Дълбока венозна тромбоза (ДВТ)
Дълбоката венозна тромбоза (ДВТ) се появява, когато в една или повече от дълбоките вени в тялото, обикновено в краката, се образува кръвен съсирек (тромб). Дълбоката венозна тромбоза може да причини болка или подуване на краката. Понякога няма забележими симптоми.
ДВТ може да се получи при наличие на определени медицински състояния, които влияят на начина, по който кръвта се съсирва. Кръвен съсирек в краката може да се образува и при продължителна липса на движение. Например, при пътувания на дълго разстояние или при продължителен престой на легло след операция, заболяване или злополука.
Дълбоката венозна тромбоза може да бъде сериозна, тъй като кръвните съсиреци във вените могат да се откъснат. След това съсиреците могат да преминат през кръвообращението и да заседнат в белите дробове, блокирайки притока на кръв (белодробна емболия). Когато дълбоката венозна тромбоемболия и белодробната емболия се появят заедно, това се нарича венозна тромбоемболия (ВТЕ).
Симптомите на дълбоката венозна тромбоза (ДВТ) может да включват:
Подуване на краката
Болка в краката, спазми или болезненост, които често започват от прасеца
Промяна в цвета на кожата на крака – например червен или лилав, в зависимост от цвета на кожата
Усещане за топлина на засегнатия крак
Дълбоката венозна тромбоза може да се появи и без забележими симптоми.
Кога трябва да се потърси лекар?
При развиетие на симптоми на дълбока венозна тромбоза трябва да се потърси лекар. При развитие на симптоми на белодробна емболия, която е животозастрашаващо усложнение на дълбоката венозна тромбоза, трябва да се потърси спешна медицинска помощ.
Предупредителните признаци и симптоми на белодробна емболия включват:
Внезапен недостиг на въздух
Болка или дискомфорт в гърдите, които се влошават при дълбоко вдишване или при кашлица
Чувство на замаяност или световъртеж
Припадък
Бърз пулс
Бързо дишане
Изкашляне на кръв
За да диагностицира ДВТ, лекарят прави физически преглед и задава въпроси за симптомите. Той проверява краката за подуване, чувствителност или промени в цвета на кожата. Изследванията, които ще бъдат направени, зависят от това дали според лекуващия лекар има нисък или висок риск от ДВТ.
Тестове
Тестовете, които се използват за диагностициране или изключване на ДВТ, включват:
Кръвен тест за Д-димер. Д-димерът е вид протеин, произвеждан от кръвните съсиреци. Почти всички хора с тежка ДВТ имат повишени нива на Д-димер в кръвта. Този тест често може да помогне за изключване на белодробна емболия.
Дуплекс ехография. При този неинвазивен тест се използват звукови вълни, за да се създаде картина на движението на кръвта през вените. Това е стандартният тест за диагностициране на ДВТ. В продължение на няколко дни може да се направят допълнителни ултразвукови изследвания, за да се провери за нови кръвни съсиреци или дали съществуващите се разрастват.
Венография. При този тест се използват рентгенови лъчи и багрило, за да се създаде картина на вените на краката и стъпалата. Багрилото се инжектира в голяма вена на стъпалото или глезена. То помага на кръвоносните съдове да се покажат по-ясно на рентгеновите снимки. Тестът е инвазивен, затова се прави рядко. Често първо се правят други изследвания, като например ултразвук.
Ядрено-магнитен резонанс (ЯМР). Това изследване може да се направи за диагностициране на ДВТ във вените на корема (коремната област).
Лечението на ДВТ има три основни цели.
Предотвратяване на увеличаването на съсирека
Предотвратяване на разкъсването на съсирека и придвижването му към белите дробове
Намаляване на вероятността от нова ДВТ
Възможностите за лечение на ДВТ включват:
Разредители на кръвта. Тези лекарства, наричани още антикоагуланти, помагат да се предотврати увеличаването на кръвните съсиреци. Те намаляват риска от образуване на повече съсиреци. Може да се приемат перорално, интравенозно или чрез инжекция под кожата.
Съществуват много различни видове лекарства за разреждане на кръвта, използвани за лечение на ДВТ. Лекарят определя най-подходящото за конкретния пациент.
Може да се наложи прием на таблетки за разреждане на кръвта в продължение на три месеца или по-дълго, като е важно да се спазва точно предписанието, за да се предотвратят сериозни странични ефекти.
Хората, които приемат лекарство за разреждане на кръвта, наречено варфарин (Jantoven), се нуждаят от редовни кръвни изследвания, за да се проследят нивата му в организма. Някои лекарства за разреждане на кръвта не са безопасни за прием по време на бременност.
Средства за разбиване на съсиреци (тромболитици). Тези лекарства се използват при по-сериозни видове дълбоки венозни тромбози или белодробни емболии или ако други лекарства не действат.
Лекарствата за разбиване на съсиреци се дават интравенозно или чрез тръбичка (катетър), поставена директно в съсирека. Те могат да предизвикат сериозно кървене, затова обикновено се използват само при хора с тежки кръвни съсиреци.
