените особености играят роля за това как влияят антидепресантите на даден пациент. В някои случаи резултатите от генетични тестове (направени чрез кръвен тест или със секрет от бузата) могат да дадат сведения за това как организмът може да реагира на определен антидепресант. Освен генетиката обаче и други променливи могат да повлияят на отговора към лекарствата.
Рискове от внезапно спиране на лекарствата
Не се препоръчва спиране на приема на антидепресант, без първо да е направена консултация с лекуващия лекар. Антидепресантите не се считат за пристрастяващи, но понякога може да се появи физическа зависимост (която е различна от пристрастяването).
Внезапно спиране на лечението или пропускането на няколко дози може да предизвика симптоми, подобни на абстиненция, а прекратяването може да доведе до внезапно влошаване на депресията. Дозата се намалява постепенно по лекарска препоръка.
Антидепресанти и бременност
При бременност и кърмене приемът на антидепресанти може да представлява риск за плода или бебето. Бременни с депресия или такива, които планират бременност, трябва да направи консултация в с лекар.
Антидепресанти и повишен риск от самоубийство
Повечето антидепресанти като цяло са безопасни, но Администрацията по храните и лекарствата (FDA) на САЩ изисква на всички такива медикаменти да има най-строгото предупреждение за предписанията. В някои случаи при децата, тийнейджърите и младите хора под 25-годишна възраст може да се увеличи броят на случаите на суицидни мисли или поведение при прием на антидепресанти, особено през първите няколко седмици след започване на приема или при промяна на дозата.
Всеки, който приема антидепресант, трябва да бъде наблюдаван внимателно за влошаване на депресията или необичайно поведение, особено при започване на нов медикамент или при промяна на дозата. Специалистите обаче подчертават, че е по-вероятно антидепресантите да намалят риска от самоубийство в дългосрочен план чрез подобряване на настроението.
Психотерапия
Психотерапията е общ термин за лечение на депресия чрез разговор за състоянието и свързаните с него проблем. Различни видове психотерапия могат да бъдат ефективни при депресия, като например когнитивно-поведенческа терапия или междуличностна терапия. Специалистът по психично здраве може да препоръча и други видове терапии. Психотерапията може да помогне на засегнатия:
Да се адаптира към криза или други текущи трудности
Да идентифицира негативните убеждения и поведения и да ги замени със здравословни, положителни такива
Да изследвате взаимоотношенията и преживяванията и да развие позитивни взаимодействия с другите
Да намери по-добри начини за справяне и решаване на проблеми
Да идентифицира проблемите, които допринасят за депресията и да промени поведението, което я влошава
Да възвърнете чувството си за удовлетвореност и контрол в живота и да помогне за облекчаване на симптомите на депресията, като безнадеждност и гняв
Да се научи да поставя реалистични цели за живота си
Да развиете способността да понася и приема стреса, като използвате по-здравословни поведения
Алтернативни формати за терапия
Съществуват формати за терапия на депресията, които са алтернатива на сесиите в кабинета лице в лице и могат да бъдат ефективен вариант за някои хора. Терапията може да се предоставя например като компютърна програма, чрез онлайн сесии или с помощта на видеоклипове или работни книги. Програмите може да бъдат ръководени от терапевт или да бъдат частично или напълно независими.
Смартфоните и таблетите, които предлагат мобилни здравни приложения, като например за подкрепа и общо обучение за депресията, не са заместител на посещението при лекар или терапевт.
Болнично и стационарно лечение
При някои хора депресията е толкова тежка, че се налага престой в болница. Това може да се наложи, ако те не могат да се грижат правилно за себе си или когато има непосредствена опасност да навредят на себе си или на някой друг. Психиатричното лечение в болница може да им помогне да запазят спокойствие и да са безопасност, докато настроението им се подобри.
Програмите за частична хоспитализация или дневно лечение също могат да помогнат на някои хора. Те осигуряват амбулаторна подкрепа и консултации, необходими за овладяване на симптомите.
Други възможности за лечение
За някои хора може да се предложат други процедури, понякога наричани терапии за стимулиране на мозъка:
Електроконвулсивна терапия. При нея през мозъка се пропускат електрически токове, за да се повлияе на функцията и действието на невротрансмитерите в него и да се облекчи депресията. Обикновено тази терапия се използва при хора, чието състояние не се подобрява от лекарствата, не могат да приемат антидепресанти по здравословни причини или са изложени на висок риск от самоубийство.
Транскраниална магнитна стимулация (ТМС). Тя може да бъде вариант за хора, които не са реагирали на антидепресанти. По време на тази стимулация намотка, поставена срещу скалпа, изпраща кратки магнитни импулси, за да стимулира нервните клетки в мозъка, които участват в регулирането на настроението и депресията.
Дерматит
Дерматитът е общ термин, който описва често срещано кожно раздразнение. То има много причинители и форми и обикновено включва сърбяща, суха кожа или обрив. Може също така да причини образуване на мехури, оток, коричка или лющене на кожата. Три често срещани вида на това състояние са атопичен дерматит (екзема), себореен дерматит и контактен дерматит.
Дерматитът не е заразен, но може да създаде дискомфорт и притеснение. Редовното овлажняване на кожата помага за контролиране на симптомите. Лечението може да включва и медикаментозни мехлеми, кремове и шампоани.
Всеки вид дерматит има тенденция да се появява на различна част от тялото. Признаците и симптомите може да включват:
Сърбеж (пруритус)
Суха кожа
Обрив по подутата кожа, който варира по цвят в зависимост от цвета на кожата
Мехури, може би с изтичане на вода и образуване на корички
Лющене на кожата (пърхот)
Удебелена кожа
Бучки в космените фоликули
Кога трябва да се потърси лекар?
Лекар трябва да се потърси, ако:
– Човек се притеснява
– Кожата става болезнена
– Има подозрения, че кожата е инфектирана
– Мерките за самопомощ не са помогнали и признаците и симптомите продължават
а да диагностицира дерматита, лекарят разговаря с пациента за симптомите и преглежда кожата. Може да се наложи да бъде взета биопсия за изследване в лаборатория, което помага да се изключат други състояния.
Тестване с пластири
При този тест върху кожата се нанасят малки количества различни вещества, които след това се покриват. Лекарят преглежда кожата по време на посещенията през следващите няколко дни, за да търси признаци на реакция. Тестването с пластири може да помогне за диагностициране на специфични видове алергии, причиняващи дерматит.
Лечението на дерматита варира в зависимост от причината и симптомите. То може да включва едно или повече от следните действия:
Нанасяне върху засегнатата кожа на кортикостероидни кремове, гелове или мехлеми
Нанасяне върху засегнатата кожа на определени кремове или мехлеми, които въздействат върху имунната система (калциневринови инхибитори)
Излагане на засегнатия участък на контролирано количество естествена или изкуствена светлина (фототерапия)
Използване на перорални кортикостероиди (таблетки) или инжекционен дупилумаб при тежко заболяване
Използване на мокри превръзки – медицинско лечение за тежък атопичен дерматит, което включва прилагане на кортикостероид и обвиване с мокри превръзки.
Дерматофибросаркома протуберанс
Дерматофибросаркома протуберанс (DFSP) е рядък вид рак на кожата. Той започва в клетките на съединителната тъкан в средния слой на кожата (дермата). В началото може да изглежда като пъпка или да се усеща като груб участък от кожата. С разрастването си може да образува бучки от тъкан (protuberans) близо до повърхността на кожата. Този рак на кожата често се образува по ръцете, краката и тялото.
Дерматофибросаркома протуберанс расте бавно и рядко се разпространява извън кожата. Тя е един от видовете немеланомен рак.
Тестовете и процедурите, използвани за диагностициране на дерматофибросаркома протуберанс, включват:
Преглед на кожата. Лекарят проверява за признаци на рак.
Кожна биопсия. Тестовете в лабораторията могат да покажат дали има ракови клетки.
Образна диагностика. Понякога са необходими образни изследвания, като например ядрено-магнитен резонанс (ЯМР), за да се види степента на рака и да се помогне при планирането на лечението.
Лечението обикновено включва операция за отстраняване на рака. Може да се използват и други лечения, за да се унищожат раковите клетки, които е възможно да останат след операцията.
Възможностите за лечение може да включват:
Операция за отстраняване на рака. Възможно е лекарят да отстрани и част от здравата тъкан около него. Така има по-голяма вероятност всички ракови клетки да бъдат премахнати.
Операция по метода на Моос (Mohs surgery). Този вид операция включва изрязване на тънки слоеве от съдържащата рак кожа, докато остане само чиста от рак тъкан. Всеки отстранен слой кожа се изследва за признаци на рак. Процесът продължава, докато не останат следи от рак.
Хирургията по метода на Моос може да бъде полезна за лечение на по-големи видове рак. Дерматофибросаркома протуберанс има склонност да расте в неправилна форма, което затруднява пълното ѝ отстраняване.
Радиационна терапия. При лъчетерапията се използват мощни енергийни лъчи, като рентгенови лъчи и протони, за да се убият раковите клетки. Лъчетерапия може да бъде препоръчана, ако не е било възможно да се отстрани целият рак по време на операцията.
Тартетна терапия. Лекарствата за таргетна терапия атакуват специфични химикали, присъстващи в раковите клетки. Чрез блокиране на тези химикали лечението с целеви лекарства води до загиване на раковите клетки. При някои хора с дерматофибросаркома протуберанс раковите клетки произвеждат излишен протеин. Лекарство, наречено иматиниб (Gleevec), може да се насочи към тези клетки и да ги накара да умрат. Това лечение може да бъде препоръчано, ако ракът се върне след операция.
Клинични изпитания. Клиничните изпитания за тестване на нови лечения могат да бъдат опция. Лекуващият лекар може да каже дали даден пациент отговаря на условията, за да бъде включен в такива.
Дермографизъм (дермографска уртикария)
Дермографизмът или дермографската уртикария е състояние, известно още като „писане по кожата“. Когато хората, страдащи от дерматографизъм, леко одраскат кожата си, се образуват изпъкнали зачервени и сърбящи ивици. Тези белези обикновено изчезват в рамките на 30 минути.
Причината за дерматографската уртикария не е известна, но при някои хора тя може да бъде предизвикана от инфекции, емоционално разстройство или лекарства като пеницилин.
Повечето хора, които имат дерматографизъм, не търсят лечение. Ако признаците и симптомите са особено притеснителни, лекуващият лекар може да препоръча лекарства за алергия, като цетиризин (Zyrtec) или дифенхидрамин (Benadryl).
Признаците и симптомите на дерматографизъм може да включват:
Повдигнати червени линии
Подуване
Възпаление
Сърбеж
Те може да се появят в рамките на няколко минути след разтъркване или надраскване на кожата и обикновено изчезват в рамките на 30 минути. В редки случаи дерматографизмът се развива по-бавно и продължава от няколко часа до няколко дни.
Самото състояние може да продължи месеци или години.
Кога да се потърси лекар?
Консултация с лекар е наложителна, ако признаците и симптомите са особено обезпокоителни.
Дерматографизмът може да бъде диагностициран с прост тест. Лекарят ще прокара езикодържател по кожата на ръката или гърба на пациента, за да види дали в рамките на няколко минути се появява червена, подута линия или уртикария.
Симптомите на дерматографизма обикновено отшумяват от само себе си и лечение не е необходимо. Въпреки това, ако състоянието е тежко или обезпокоително, лекарят може да препоръча антихистаминови лекарства като дифенхидрамин (Benadryl), фексофенадин (Allegra) или цетиризин (Zyrtec).
Дерматомиозит
Дерматомиозитът е рядко срещано възпалително заболяване, което се характеризира с мускулна слабост и специфичен кожен обрив. Той може да засегне възрастни и деца. При възрастните обикновено се появява в края на 40-те до началото на 60-те години. При децата – най-често между 5 и 15-годишна възраст. Състоянието засяга повече жени, отколкото мъже.
За дерматомиозита няма лечение, но могат да настъпят периоди на подобрение на симптомите. Лечението може да помогне за изчистване на кожния обрив и за възвръщане на мускулната сила и функция.
Признаците и симптомите на дерматомиозит могат да се появят внезапно или да се развият постепенно с течение на времето. Най-често срещаните включват:
Кожни промени. Развива се виолетов или тъмночервен обрив, най-често по лицето и клепачите, както и по кокалчетата на пръстите, лактите, коленете, гърдите и гърба. Обривът, който може да бъде сърбящ и болезнен, често е първият признак на дерматомиозит.
Мускулна слабост. Прогресиращата мускулна слабост обхваща най-близките до торса мускули, като тези на ханша, бедрата, раменете, горната част на ръцете и врата. Слабостта засяга както лявата, така и дясната страна на тялото и обикновено постепенно се влошава.
Кога трябва да се потърси лекар?
При развиване на мускулна слабост или необясним обрив трябва да се потърси лекар.
Ако лекарят подозира дерматомиозит, той може да предложи някои от следните изследвания:
Кръвен анализ. Кръвният тест ще позволи на лекаря да разбере дали пациентът има повишени нива на мускулни ензими, които могат да показват мускулно увреждане. С него може също така да се откриеят автоантитела, свързани с различни симптоми на дерматомиозит, което може да помогне при определянето на най-доброто лекарство и лечение.
Рентгенова снимка на гръдния кош. Този тест може да провери за признаци на вид белодробно увреждане, което понякога възниква при дерматомиозит.
Електромиография. При това изследване се вкарва тънък иглен електрод през кожата в мускула, който ще бъде изследван. Електрическата активност се измерва, докато пациентът отпуска или стяга мускула, и промените в модела на електрическата активност могат да потвърдят мускулно заболяване. Лекарят може да определи кои мускули са засегнати.