Филтри. Ако пациентът не може да приема лекарства за разреждане на кръвта, може да се постави филтър в голяма вена – куха вена – в корема (коремната област). Филтърът предотвратява образуването на тромби, които се разкъсват, и попадането им в белите дробове.
Поддържащи чорапи (компресивни чорапи). Тези специални чорапи помагат да се предотврати събирането на кръв в краката и за намаляване на отока на краката. Трябва да се носят от стъпалата до нивото на коленете. При ДВТ обикновено тези чорапи се носят през деня в продължение на няколко години, ако е възможно.
Дехидратация (обезводняване)
Дехидратация (обезводняване) настъпва, когато човек изразходва или губи повече течности, отколкото приема, и тялото му не разполага с достатъчно вода и други течности, за да изпълнява нормалните си функции. Всеки може да се дехидратира, но състоянието е особено опасно за малките деца и възрастните хора.
Най-честите причини за обезводняване при малките деца са тежка диария и повръщане. По-възрастните хора естествено имат по-малко количество вода в тялото си и може да страдат от заболявания или да приемат лекарства, които увеличават риска от дехидратация. Това означава, че при тях дори леки заболявания, като инфекции, засягащи белите дробове или пикочния мехур, могат да доведат до обезводняване.
Дехидратация може да настъпи и във всяка друга възрастова група, ако не се приема достатъчно вода в горещо време – особено при интензивно спортуване.
Обикновено леката до умерена дехидратация може да бъде преодоляна чрез пиене на повече течности, но тежката се нуждае от незабавно медицинско лечение.
Жаждата не винаги е надежден ранен индикатор за нуждата на организма от вода. Много хора, особено по-възрастните, не усещат жажда, докато вече не са дехидратирани. Ето защо е важно да се увеличи приема на вода в горещо време или когато човек е болен.
Признаците и симптомите на дехидратация може да се различават в зависимост от възрастта.
Кърмаче или малко дете
– Суха уста и език
– Плач без отделяне на сълзи
– Сух памперс в продължение на три часа
– Хлътнали очи, бузи
– Хлътналd фонтанела
– Безсилие или раздразнителност
Възрастен
– Екстремна жажда
– По-рядко уриниране
– Тъмно оцветена урина
– Умора
– Замайване
– Объркване
Кога трябва да се потърси лекар?
Личният лекар трябва да се потърси при:
– Диария в продължение на 24 часа или повече
– Поява на раздразнителност , дезориентация, сънливост
– Невъзможност за задържане на течности
– Кървави или черни изпражнения
Лекарят често може да диагностицира дехидратацията въз основа на физическите признаци и симптоми. При дехидратация е вероятно да се наблюдава ниско кръвно налягане, особено при преминаване от легнало в изправено положение, по-бърз от нормалния сърдечен ритъм и намален приток на кръв към крайниците.
За да се потвърди диагнозата и да се определи степента на дехидратация, може да бъдат направени други изследвания, като например:
– Кръвни изследвания. Кръвните проби може да бъдат използвани за проверка на редица фактори, като например нивата на електролитите – особено на натрия и калия – и доколко добре работят бъбреците.
– Изследване на урината. Тестовете, направени на урината, могат да покажат дали пацентът е дехидратиран и в каква степен. С тях може също така да се провери за признаци на инфекция на пикочния мехур.
Единственото ефективно лечение на дехидратацията е да се възстановят изгубените течности и електролити. Най-добрият подход за лечение зависи от възрастта, тежестта на дехидратацията и нейната причина.
При бебета и деца, които са се дехидратирали от диария, повръщане или температура, се препоръчва използването на перорален разтвор за рехидратация, който се продава без рецепта. Тези разтвори съдържат вода и соли в определени пропорции, за да възстановят течностите и електролитите.
Повечето възрастни с лека до умерена дехидратация от диария, повръщане или температура могат да подобрят състоянието си, като пият повече вода или други течности. Диарията може да се влоши от силноконцентрирани плодови сокове и газирани напитки.
При работа или спорт на открито в горещо или влажно време най-добре е да се пие хладка вода. Спортните напитки, съдържащи електролити и разтвор на въглехидрати, също могат да бъдат полезни.
Децата и възрастните, които са силно дехидратирани, трябва да бъдат лекувани от екип на „Спешна помощ“, дошъл на място или в болница. Солите и течностите, доставяни през вена (интравенозно), се абсорбират бързо и ускоряват възстановяването.
Делириум
Делириумът е сериозна промяна в умствените способности, която води до объркано мислене и липса на представа за заобикалящата среда. Разстройството обикновено настъпва бързо – в рамките на часове или няколко дни.
Делириумът често може да бъде проследен до един или повече фактори, сред които може да са тежко или продължително заболяване или дисбаланс в организма, например ниско съдържание на натрий. Разстройството може да бъде причинено и от някои лекарства, инфекция, хирургична интервенция, употреба на алкохол или наркотици или отказ от тях.
Симптомите на делириум понякога се бъркат със симптомите на деменция. При диагностицирането на разстройството лекарите може да разчитат на информация от семейството или на човек, който се е грижил за пациента.