Ядрено-магнитен резонанс. Скенерът създава напречни изображения на мускулите от данни, генерирани от мощно магнитно поле и радиовълни. За разлика от мускулната биопсия, ЯМР може да оцени възпалението върху голяма площ от мускула.
Кожна или мускулна биопсия. Отстранява се малко парче кожа или мускул за лабораторен анализ. Кожната проба може да помогне за потвърждаване на диагнозата дерматомиозит. Мускулната биопсия може да разкрие възпаление в мускулите или други проблеми, като например увреждане или инфекция. Ако кожната биопсия потвърди диагнозата, мускулна биопсия може да не е необходима.
Дерматомиозитът не се лекува, но лечението може да подобри състоянието на кожата, както и силата и функцията на мускулите.
Лекарства
Лекарствата, използвани за лечение на дерматомиозит, включват:
Кортикостероиди. Медикаменти като преднизон (Rayos) могат бързо да контролират симптомите на дерматомиозита, но продължителната им употреба може да има сериозни странични ефекти. Затова лекарят, след като предпише сравнително висока доза за овладяване на симптомите, може постепенно да я намали, когато те се подобрят.
Кортикостероид-щадящи средства. Когато се използват заедно с кортикостероид, тези лекарства могат да намалят дозата и страничните ефекти на кортикостероида. Двете най-често използвани лекарства за дерматомиозит са азатиоприн (Azasan, Imuran) и метотрексат (Trexall). Микофенолат мофетил (Cellcept) е друго лекарство, използвано за лечение на дерматомиозит, особено ако са засегнати белите дробове.
Ритуксимаб (Rituxan). По-често използван за лечение на ревматоиден артрит, ритуксимаб е вариант, ако първоначалните терапии не контролират симптомите.
Антималарийни лекарства. При упорит обрив лекуващият лекар може да предпише антималарийно лекарство, като например хидроксихлороквин (Plaquenil).
Слънцезащитни продукти. Защитата на кожата от излагане на слънце чрез нанасяне на слънцезащитни продукти и носене на защитни дрехи и шапки е важна за справяне с обрива при дерматомиозит.
Терапия
В зависимост от тежестта на симптомите лекарят може да предложи:
Физиотерапия. Физиотерапевтът може да покаже упражнения, които да помогнат за поддържане и подобряване силата и гъвкавостта на пацента и да го посъветва за подходящо ниво на активност.
Логопедична терапия. Ако са засегнати мускулите на гълтането, с логопедичната терапия пациентът може да бъде научен как да компенсира тези промени.
Оценка от диетолог. По-късно в хода на дерматомиозита дъвченето и преглъщането могат да станат по-трудни. Регистриран диетолог може да покаже как да се приготвят лесни за консумация храни.
Хирургически и други процедури
Интравенозен имуноглобулин (IVIg). IVIg е пречистен кръвен продукт, който съдържа здрави антитела от хиляди кръводарители. Тези антитела могат да блокират увреждащите антитела, които атакуват мускулите и кожата при дерматомиозит. Лечението с IVIg, което се прилага под формата на инфузия през вената, е скъпо и може да се наложи да се повтаря редовно, за да продължи ефектът.
Хирургия. Хирургията може да бъде вариант за отстраняване на болезнените калциеви отлагания и за предотвратяване на повтарящи се кожни инфекции.
Детска церебрална парализа
Церебралната парализа е група от заболявания, които засягат движенията и мускулния тонус или стойката. Причинява се от увреждане, което настъпва в незрелия, развиващ се мозък, най-често преди раждането.
Признаците и симптомите се появяват в кърмаческа или предучилищна възраст. Като цяло церебралната парализа причинява нарушения в движението, свързани с патологични рефлекси, отпуснатост или спастичност на крайниците и торса, необичайна стойка, неволеви движения, нестабилно ходене или някаква комбинация от тях.
Хората с церебрална парализа могат да имат проблеми с преглъщането и често се наблюдава дисбаланс на очните мускули, при който очите не се фокусират върху един и същ обект. Те също така могат да имат намален обхват на движение в различни стави на тялото си поради мускулна скованост.
Причината за церебралната парализа и нейният ефект върху функциите варират значително. Някои хора с церебрална парализа могат да ходят, а други се нуждаят от помощ. Едни хора имат интелектуални затруднения, а други – не. Възможно е да са налице епилепсия, слепота или глухота. Церебралната парализа е заболяване, което продължава цял живот. Няма лечение, но терапията може да помогне за подобряване на функциите.
Признаците и симптомите на церебралната парализа могат да варират значително при различните хора. Заболяването може да засегне цялото тяло или да се ограничи предимно до един или два крайника или до едната страна на тялото. Обикновено признаците и симптомите включват проблеми с движенията и координацията, говора и храненето, развитието и други проблеми.
Движение и координация
- Скованост на мускулите и патологични рефлекси (спастичност). Това е най-често срещаното двигателно разстройство
- Вариации в мускулния тонус, като например прекалено скован или прекалено хлабав
- Стегнати мускули с нормални рефлекси (ригидност)
- Липса на равновесие и мускулна координация (атаксия)
- Треперене или отривисти неволеви движения
- Бавни, гърчещи се движения
- Предпочитане на едната страна на тялото, като например протягане само на едната ръка или влачене на единия крак при пълзене
- Затруднено ходене, като ходене на пръсти, приклекнала походка, походка, наподобяваща ножица с кръстосване на коленете, широка походка или асиметрична походка
- Затруднения с фината моторика, като например закопчаване на дрехите или вдигане на прибори
Реч и хранене
- Забавяне в развитието на речта
- Затруднения в говора
- Затруднения при смучене, дъвчене или хранене
- Прекомерно слюноотделяне или проблеми с преглъщането
Развитие
- Забавяне в достигането на основните етапи в двигателните умения, като например сядане или пълзене
- Трудности в обучението
- Интелектуални затруднения
- Забавяне на растежа, което води до по-малки размери от очакваните
Други проблеми
Увреждането на мозъка може да доведе до други неврологични проблеми, като например:
- Гърчове (епилепсия)
- Затруднения със слуха
- Проблеми със зрението и неправилни движения на очите
- Необичайни усещания при допир или болка
- Проблеми с пикочния мехур и червата, включително запек и незадържане на урина
- Психични състояния, като емоционални разстройства и поведенчески проблеми
Мозъчното разстройство, причиняващо церебрална парализа, не се променя с времето, така че симптомите обикновено не се влошават с годините. Въпреки това, с напредването на възрастта някои симптоми могат да станат повече или по-малко видими. Също така скъсяването на мускулите и мускулната ригидност могат да се влошат, ако не се лекуват агресивно.
Кога трябва да се потърси лекар?
Важно е да се постави бърза диагноза за двигателно разстройство или забавяне в развитието на детето. При опасения, че детето има епизоди, в които е откъснато от заобикалящия го свят или се забелязват необичайни телесни движения или мускулен тонус, нарушена координация, затруднено преглъщане, дисбаланс на очните мускули или други проблеми в развитието, трябва да се говори с лекар.
Признаците и симптомите на детската церебрална парализа могат да станат по-явни с течение на времето, така че диагнозата може да бъде поставена едва няколко месеца до една година след раждането. В някои случаи, когато признаците и симптомите са леки, поставянето на диагнозата може да се забави повече.
Ако семейният лекар или педиатърът подозира, че детето има церебрална парализа, той ще оцени признаците и симптомите, ще проследи растежа и развитието му, ще прегледа медицинската му история и ще проведе физически преглед. Той може да насочи към специалисти, обучени в лечението на деца със заболявания на мозъка и нервната система, като например детски невролог, специалист по детска рехабилитация и специалист по детско развитие. Възможно е също така да назначи серия от изследвания, за да постави диагноза и да изключи други възможни причини.
Сканиране на мозъка
Образните изследвания на мозъка могат да разкрият области на увреждане или необичайно развитие в него. Тези изследвания могат да включват:
- Ядрено-магнитен резонанс (ЯМР). При магнитно-резонансната томография се използват радиовълни и магнитно поле, за да се получат подробни триизмерни или напречни изображения на мозъка. Тя често може да идентифицира лезии или аномалии в мозъка на детето. Това изследване е безболезнено, но е шумно и може да отнеме до един час. Детето вероятно ще получи предварително успокоително или лека обща анестезия.
- Краниално ултразвуково изследване. То може да бъде извършено по време на кърмаческа възраст. При това изследване се използват високочестотни звукови вълни, за да се получат изображения на мозъка. Ултразвукът не създава подробно изображение, но може да се използва, защото е бърз и може да осигури ценна предварителна оценка на мозъка.
Електроенцефалограма (ЕЕГ)
Ако има съмнение, че детето има гърчове, ЕЕГ може да направи допълнителна оценка на състоянието. Гърчовете могат да се развият при дете с епилепсия. При ЕЕГ изследването към скалпа на детето се прикрепват поредица от електроди. ЕЕГ записва електрическата активност на мозъка. Обикновено при епилепсия се наблюдават промени в нормалните модели на мозъчните вълни.
Лабораторни тестове
Изследванията на кръвта, урината или кожата могат да се използват за скрининг на генетични или метаболитни проблеми.
Допълнителни тестове
Ако детето е диагностицирано с церебрална парализа, вероятно е то да бъде насочено към специалисти, които да го изследват за други състояния, често свързани с това заболяване. Тези тестове могат да установят проблеми със:
- Зрение
- Слух
- Реч
- Интелект
- Развитие
- Движение
- Други медицински състояния
Видът на детската церебрална парализа се определя от основното двигателно нарушение, но няколко двигателни нарушения могат да се проявят заедно. Най-често срещаният вид церебрална парализа е спастичната церебрална парализа, която включва сковани мускули и патологични рефлекси. Други видове церебрална парализа включват двигателни нарушения, свързани с лошо равновесие и координация (атаксични) и затруднен контрол на волевите мускули (дискинетични).
След поставяне на диагнозата церебрална парализа лекарят може да използва инструмент от оценъчна скала, като например Системата за класификация на грубите моторни функции, за да определи функцията и тежестта на подвижността, стойката и равновесието. Тази информация може да помогне при избора на лечение.
Децата и възрастните с детска церебрална парализа може да се нуждаят от доживотни грижи от медицински екип. Освен педиатър или специалист по физиотерапия и рехабилитация (физиотерапевт) и евентуално детски невролог, който да наблюдава медицинските грижи за детето, екипът може да включва различни терапевти и специалисти по психично здраве. Тези специалисти обръщат специално внимание на нуждите и проблемите, които са по-често срещани при хората с церебрална парализа, и могат да работят съвместно с основния лекуващ лекар.
Няма лечение за церебрална парализа. Въпреки това съществуват много възможности за терапия, които могат да помогнат за подобряване на ежедневното функциониране на детето. Изборът на грижи зависи от специфичните му симптоми и нужди, а нуждите могат да се променят с течение на времето. Ранната намеса може да подобри резултатите.
Възможностите за терапия могат да включват медикаменти, терапии, хирургични процедури и други лечения според нуждите.
Лекарства
Лекарства, които могат да намалят мускулното напрежение, могат да се използват за подобряване на функционалните способности, лечение на болката и справяне с усложнения, свързани със спастичността или други симптоми на церебрална парализа.
- Инжекции в мускулите или нервите. За третиране на стягането на определен мускул лекарят може да препоръча инжектиране на онаботулинумтоксинА (ботокс) или друго средство. Инжекциите ще трябва да се повтарят приблизително на всеки три месеца.
Страничните ефекти могат да включват болка на мястото на инжектиране и леки грипоподобни симптоми. Други по-сериозни странични ефекти включват затруднено дишане и преглъщане.
- Перорални мускулни релаксанти. Лекарства като баклофен, тизанидин (Zanaflex), диазепам (Valium) или дантролен (Dantrium) често се използват за отпускане на мускулите.
В някои случаи баклофенът се вкарва в гръбначния мозък с помощта на тръбичка (интратекален баклофен). Помпата се имплантира хирургично под кожата на корема.
- Лекарства за намаляване на слюноотделянето. Една от възможностите е инжектиране на ботокс в слюнчените жлези.
Ползите, рисковете и възможните странични ефекти от препоръчаните медикаментозни варианти трябва да се объсдят с лекуващия лекар.
Терапии
Различни терапии играят важна роля при третирането на детската церебрална парализа:
- Физиотерапия. Тренировките и упражненията за мускулите могат да помогнат за подобряване на силата, гъвкавостта, равновесието, двигателното развитие и подвижността на детето. Отделно родителите се обучават как безопасно да се грижат за ежедневните нужди на детето си у дома, като къпане и хранене. Терапевтът може да даде насоки как да се продължи тренирането на мускулите на детето и как да се правят упражнения в домашни условия между посещенията при него.
През първите 1 до 2 години след раждането физиотерапевтите и ерготерапевтите работят върху проблеми като контрол на главата и торса, преобръщане и хващане. По-късно те дават препоръки за използване на помощни средства. Може да бъдат препоръчани скоби, шини или други поддържащи устройства за детето, които да помогнат за подобряване на функциите, като например подобряване на ходенето и разтягане на скованите мускули.
- Ерготерапия. Ерготерапевтите работят, за да помогнат на детето да придобие независимост в ежедневните и рутинни дейности у дома и в училище. Адаптивното оборудване, препоръчано за него, може да включва проходилки, бастуни с широка основа, системи за стоене и сядане или електрически инвалидни колички.
- Логопедична и езикова терапия. Логопедите могат да помогнат за подобряване на способността на детето да говори ясно или да общува с помощта на езика на знаците. Те могат също така да го научат да използва устройства за комуникация, като например компютър и гласов синтезатор, ако комуникацията е затруднена. Логопедите могат да се справят и с трудностите при хранене и преглъщане.