имптомите на делириума обикновено започват в рамките на няколко часа или няколко дни и обичайно се проявяват при медицински проблем. Те често се появяват и изчезват през деня. Възможно е да има периоди, без те да се проявят. Симптомите обикновено се влошават през нощта, когато е тъмно и нещата изглеждат по-малко познати. Често се влошават и когато пациентът е в непозната среда, например болница.
Основните симптоми включват:
Намалено осъзнаване на заобикалящата среда
Това може да доведе до:
Затруднено фокусиране върху дадена тема или смяна на темата
Зацикляне върху дадена идея, вместо да се отговаря на въпроси
Лесно разсейване
Затвореност, малка или никаква активност или слабо реагиране на заобикалящата среда
Слаба мисловна дейност
Това може да се прояви като:
Слаба памет, като например забравяне на скорошни събития
Пациентът не знае къде се намира или кой е
Проблеми с говора или припомнянето на думи
Неясна или безсмислена реч
Проблеми с разбирането на речта
Проблеми с четенето или писането
Поведение и емоционални промени
Те могат да включват:
Тревожност, страх или недоверие към другите
Депресия
Избухливост или гняв
Чувство на приповдигнатост
Липса на интерес и емоции
Бързи промени в настроението
Личностни промени
Виждане на неща, които другите не виждат
Неспокойствие, тревожност или агресивност
Викане, стенене или издаване на други звуци
Тихо и затворено поведение – особено при по-възрастните хора
Забавени движения или мудност
Промени в навиците за сън
Променен цикъл на сън и бодърстване през нощта
Видове делириум
Експертите са определили три вида:
– Хиперактивен делириум. Това е най-лесният за разпознаване тип. Хората с този тип могат да бъдат неспокойни и да обикалят стаята. Освен това те могат да бъдат тревожни, да имат бързи промени в настроението или да виждат неща, които не съществуват. Хората с този тип делириум често се противопоставят на грижите.
– Хипоактивен делириум. Хората с този тип могат да бъдат неактивни или да имат намалена активност. Те са склонни да бъдат унили или сънливи. Може да изглеждат като замаяни. Те не взаимодействат със семейството си или с други хора.
– Смесен делириум. Симптомите включват и двата вида делириум. Лицето може бързо да превключва напред-назад от тревожно към вяло състояние.
Делириум и деменция
Делириумът и деменцията трудно се различават и човек може да има и двете. При деменция се наблюдава постепенно отслабване на паметта и други мисловни умения поради увреждане или загуба на мозъчни клетки. Най-честата причина за деменция е болестта на Алцхаймер, която настъпва бавно в продължение на месеци или години. При хората с деменция често се наблюдава делириум. Епизодите на делириум обаче не винаги означават, че човек има деменция. Тестове за деменция не трябва да се правят по време на епизод на делириум, тъй като резултатите може да бъдат подвеждащи.
Някои разлики между симптомите на делириума и деменцията включват:
– Началото. Началото на делириума настъпва за кратко време – в рамките на един или два дни. Деменцията обикновено започва с незначителни симптоми, които се влошават с течение на времето.
– Вниманието. Способността за съсредоточаване или поддържане на вниманието е нарушена при делириум. Човек в ранните етапи на деменцията остава като цяло бдителен. Човек с деменция в повечето случаи не е вял или превъзбуден.
– Бързи промени в симптомите. Симптомите на делириума могат да се появяват и изчезват няколко пъти през деня. Въпреки че хората с деменция имат по-добри и по-лоши моменти през деня, паметта и мисловните им умения обикновено остават на постоянно ниво.
Кога трябва да се потърси лекар?
Ако човек започне да проявява симптоми на делириум, близките му трябва да се посъветват с неговия личен лекар. Тяхното мнение за симптомите, типичното мислене и обичайните способности на пациента ще бъде важно за поставянето на диагнозата. То също така може да помогне на лекаря да открие причината за разстройството.
Лекарят може да диагностицира делириума въз основа на медицинската история и тестовете за психично състояние. Той взима предвид и факторите, които може да са причинили разстройството. Изследването може да включва:
Медицинска анамнеза. Лекарят обикновено пита какво се е променило през последните няколко дни, има ли нова инфекция, започнало ли е лицето да приема ново лекарство, имало ли е нараняване или нова болка, например в гърдите, появило ли се е главоболие или слабост, употребявало ли е лицето алкохол или наркотици?
Преглед на психичното състояние. Лекарят започва с проверка на съзнанието, вниманието и мисленето. Това може да стане чрез разговор с лицето или с определени тестове. Информацията от членовете на семейството или от лицата, полагащи грижи за лицето, може да бъде полезна.
Физически и неврологични прегледи. Физическият преглед проверява за признаци на здравословни проблеми или заболявания. При неврологичния преглед се проверяват зрението, равновесието, координацията и рефлексите. Това може да помогне да се определи дали делириумът е причинен от инсулт или друго заболяване.
Други изследвания. Лекарят може да назначи кръвни, уринни и други изследвания. Мозъчни образни изследвания може да се използват, когато диагнозата не може да бъде поставена с помощта на друга информация.