- Рекреационна терапия. Някои деца се чувстват по-добре при участие в обикновени или адаптивни развлекателни или състезателни спортове, като терапевтична езда или каране на ски. Този вид терапия може да помогне за подобряване на двигателните умения, речта и емоционалното състояние на детето. Както възрастните, така и децата имат полза от редовна физическа активност и упражнения за общото здраве и физическа форма.
Хирургични процедури
Възможно е да се наложи хирургична намеса, за да се намали мускулното стягане или да се коригират костните аномалии, причинени от спастичността. Тези процедури включват:
- Ортопедична хирургия. Децата с тежки контрактури или деформации може да се нуждаят от операция на костите или ставите, за да се поставят ръцете, гръбначният стълб, бедрата или краката в правилните им позиции. Хирургичните процедури могат също така да удължат мускулите и да удължат или преместят сухожилията, които са скъсени от контрактурите. Тези корекции могат да намалят болката и да подобрят подвижността. Процедурите могат също така да улеснят използването на проходилка, скоби или патерици.
- Прекъсване на нервните влакна (селективна дорзална ризотомия). В някои тежки случаи, когато другите лечения не са помогнали, хирурзите могат да прекъснат нервите, обслужващи определени спастични мускули, при процедура, наречена селективна дорзална ризотомия. Това отпуска мускулите на краката и намалява болката, но може да причини изтръпване.
Други методи на лечение
При необходимост може да се препоръчат лекарства и други лечения за гърчове, болка, остеопороза, психични състояния и проблеми със съня, устната кухина, храненето и храненето, незадържането на пикочния мехур, зрението или слуха.
Възрастни с церебрална парализа
Когато детето с церебрална парализа стане възрастен човек, нуждите му от здравни грижи могат да се променят. В допълнение към общите медицински прегледи, препоръчани за всички възрастни, текущите специализирани грижи включват оценка и лечение на състояния, които са по-често срещани при възрастни с церебрална парализа. Те може да включват:
- Проблеми със зрението и слуха
- Поддържане на мускулния тонус
- Управление на гърчовете
- Проблеми с болката и умората
- Стоматологични проблеми
- Ортопедични проблеми, като контрактури, артрит и остеопороза
- Сърдечни и белодробни заболявания
- Проблеми с психичното здраве, като например депресия
Доброкачествен пароксизмален позиционен световъртеж (BPPV)
Доброкачественият пароксизмален позиционен световъртеж (BPPV) е една от най-честите причини за вертиго – внезапното усещане, че човек се върти или че има въртене вътре в главата му.
BPPV причинява кратки епизоди на лек до силен световъртеж. Обикновено се предизвиква от специфични промени в положението на главата. Това може да се случи, когато се мърда главата нагоре или надолу, при лягане, при обръщане в леглото или при смяна на позицията от легнало в седнало положение.
Въпреки че BPPV може да бъде притеснителен, той рядко е сериозен, освен в случаите, при които се увеличава вероятността от падане. Съществува ефективно лечение на доброкачествения пароксизмален позиционен световъртеж.
Признаците и симптомите на доброкачествения пароксизмален позиционен световъртеж (BPPV) могат да включват:
- Замайване
- Усещане, че човек или заобикалящата го среда се върти или движи (световъртеж)
- Загуба на равновесие или нестабилност
- Гадене
- Повръщане
Признаците и симптомите на BPPV могат да се появят и да изчезнат и обикновено продължават по-малко от една минута. Епизодите на BPPV могат да изчезнат за известно време и след това да се появят отново.
Дейностите, които предизвикват признаците и симптомите на BPPV, могат да бъдат различни при отделните хора, но почти винаги са породени от промяна в положението на главата. Някои хора усещат нарушено равновесие и когато стоят или ходят.
Необичайни ритмични движения на очите обикновено съпътстват симптомите на доброкачествения пароксизмален позиционен световъртеж.
Кога трябва да се потърси лекар?
При повтарящ се, внезапен, тежък или продължителен и необясним световъртеж или замаяност трябва да се направи консултация с лекар.
Кога трябва да се потърси спешна помощ?
Въпреки че е необичайно световъртежът да сигнализира за сериозно заболяване, незабавно трябва да се потърси медицинска помощ, ако замайването или световъртежът са придружени с някои от следните симптоми:
- Ново, различно или силно главоболие
- Температура
- Двойно виждане или загуба на зрение
- Загуба на слуха
- Затруднения в говора
- Слабост в краката или ръцете
- Загуба на съзнание
- Падане или затруднено ходене
- Изтръпване или мравучкане
Изброените по-горе признаци и симптоми могат да сигнализират за по-сериозен проблем.
Лекарят може да направи серия от изследвания, за да определи причината за световъртежа. По време на физическия преглед той вероятно ще провери за:
- Признаци и симптоми на световъртеж, които се предизвикват от движения на очите или главата и след това намаляват за по-малко от една минута
- Световъртеж при специфични движения на очите, които се появяват при легнало положение по гръб с глава, обърната на една страна и леко наклонена над ръба на леглото за преглед
- Неволни движения на очите от една страна на друга
- Невъзможност за контрол на движенията на очите
Ако лекарят не може да открие причината за признаците и симптомите, той може да назначи допълнителни изследвания, като например:
- Електронистагмография (ENG) или видеонистагмография (VNG). Целта на тези тестове е да се открият необичайни движения на очите. ENG (при която се използват електроди) или VNG (при която се използват малки камери) могат да помогнат да се определи дали виенето на свят се дължи на заболяване на вътрешното ухо, като измерват неволните движения на очите, докато главата се поставя в различни позиции или органите за равновесие се стимулират с вода или въздух.
- Ядрено-магнитен резонанс (ЯМР). Това изследване използва магнитно поле и радиовълни, за да създаде напречни изображения на главата и тялото. Лекарят може да използва тези изображения за идентифициране и диагностициране на редица състояния. ЯМР може да се извърши, за да се изключат други възможни причини за световъртеж.
Доброкачественият пароксизмален позиционен световъртеж може да изчезне от само себе си в рамките на няколко седмици или месеци. За да се облекчи BPPV по-скоро, лекарят, аудиологът или физиотерапевтът може да препоръчат терапия, която се състои от поредица от движения, известни като процедура за позициониране на каналите.
Позициониране на каналите
Извършвана в кабинета на лекаря, процедурата за репозициониране на каналите се състои от няколко прости и бавни маневри за позициониране на главата. Целта е да се преместят частици от изпълнените с течност полукръгли канали на вътрешното ухо в малка отворена зона, подобна на торбичка (вестибюл), в която се намира един от отолитните органи в ухото. Там тези частици не създават проблеми и се резорбират по-лесно.
Всяка позиция се задържа за около 30 секунди, след като спрат всякакви симптоми или необичайни движения на очите. Тази процедура обикновено дава резултат след като се направи един или два пъти.
Лекарят вероятно ще покаже как пациентът сам да се извършва тази процедура, така че да можете да я направи у дома, ако е необходимо.
Хирургична алтернатива
В редки случаи, когато процедурата за позициониране на каналите не дава резултат, лекуващият лекар може да препоръча хирургична интервенция. При нея се използва костна тапа, за да се блокира частта от вътрешното ухо, която причинява световъртеж. Тапата не позволява на полукръговия канал в ухото да реагира на движенията на частиците или на движенията на главата като цяло. Процентът на успеваемост на операцията за запушване на канала е около 90 %.
Доброкачествен тумор на периферния нерв
Периферните нерви свързват главния и гръбначния мозък с други части на тялото. Тези нерви контролират мускулите, за да може човек да ходи, да мига, да преглъща, да вдига предмети и да извършва други дейности.
Върху периферните нерви могат да се образуват няколко различни вида тумори. Причината обикновено е неизвестна, като при някои е генетична.
Повечето от тези видове тумори не са ракови (доброкачествени), но те могат да доведат до увреждане на нервите и загуба на мускулен контрол. Ето защо е важно да се потърси лекар, когато се появи някаква необичайна бучка, болка, мравучкане или изтръпване, или мускулна слабост.
Видове
Туморите на периферните нерви засягат нервите, като растат в тях или като ги притискат. Тези, които растат вътре в нервите, се наричат интраневрални. Туморите, които притискат нервите, се наричат екстраневрални. Повечето от тях са доброкачествени, което означава, че не са ракови. Различните видове доброкачествени тумори на периферните нерви включват:
- Шваном. Най-често срещаният доброкачествен тумор на периферните нерви при възрастни – шваномът, може да се появи почти навсякъде по тялото. Тези тумори на нервните обвивки се наричат шваноми, защото са съставени от Шванови клетки, които са клетки, обграждащи нервите.
Те обикновено растат бавно. Ако се развие шваном на ръката или крака, може да се забележи образувание. Възможно е обаче да минат години, преди шваномът да се забележи.
Шваномите обикновено произлизат от един сноп нервни влакна, наречен фасцикул, в рамките на главния нерв. Някои шваноми растат и образуват необичайни форми в гръбначния стълб или таза, като например тумори тип „дъмбел“. Когато един шваном расте, при опитите за безопасно отстраняване на тумора се излагат на риск повече фасцикули.
Шваномите най-често се срещат самостоятелно. Понякога някои хора имат по няколко такива в ръцете, краката или тялото. Това е състояние, наречено шваноматоза.
Рядко срещан шваном в близост до мозъчния ствол, известен като акустичен невром, може да причини проблеми с равновесието или слуха. Този вид тумор е известен и като вестибуларен шваном. Понякога се среща при хора със заболяване, наречено неврофиброматоза 2 (NF2). Ако акустичните невроми не се лекуват и продължат да растат, те могат да засегнат близките нерви и да притиснат мозъчния ствол.
- Неврофибром. Този често срещан вид доброкачествен тумор на нервите има склонност да се образува в центъра на нерва. Неврофибромът може да възникне от няколко нервни снопа и обикновено причинява леки симптоми. Този тумор най-често се развива при хора, които имат неврофиброматоза 1 (NF1). Това е генетично заболяване, което причинява нарастване на тумори по нервите.
Симптомите на NF1 включват промени в цвета на кожата и доброкачествени тумори по нея. Някои хора, които имат NF1, развиват други заболявания. Те включват деформации на костите, като например изкривяване на гръбначния стълб, и тумор на очния нерв, наречен оптичен глиом. Хората с NF1 са изложени на риск да развият злокачествен тумор на обвивката на периферния нерв.
- Периневриом. Този рядък доброкачествен тумор на периферния нерв възниква от периневриални клетки – вид клетки, които обграждат обвивката на периферния нерв. Периневриомът може да се образува вътре в нерва, което се нарича интраневрален периневриом. Той може да се образува и в меката част на нерва, което се нарича екстраневрален периневриом. Интраневралният периневриом се среща най-често при деца и млади хора. Обикновено причинява постепенно прогресираща слабост и загуба на чувствителност в ръка или крак.
- Липом. Бавно растящите мастни клетки причиняват тази доброкачествена, мека бучка, която обикновено се появява под кожата на шията, раменете, гърба или ръцете. Липом в близост до нерв може да го притисне. Обикновено обаче липомът не причинява болка или други проблеми. Лекуващият лекар може да реши да наблюдава липома чрез редовни прегледи.
- Ганглионова киста. Някои ганглионови кисти са резултат от нараняване, но повечето нямат известна причина. Обикновено се образуват в близост до стави, например китката, и могат да причинят болка и да попречат на ежедневните дейности. Някои от тях изчезват без лечение, но такива, които притискат съседни нерви, трябва да бъдат отстранени.
Доброкачественият тумор на периферния нерв може да предизвика симптоми, ако притиска нерва, в който расте, или близките нерви, кръвоносни съдове или тъкани. С нарастването си вероятността да предизвика симптоми е по-голяма, но дори и малките тумори понякога могат да причинят оплаквания. Симптомите зависят от местоположението на тумора и от това кои тъкани засяга. Симптомите могат да включват:
- Подуване или бучка под кожата
- Болка, мравучкане или изтръпване
- Слабост или загуба на функции в засегнатата област
- Замайване или загуба на равновесие
Причини
Причината за доброкачествените тумори на периферните нерви обикновено не е известна. Някои от тях се предават в семейството.
Най-често срещаният вид доброкачествен тумор на периферния нерв е шваном. Шваномът обикновено започва в един сноп вътре в главния нерв, измествайки останалата част от нерва.
Друг често срещан вид е неврофибром. Неврофибромът също често се образува вътре в нерва. Понякога той израства от няколко нервни снопчета.
Периневриомите се срещат рядко и могат да растат от вътрешната или външната страна на нерва. Туморите извън нерва могат да причинят проблеми, когато притискат нерва.
Други доброкачествени тумори, които се образуват извън нервите, са меки бучки от бавно растящи мастни клетки, наречени липоми, и ганглийни кисти.
Лекарят ще проведе изследвания, за да установи къде се намира туморът на периферния нерв и какъв тип е той.
Тестове
Може да бъдат направени едно или повече от следните изследвания:
- Ядрено-магнитен резонанс (ЯМР.) Това е предпочитаният метод за визуализация на тумори на периферните нерви. При това сканиране се използват магнитно поле и радиовълни, за да се получи подробен 3D изглед на нервите и околната тъкан. То може да помогне да се определи дали пациентът има тумор и дали туморът е вътре или извън нерва.
- Компютърна томография. Компютърният томограф се върти около тялото, за да запише серия от изображения. Това изследване не е толкова полезно, колкото ЯМР, за диагностициране на тумор на периферен нерв. Въпреки това лекарят може да го препоръча, ако не може да бъде направен ЯМР или ако е необходима повече информация относно близката кост.
- Електромиограма (ЕМГ). Това изследване записва електрическата активност в мускул, когато човек се опитва да го раздвижи. Използва се, за да помогне да се локализира туморът и да се определи кои нерви са засегнати.