Първата цел на лечението на делириума е да се отстранят всички причини или отключващи фактори. Това може да включва спиране на някои лекарства, лечение на инфекция или на дисбаланс в организма. След това лечението се фокусира върху създаването на най-добрите условия за оздравяване на организма и успокояване на мозъка.
Поддържащи грижи
Поддържащите грижи имат за цел да предотвратят усложненията. Стъпките, които трябва да се предприемат, са:
Защита на дихателните пътища
Осигуряване на течности и храна
Подпомагане на движението
Лечение на болката
Справяне с липсата на контрол върху пикочния мехур
Избягване употребата на физически ограничители и тръби за пикочен мехур
Избягване на промени в обстановката и на лицата, които се грижат за пациента, когато това е възможно
Включване на членове на семейството или познати хора в грижите
Лекарства
Важно е да се говори с лекуващия лекар за медикаментите, които могат да отключат симптомите. Той може да предложи пациентът да избягва прием на тези лекарства или да му се дава по-ниска доза. Някои лекарства може да са необходими за овладяване на болката, която предизвиква делириум.
Други видове лекарства могат да помогнат за успокояване на човек, който е възбуден или объркан. Или пък може да са необходими лекарства, ако лицето проявява недоверие към другите, страхува се или вижда неща, които другите не виждат. Тези лекарства може да са необходими, когато симптомите:
Затрудняват извършването на медицински преглед или провеждането на лечение
Поставят лицето в опасност или застрашават безопасността на другите
Не намаляват с други лечения
Когато симптомите отзвучат, лекарствата обикновено се спират или се дават в по-ниски дози.
Деменция
Деменцията е термин, който се използва за описание на група симптоми, засягащи паметта, мисленето и социалните способности достатъчно сериозно, за да попречат на ежедневния живот. Тя не е специфично заболяване, но няколко заболявания могат да я причинят.
Въпреки че деменцията обикновено включва загуба на памет, загубата на памет има различни причини. Тя сама по себе си не означава, че човек има деменция, въпреки че често е един от ранните признаци на състоянието. Болестта на Алцхаймер е най-честата причина за прогресивна деменция при възрастни хора, но има и редица други причини за деменция. В зависимост от причината някои симптоми може да са обратими.
Симптомите и признаците на деменция варират в зависимост от причината, но често срещаните включват:
Когнитивни промени
Загуба на паметта, която обикновено се забелязва от друг човек
Затруднения в общуването или намирането на думи
Затруднения със зрителните и пространствените способности, като например изгубване по време на шофиране
Затруднения в разсъжденията или решаването на проблеми
Затруднения при справяне със сложни задачи
Затруднения при планирането и организирането
Затруднения с координацията и двигателните функции
Объркване и дезориентация
Психологически промени
Личностни промени
Депресия
Безпокойство
Неадекватно поведение
Параноя
Ажитация
Халюцинации
Кога трябва да се потърси лекар?
Когато човек забележи в себе си или в близък проблеми с паметта, е добре да се консултира с лекар. Някои лечими медицински състояния могат да причинят симптоми на деменция, затова е важно да се определи причината.
Диагностицирането на деменцията и нейния вид може да бъде предизвикателство. За да се определи причината за нея, лекарят трябва да идентифицира модела на загуба на умения и функции и да определи какво човек все още е в състояние да прави. Напоследък се появиха биомаркери, които позволяват да се постави по-точна диагноза на болестта на Алцхаймер.
Няма един тест, с който да може да се диагностицира деменция, така че лекарите вероятно ще проведат редица тестове, които могат да помогнат за определяне на проблема.
Когнитивни и невропсихологични тестове
Лекарите оценяват мисловните способности. Редица тестове измерват мисловните умения, като памет, ориентация, разсъждение и преценка, езикови умения и внимание.
Неврологична оценка
Лекарите оценяват паметта, езика, зрителното възприятие, вниманието, способността за решаване на проблеми, движенията, сетивата, равновесието, рефлексите и други области.
Сканиране на мозъка
– Компютърна томография или ядрено-магнитен резонанс. С тях може да се провери дали има данни за инсулт или кървене, тумор или хидроцефалия.
– PET сканиране. То може да покажат моделите на мозъчна активност и дали в мозъка са се отложили амилоидните или тау протеини, характерни за болестта на Алцхаймер.
Лабораторни тестове
Прости кръвни тестове могат да открият физически проблеми, които засягат мозъчната функция, като например недостиг на витамин В 12 или недостатъчно активна щитовидна жлеза. Понякога гръбначно-мозъчната течност се изследва за инфекция, възпаление или маркери на някои дегенеративни заболявания.
Психиатрична оценка
Специалист по психично здраве може да определи дали депресията или друго психично заболяване допринасят за симптомите.
Повечето видове деменция не могат да бъдат излекувани, но има начини за овладяване на симптомите.
Лекарства
Следните лекарства се използват за временно подобряване на симптомите на деменция.