- Изследване на нервната проводимост. Вероятно е да бъде направено това изследване заедно с ЕМГ. С него се измерва колко бързо нервите пренасят електрически сигнали към мускулите.
- Биопсия на тумора. Ако образните изследвания установят тумор на нерва, лекарят може да вземе и и анализира малка проба от клетки (биопсия) от тумора. В зависимост от размера и местоположението на тумора, по време на биопсията може да е необходима местна или обща анестезия. Биопсията може да бъде взета с игла с помощта на образна диагностика или по време на операция.
- Биопсия на нерв. За да помогне за диагностицирането на вида на тумора, лекарят може да вземе биопсия от нерва. Това включва вземането на малка проба от тъкан и изпращането ѝ в лаборатория, където се изследва, за да се търсят признаци на рак.
Лечението на туморите на периферните нерви включва или хирургично отстраняване, или наблюдение.
Ако има малка вероятност туморът да се превърне в раков и ако не причинява проблеми, може да не се наложи операция.
Лекарят може да препоръча наблюдение, ако туморът е на място, което затруднява отстраняването му. Наблюдението включва редовни прегледи и образни изследвания, за да се види дали туморът расте.
Операция може да се наложи, ако има съмнение, че туморът е раков. Той може също така да бъде отстранен хирургично , ако е голям или причинява болка или други симптоми, като слабост, изтръпване или мравучкане.
Доброкачествена хиперплазия на простатата
Доброкачествената хиперплазия на простатата (ДХП) е здравословен проблем, който се среща все по-често с напредването на възрастта. Нарича се още уголемена простата.
Простатата е малка жлеза, която помага за производството на сперма. Тя се намира точно под пикочния мехур и с годините често се увеличава. Увеличената простата може да предизвика симптоми като блокиране на потока на урината от пикочния мехур. Също така може да причини проблеми с пикочния мехур, пикочните пътища или бъбреците.
Много терапии могат да помогнат при ДХП. Те включват медикаменти, операции и други процедури. Коя ще бъде предписана зависи от следните фактори:
- Симптоми
- Размер на простатата.
- Евентуални съпътстващи заболявания
Често срещаните симптоми на ДХП включват:
- Честа или спешна нужда от уриниране
- По-често уриниране през нощта
- Проблеми при започване на уринирането
- Слаба струя урина или струя, която спира и започва
- Капене в края на уринирането
- Невъзможност за пълно изпразване на пикочния мехур
По-рядко срещаните симптоми включват:
- Инфекция на пикочните пътища
- Невъзможност за уриниране
- Кръв в урината
Симптомите на доброкачествената хиперплазия на простатата обикновено се влошават бавно. Понякога те остават същите или дори се подобряват с течение на времето.
Размерът на простатата не винаги определя колко сериозни са симптомите. Някои хора с леко уголемена простата могат да имат сериозни оплаквания. Други, които имат много увеличена простата, може да имат незначителни проблеми. При трети може да няма никакви симптоми, въпреки че простатата е уголемена.
Други възможни причини за уринарни симптоми
Някои други здравословни проблеми могат да доведат до симптоми, които са подобни на тези, причинени от увеличена простата. Те включват:
- Инфекция на пикочните пътища
- Възпаление на простатата
- Стесняване на уретрата – тръбата, която отвежда урината от тялото
- Белези в шийката на пикочния мехур, дължащи се на минала операция
- Камъни в пикочния мехур или бъбреците
- Проблеми с нервите, които контролират пикочния мехур
- Рак на простатата или пикочния мехур
Някои лекарства също могат да доведат до симптоми, които изглеждат като тези, причинени от ДХП. Те включват:
- Мощни болкоуспокояващи лекарства, наречени опиоиди
- Лекарства за простуда и алергия
- По-стари лекарства за депресия, наречени трициклични антидепресанти
Кога трябва да се потърси лекар?
Дори симптомите да не са притеснителни, трябва да се говори с лекар. Важно е да се разбере дали има някакви причини, които биха могли да бъдат лекувани. Без лечение може да се повиши рискът от опасно запушване на пикочните пътища.
При невъзможност за отделяне на урина незабавно трябва да се потърси медицинска помощ.
Причини
Не е ясно какво причинява уголемяването на простатата. Възможно е това да се дължи на промени в баланса на половите хормони с напредването на възрастта.
Лекарят вероятно ще започне със задаване на въпроси за симптомите. Той също така ще направи физически преглед, който сигурно ще включва:
- Дигитален ректален преглед. Лекарят вкарва пръст в ректума, за да провери дали простатата е увеличена.
- Изследване на урината. С този тест се проверява за наличие на заболяване или други проблеми, които могат да причинят същите симптоми като тези на ДХП.
- Кръвен тест. Резултатите могат да покажат дали има проблеми с бъбреците.
След това е възможно да се наложи да се направят и други изследвания, които могат да помогнат за потвърждаване на увеличената простата. Тези тестове включват:
- Кръвен тест за простатноспецифичен антиген (PSA). PSA е протеин, който се произвежда в простатата. Нивата на PSA се повишават, когато простатата се уголемява. По-високите нива на PSA обаче могат да се дължат и на скорошни процедури, заболявания, операции или рак на простатата.
- Тест за поток на урината. Пациентът уринира в контейнер, прикрепен към машина. Апаратът измерва колко силен е потокът на урината и колко урина се отделя. Резултатите от теста могат да покажат с течение на времето дали състоянието се подобрява или влошава.
- Тест за остатъчен обем след уриниране. Този тест измерва дали пациентът може да изпразни напълно пикочния си мехур. Той може да бъде направен с помощта на образно изследване, наречено ултразвук. Другият вариант е след уриниране да се постави катетър в пикочния мехур, за да се види колко урина е останала в него.
- 24-часов дневник на уринирането. Това включва отбелязване на това колко често и колко пъти се ходи до тоалетната.
Ако здравословният проблем е по-сложен, може да се наложи да се направят следните изследвания:
- Трансректален ултразвук. В ректума се вкарва устройство, което използва звукови вълни, за да прави снимки. С него се измерва и проверява простатата.
- Биопсия на простатата. Трансректалният ултразвук насочва игли, които се използват за вземане на тъканни проби от простатата. Проверката на тъканта може да помогне на лекуващия лекар да установи дали пациентът има рак на простатата.
- Уродинамични изследвания и изследвания на потока под налягане. През уретрата в пикочния мехур се вкарва катетър. Вода – или по-рядко въздух – се изпраща бавно в пикочния мехур, за да се измери налягането в пикочния мехур и да се провери колко добре работят мускулите му.
- Цистоскопия. Осветен, гъвкав инструмент се поставя в уретрата. Той позволява на лекаря да види вътрешността на уретрата и пикочния мехур. Преди този тест се дава обезболяващо лекарство.