Инхибитори на холинестеразата. Тези лекарства, включително донепезил (Aricept), ривастигмин (Exelon) и галантамин (Razadyne), действат, като повишават нивата на химическия пратеник, участващ в паметта и преценката. Въпреки че се използват предимно за лечение на болестта на Алцхаймер, те може да се предписват и при други деменции, включително съдова деменция, деменция при болестта на Паркинсон и деменция с телца на Леви.
Страничните ефекти може да включват гадене, повръщане и диария. Други възможни странични ефекти включват забавяне на сърдечния ритъм, припадъци и нарушения на съня.
Мемантин. Мемантинът (Namenda) действа, като регулира активността на глутамата – друг химически пратеник, участващ в мозъчните функции, като учене и памет. В някои случаи мемантинът се предписва заедно с инхибитор на холинестеразата.
Често срещан страничен ефект на мемантина е замайване.
Други лекарства. Може да бъдат предписани лекарства за лечение на други симптоми или състояния, като депресия, нарушения на съня, халюцинации, паркинсонизъм или възбуда.
През 2021 г. Агенцията по храните и лекарствата (FDA) на САЩ одобри адуканумаб (Aduhelm) за лечение на някои случаи на болестта на Алцхаймер. Лекарството е изследвано при хора, живеещи с ранна болест на Алцхаймер, включително хора с леко когнитивно нарушение, дължащо се на болестта на Алцхаймер. То е одобрено в Съединените щати, тъй като премахва амилоидните плаки в мозъка, но не е широко използвано, тъй като проучванията за ефективността му за забавяне на когнитивния спад са разнопосочни, а обхватът му е ограничен.
Друго лекарство за Алцхаймер – леканемаб, е обещаващо за хора с лека форма на болестта на Алцхаймер и леко когнитивно увреждане, дължащо се на болестта на Алцхаймер. То може да стане достъпно през 2023 г. Клинично изпитване от фаза 3 установи, че лекарството забавя с 27 % влошаването на когнитивните способности при хора с ранна болест на Алцхаймер. Леканемаб действа, като предотвратява струпването на амилоидни плаки в мозъка. Това проучване е най-мащабното досега, в което се разглежда дали изчистването на амилоидните плаки от мозъка може да забави заболяването.
Медикаментът леканемаб е в процес на разглеждане от FDA. Друго проучване изследва доколко лекарството може да бъде ефективно за хора с риск от болестта на Алцхаймер, включително хора, които имат роднини от първа степен, като родител или брат или сестра, с това заболяване.
Терапии
Някои симптоми на деменция и поведенчески проблеми могат да бъдат лекувани първоначално с нелекарствени методи, като например:
Ерготерапия. Ерготерапевтът може да покаже на пациента как да направи дома си по-безопасен и да го обучи на поведение за справяне с проблемите. Целта е да се предотвратят злополуки, като например падания; да се овладее поведението и пациентът да бъде подготвен за развитието на деменцията.
Модифициране на околната среда. Намаляването на безпорядъка и шума може да улесни съсредоточаването и функционирането на човек с деменция. Може да се наложи да бъдат скрити предмети, които застрашават безопасността, като ножове и ключове за кола. Системите за наблюдение могат да предупреждават, ако човекът с деменция се отдалечи.
Опростяване на задачите. Разделяне на задачите на по-лесни стъпки и съсредоточаване върху успеха, а не върху неуспеха, е една от стъпките. Структурирането и рутината също помагат за намаляване на объркването при хората с деменция.
Денга треска
Треската денга е заболяване, пренасяно от комари, което се среща в тропическите и субтропическите райони на света. Леката треска денга причинява висока температура и грипоподобни симптоми. Тежката форма, наричана още хеморагична треска денга, може да причини сериозно кървене, внезапно спадане на кръвното налягане (шок) и смърт.
Милиони случаи на инфекция с денга се наблюдават по света всяка година. Болестта е най-разпространена в Югоизточна Азия, западните тихоокеански острови, Латинска Америка и Африка, но се появява и в нови райони, като има локални огнища включително в Европа и южните части на САЩ.
Изследователите работят върху ваксини, но такива още няма. Засега в районите, където заболяването е често срещано, най-добрите начини за предпазване от заразяване са да се избягва ухапване от комари и да се предприемат мерки за намаляване на популацията на комарите.
Много хора не изпитват никакви признаци или симптоми на инфекция с денга. Когато се появят симптоми, те може да бъдат сбъркани с други заболявания – например грип, и обикновено започват четири до десет дни след ухапването от заразен комар.
Треската денга причинява висока температура – 40 °С, и някои от следните признаци и симптоми:
Главоболие
Болки в мускулите, костите или ставите
Гадене
Повръщане
Болка зад очите
Подуване на жлезите
Обрив
Повечето хора се възстановяват в рамките на около седмица. В някои случаи симптомите се влошават и могат да станат животозастрашаващи. Това се нарича тежка денга, хеморагична треска денга или шоков синдром денга.
Тежката денга се появява, когато кръвоносните съдове се увредят и станат пропускливи. Броят на съсирващите клетки (тромбоцити) в кръвта намалява. Това може да доведе до шок, вътрешни кръвоизливи, органна недостатъчност и дори смърт.
Предупредителните признаци за тежка треска денга, която е животозастрашаваща и иска спешна медицинска намеса, могат да се развият бързо. Тео бикновено започват през първия ден или два след отминаването на треската и могат да включват:
Силна болка в стомаха
Неотминаващо повръщане
Кървене от венците или носа
Кръв в урината, изпражненията или повръщаното
Кървене под кожата, което може да прилича на синини
Затруднено или учестено дишане
Умора
Раздразнителност или безпокойство
Кога трябва да се потърси лекар?
Тежката треска денга е животозастрашаваща и изисква спешна медицинска намеса. Незабавно трябва да се потърси медицинска помощ, ако скоро след посещение в район, в който е известно, че се среща треска денга, човек е имал треска или развие някой от предупредителните признаци. Тези признаци включват силна болка в стомаха, повръщане, затруднено дишане или кръв в носа, венците, повръщаното или изпражненията. При неотдавнашно пътуване, развиване на треска и леки симптоми на треска денга, трябва да се направи консултация с лекар.
Диагностицирането на треската денга може да бъде трудно, тъй като нейните признаци и симптоми може лесно да бъдат объркани с тези на други заболявания , като чикунгуня, вируса Зика, малария и коремен тиф. Лекарят вероятно ще разпита пациента за медицинската му история и историята на пътуванията му. Трябва да се опишат подробно международните пътувания, включително държавите, които са посетени, и датите, както и всеки възможен контакт с комари.
Лекарят може също така да вземе кръвна проба, която да бъде изследвана в лаборатория за доказателства за инфекция с един от вирусите на денга.
Не съществува специфично лечение на треската денга. При възстановяване от нея трябва да се пият много течности. Незабавно трябва да се потърси лекар, ако има наличие на някой от следните признаци и симптоми на дехидратация:
Намалено уриниране
Малко или никакви сълзи
Суха уста или устни
Летаргия или объркване
Студени или влажни крайници
Ацетаминофенът, който се продава без рецепта, може да помогне за намаляване на мускулната болка и температурата. При наличие на треска денга обаче трябва да се избягват други болкоуспокояващи без рецепта, включително аспирин, ибупрофен и напроксен натрий. Тези болкоуспокояващи могат да увеличат риска от усложнения при кървене.
При тежка форма на треска денга пациентът може да се нуждае от:
Поддържащи грижи в болница
Интравенозен (IV) прием на течности и електролити
Следене на кръвното налягане
Кръвопреливане, за да се възстанови загубената кръв.
Деперсонализация и дереализация
Деперсонализационно-дереализационно разстройство се появява, когато постоянно или многократно човек има усещането, че се наблюдава извън тялото си или има чувството, че нещата около него не са реални, или и двете. Чувствата на деперсонализация и дереализация могат да бъдат много обезпокоителни и на засегнатия може да му се струва, че живее в сън.
Много хора в някакъв момент имат мимолетно преживяване на деперсонализация или дереализация. Когато обаче тези чувства продължават да се появяват или никога не изчезват напълно и пречат на функционирането, това се счита за деперсонализационно-дереализационно разстройство. Това разстройство е по-често срещано при хора, които са имали травматични преживявания.
Деперсонализацията и дереализацията може да бъдат тежки и да пречат на взаимоотношенията, работата и други ежедневни дейности. Основното лечение е разговорна терапия (психотерапия), въпреки че понякога се използват и лекарства.
Постоянните и повтарящи се епизоди на деперсонализация или дереализация, или и двете, причиняват дистрес и проблеми с функционирането на работното място или в училище, или в други важни области на живота. По време на тези епизоди човек е наясно, че усещането му за откъснатост е само чувство, а не реалност.
Преживяването и чувствата на разстройството може да бъдат трудни за описване. Притеснението, че ще „полудее“ може да накара човек да се съсредоточи в проверки дали съществува и да определи какво всъщност е реално.
Симптомите обикновено започват в средата до края на тийнейджърството или в началото на зрелостта. Деперсонализацията и дереализацията се срещат рядко при деца и възрастни хора.
Симптоми на деперсонализация
Симптомите на деперсонализация включват:
Чувство, че човек е външен наблюдател на собствените си мисли, чувства, тяло или части от тялото – например, сякаш се носи във въздуха над себе си
Чувство, че е като робот или че не контролира говора или движенията си
Усещане, че тялото, краката или ръцете изглеждат изкривени, уголемени или свити, или че главата е като увита в памук
Емоционална или физическа безчувственост и липса на реакция към заобикалящия свят
Усещане, че спомените са лишени от емоции и че те могат да бъдат или да не бъдат собствени спомени
Симптоми на дереализация
Симптомите на дереализация включват:
Чувство на отчуждение или непознаване на заобикалящата среда – например сякаш се живее във филм или сън
Чувство на емоционална откъснатост от хората, за които човек го е грижа, сякаш е разделен от тях със стъклена стена
Околна среда, която изглежда изкривена, размазана, безцветна, двуизмерна или изкуствена, или повишено осъзнаване и яснота на заобикалящата среда
Изкривяване на възприятието за време, като например възпремане на скорошни събития като далечно минало
Изкривявания на разстоянието и на размера и формата на предметите
Епизодите на деперсонализационно-дереализационното разстройство может да продължат часове, дни, седмици или дори месеци наред. При някои хора тези епизоди се превръщат в постоянни чувства, които периодично може да се подобряват или влошават.