Съществуват много начини за лечение на увеличената простата. Те включват медикаменти, хирургични интервенции и процедури, които са свързани с по-малки, по-малко или никакви разрези. Най-добрият избор на лечение зависи от:
- Размера на простатата
- Възрастта на пациента
- Общото здравословно състояние
- Колко сериозни са симптомите
Ако симптомите не пречат, може да се вземе решение да не се започва терапия. Би могло да се изчака, за да се види дали те се променят или влошават. При някои хора симптомите могат да се облекчат без лечение.
Лекарства за уголемена простата
Приемът на лекарства е най-често срещаното лечение на леки до умерени симптоми на увеличена простата. Възможностите включват:
- Алфа-блокери. Алфа-блокерите действат чрез отпускане на гладката мускулатура на шийката на пикочния мехур и простатата. Това улеснява уринирането. Алфа-блокерите включват алфузозин (Uroxatral), доксазозин (Cardura), тамсулозин (Flomax), силодозин (Rapaflo) и теразозин. Те често действат бързо при хора с малко по-малка простата. Страничните ефекти могат да включват замайване. Възможно е да се появи и безобиден проблем, при който спермата се връща обратно в пикочния мехур, вместо да излиза от върха на пениса. Това се нарича ретроградна еякулация.
- Инхибитори на 5-алфа редуктазата. Тези лекарства свиват простатата. Това става чрез предотвратяване на хормоналните промени, които предизвикват нейното нарастване. Примери за това са финастерид (Proscar) и дутастерид (Avodart). Може да отнеме до шест месеца, за да започнат да действат добре. Възможно е те да причинят и странични ефекти, свързани със сексуалния живот.
- Комбинирана терапия. Лекуващият лекар може да предложи да се приемат едновременно алфа-блокер и инхибитор на 5-алфа редуктазата, ако едното от двете лекарства не помага достатъчно.
- Тадалафил (Cialis). Това лекарство често се използва за лечение на еректилна дисфункция. Проучванията показват, че с него може да се лекува и уголемена простата.
Хирургия и други методи за лечение на уголемена простата
Хирургия или други процедури могат да помогнат при симптомите на ДХП, ако пациентът:
- Не получава достатъчно облекчение от лекарствата
- Предпочита да не пробва терапия с лекарства
- Не е в състояние да уринира
- Има проблеми с бъбреците
- Продължава да получавате камъни в пикочния мехур, кръв в урината или инфекции на пикочните пътища
Хирургията или други процедури може да не са подходяща опция при наличие на:
- Нелекувана инфекция на пикочните пътища
- Заболяване на стриктурата на уретрата
- Анамнеза за лъчева терапия на простатата или операция на пикочните пътища
- Неврологично заболяване, като например болест на Паркинсон или множествена склероза
Всеки вид процедура на простатата може да предизвика странични ефекти. В зависимост от избраната процедура здравословните проблеми след това могат да включват:
- Ретроградна еякулация
- Случайно изпускане на урина
- Инфекция на пикочните пътища
- Кървене
- Еректилна дисфункция
Съществуват много видове операции и други процедури, с които може да се лекува уголемена простата.
Трансуретрална резекция на простатата (TURP)
В уретрата се вкарва тънък оптичен инструмент. Хирургът отстранява цялата простата, освен външната ѝ част. TURP често облекчава симптомите бързо. При някои хора скоро след процедурата се наблюдава и по-силен поток на урината. След TURP за известно време може да се наложи използването на катетър за отводняване на пикочния мехур.
Трансуретрален разрез на простатата (TUIP)
В уретрата се вкарва оптичен инструмент. Хирургът прави един или два малки разреза в простатната жлеза. Това улеснява преминаването на урината през уретрата. TUIP може да бъде вариант при малка или леко увеличена простатна жлеза и при наличие на здравословни проблеми, които правят други операции твърде рисковани.
Трансуретрална микровълнова термотерапия (TUMT)
Специален катетър се поставя през уретрата в областта на простатата. Микровълновата енергия от катетъра унищожава вътрешната част на уголемената простатна жлеза. По този начин простатата се свива и се улеснява потокът на урината. TUMT може да облекчи само някои от симптомите. Също така може да мине известно време, преди да се забележат резултати. По принцип тази операция се използва само при малки простати в специални ситуации, тъй като може да се наложи повтаряне на процедурата.
Лазерна терапия
Високоенергиен лазер унищожава или отстранява разрасналата се простатна тъкан. Лазерната терапия крие по-малък риск от странични ефекти, отколкото нелазерната операция. Тя може да се използва при хора, при които не трябва да се прилагат други процедури на простатата, защото приемат лекарства за разреждане на кръвта.
Възможностите за лазерна терапия включват:
- Аблативни процедури. Те унищожават тъканта на простатата, която блокира потока на урината. Видовете такива процедури включват фотоселективна вапоризация на простатата (PVP) и аблация на простатата с холмиев лазер. Аблативните процедури могат да предизвикат дразнещи симптоми след операцията. В редки случаи в даден момент може да се наложи друга процедура за отстраняване на тъканта на простатата.
- Енуклеативни процедури. Тези процедури включват енуклеация на простатата с холмиев лазер (HoLEP). Като цяло те отстраняват цялата тъкан на простатата, блокираща потока на урината, и предотвратяват повторното нарастване на тъканта. Отстранената тъкан може да бъде проверена за рак и други заболявания.
Лифтинг на простатата
Използват се специални импланти за притискане на страните на простатата. Това може да подобри потока на урината. Лифтингът на простатата може да бъде вариант, ако средната част на простатната жлеза не пречи на потока на урината. Тази процедура е по-малко вероятно да предизвика странични ефекти в сексуалния живот, отколкото много други хирургични лечения.
Емболизация
При тази експериментална процедура кръвоснабдяването към или от простатата се блокира в избрани области. Това води до смаляване на простатата. Не са налични дългосрочни данни за това колко добре действа тази процедура.
Термотерапия с водни пари (WVTT)
В уретрата се поставя устройство, което превръща водата в пара. Това води до износване и отстраняване на допълнителната тъкан на простатата. WVTT може да облекчи симптомите на уголемена простата. По-малко вероятно е да предизвика сексуални странични ефекти в сравнение с много други хирургични лечения.
Роботизирано лечение с водна струя
При тази процедура се използват образни изследвания и роботизирани инструменти за насочване на устройство в уретрата. Устройството освобождава малки, мощни струи вода, за да премахне допълнителната тъкан на простатата. Това може да облекчи симптомите на уголемената простата. Роботизираното лечение с водна струя може да предизвика някои от същите странични ефекти, които може да предизвика TURP.
Отворена или робот-асистирана простатектомия
В областта на долната част на стомаха се правят един или повече разрези. Това позволява на хирурга да достигне до простатата и да отстрани тъкан. По принцип този вид операция се прави при голяма или много голяма простата. Често след това е необходим кратък болничен престой.
Последващи грижи
Грижите за проследяване зависят от техниката, използвана за лечение на увеличената простата. Лекуващият лекар ще препоръча от какви дейности трябва да се въздържа пациентът и за колко време.