Кога трябва да се потърси лекар?
Преходните чувства на деперсонализация или дереализация са често срещани и не са непременно причина за безпокойство. Продължаващите или тежки чувства на откъснатост и изкривяване на заобикалящата среда обаче може да бъдат признак на деперсонализационно-дереализационно разстройство или друго физическо или психическо разстройство. Лекар трябва да се потърси при наличие на чувства на деперсонализация или дереализация, които:
Създават безпокойство или са емоционално разрушителни
Не изчезват или продължават да се връщат
Пречат на работата, взаимоотношенията или ежедневните дейности
Лекарят може да определи или отхвърли диагнозата деперсонализационно-дереализационно разстройство въз основа на:
Физически преглед. В някои случаи симптомите на деперсонализация или дереализация може да са свързани с основен физически здравословен проблем, с прием на лекарства, употреба на наркотици или алкохол.
Лабораторни изследвания. Някои лабораторни изследвания могат да помогнат да се определи дали симптомите са свързани с медицински или други проблеми.
Психиатрична оценка. Специалистът по психично здраве разпитва за симптомите, мислите, чувствата и моделите на поведение, което може да помогне да се определи дали пациентът има деперсонализационно-дереализационно разстройство или други психични разстройства.
DSM-5. Сциалистът по психично здраве може да използва критериите за деперсонализационно-дереализационно разстройство, изброени в Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM-5), публикуван от Американската психиатрична асоциация.
Лечението на деперсонализационно-дереализационното разстройство е предимно психотерапия. Понякога обаче към плана за лечение може да се добавят и медикаменти.
Психотерапия
Психотерапията, наричана още консултиране или терапия с разговори, е основното лечение. Целта е да се придобие контрол над симптомите, така че те да намалеят или да изчезнат. Две такива психотерапии включват когнитивно-поведенческа терапия и психодинамична терапия.
Психотерапията може да помогне на засегнатия:
Да разбере защо се появяват деперсонализация и дереализация
Да научи техники, които отвличат вниманието му от симптомите и го карат да се чувства по-свързани със света и чувствата си
Да научи стратегии за справяне със стресови ситуации и моменти на силен стрес
Да се справи с емоциите, свързани с преживени в миналото травми
Да обърне внимание на други състояния на психичното здраве, като тревожност или депресия
Лекарства
Няма лекарства, специално одобрени за лечение на деперсонализационно-дереализационно разстройство. Въпреки това может да се използват медикаменти за лечение на специфични симптоми или за лечение на депресия и тревожност, които често се свързват с разстройството.
Депресия (основно депресивно разстройство)
Депресията е разстройство на настроението, което предизвиква постоянно чувство на тъга и загуба на интерес. Наричано още основно депресивно разстройство или клинична депресия, то засяга начина, по който човек чувства, мисли и се държи, и може да доведе до различни емоционални и физически проблеми. Възможно е да се появят проблеми с извършването на нормални ежедневни дейности, а понякога засегнатият се чувства така, сякаш не си струва да живее.
Депресията не е просто пристъп на униние, тя не е слабост и човек не може просто да се измъкне от нея. Тя може да изисква дългосрочно лечение, но справяне с нея е възможно. Повечето хора с депресия се чувстват по-добре с медикаменти, психотерапия или и с двете.
Въпреки че депресията може да се появи само веднъж през живота, хората обикновено имат множество епизоди. По време на тези епизоди симптомите се проявяват през по-голямата част от деня, почти всеки ден и може да включват:
Чувство на тъга, сълзливост, празнота или безнадеждност
Гневни изблици, раздразнителност или неудовлетвореност, дори и по дребни въпроси
Загуба на интерес или удоволствие от повечето или всички нормални дейности, като секс, хоби или спорт
Нарушения на съня, включително безсъние или прекалено много сън
Умора и липса на енергия, така че дори дребни задачи изискват допълнителни усилия
Намален апетит и загуба на тегло или повишено желание за храна и увеличаване на теглото
Тревожност, възбуда или безпокойство
Забавяне на мисленето, говора или движенията на тялото
Чувство за безполезност или вина, фиксиране върху минали неуспехи или самообвинения
Проблеми с мисленето, концентрацията, вземането на решения и запомнянето на нещата
Чести или повтарящи се мисли за смърт, за самоубийство, опити за самоубийство или самоубийство
Необясними физически проблеми, като болки в гърба или главоболие
При много хора с депресия симптомите обикновено са достатъчно тежки, за да предизвикат забележими проблеми в ежедневните дейности, като работа, училище, социални дейности или взаимоотношения с другите. Някои може да се чувстват като цяло зле или нещастни, без да знаят защо.
Симптоми на депресия при деца и тийнейджъри
Общите признаци и симптоми на депресия при деца и тийнейджъри са подобни на тези при възрастните, но може да има и някои разлики.
При по-малките деца симптомите на депресия може да включват тъга, раздразнителност, прилепчивост, тревожност, болки и страдания, отказ да ходят на училище или поднормено тегло.
При тийнейджърите симптомите може да включват тъга, раздразнителност, негативно чувство и чувство за безполезност, гняв, слаба успеваемост или много отсъствия от училище, чувство за неразбиране и изключителна чувствителност, употреба на наркотици или алкохол, прекалено много ядене или сън, самонараняване, загуба на интерес към обичайните дейности и избягване на социални контакти.
Симптоми на депресия при възрастни хора
Депресията не е нормална част от напредването на възрастта и никога не трябва да се приема с лека ръка. За съжаление, тя често остава недиагностицирана и нелекувана при възрастните хора и те може да не желаят да потърсят помощ. Симптомите може да бъдат различни или по-малко очевидни при възрастните хора, като например:
Затруднения с паметта или промени в личността
Физически болки или страдания
Умора, загуба на апетит, проблеми със съня или загуба на интерес към секса, които не са причинени от медицинско състояние или лекарства
Често желание да си останат вкъщи, вместо да излизат да общуват или да правят нови неща
Мисли или чувства за самоубийство, особено при по-възрастните мъже
Кога трябва да се потърси лекар?
При чувство на депресия е препоръчително да се запише час за лекар или психотерапевт.
Кога да се потърсите спешна помощ?
Когато някой усети, че той или негов близък може да се самонарани или да направи опит за самоубийство, трябва незабавно да се потърси спешна помощ.:
Лекарят може да определи диагноза депресия въз основа на:
Физически преглед. Лекарят преглежда пациента и задава въпроси за здравословното му състояние. В някои случаи депресията може да е свързана с основен физически здравословен проблем.
Лабораторни изследвания. Лекарят може да назначи пълна кръвна картина или да изследва щитовидната жлеза, за да се увери, че тя функционира правилно.
Психиатрична оценка. Специалистът по психично здраве разпитва за симптомите, мислите, чувствата и моделите на поведение. Възможно е да поиска попълване на въпросник, който да помогне на пациента да отговори на тези въпроси.
DSM-5. Специалистът по психично здраве може да използва критериите за депресия, посочени в Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM-5), публикуван от Американската психиатрична асоциация.
Видове депресия
Симптомите, причинени от основно депресивно разстройство, може да варират при различните хора. За да уточни вида на депресията, лекарят може да добави един или повече спецификатори. Спецификаторът означава, че депресията е със специфични характеристики, като например:
Тревожен дистрес – депресия с необичайно безпокойство или тревога за възможни събития или загуба на контрол
Смесени характеристики – едновременно наличие на депресия и мания, включващо повишено самочувствие, прекалено много говорене и повишена енергия
Меланхолични характеристики – тежка депресия с липса на реакция към нещо, което преди е доставяло удоволствие, и свързана с ранно сутрешно събуждане, влошено настроение сутрин, големи промени в апетита и чувство за вина, възбуда или вялост
Атипични характеристики – депресия, която включва способност за временно развеселяване от щастливи събития, повишен апетит, прекомерна нужда от сън, чувствителност към отхвърляне и усещане за тежест в ръцете или краката
Психотични характеристики – депресия, придружена от халюцинации или заблуди, които може да включват личностна неадекватност или други негативни теми.
Кататония – депресия, която включва двигателна активност, свързана с неконтролируеми и безцелни движения или фиксирана и скована поза
Перипартална депресия – депресия, която възниква по време на бременността или в седмиците или месеците след раждането (следродилна депресия)
Сезонна депресия – депресия, свързана с промените в сезоните и намаленото излагане на слънчева светлина
Други нарушения, които предизвикват симптоми на депресия
Няколко други разстройства, като изброените по-долу, включват депресията като симптом. Важно е да се постави точна диагноза, за да може засегнатят да получи подходящо лечение.
Биполярни разстройства I и II. Тези разстройства включват промени в настроението, които варират от високи стойности (мания) до ниски стойности (депресия). Понякога е трудно да се направи разлика между биполярното разстройство и депресията.
Циклотимично разстройство. То включва възходи и спадове, които са по-слаби от тези при биполярното разстройство.
Разстройство с нарушена регулация на настроението. Това разстройство на настроението при децата включва хронична и силна раздразнителност и гняв с чести екстремни темпераментни изблици. То обикновено се развива в депресивно или тревожно разстройство през тийнейджърските години или в зряла възраст.
Персистиращо депресивно разстройство. Понякога наричано дистимия, това е по-слабо изразена, но по-хронична форма на депресия. Въпреки че обикновено не води до увреждания, персистиращото депресивно разстройство може да попречи на нормалното функциониране в ежедневието и на пълноценния живот.
Предменструално дисфорично разстройство. То включва симптоми на депресия, свързани с хормоналните промени, които започват седмица преди менструацията, подобряват се в рамките на няколко дни след началото на менструацията и са минимални или изчезват след приключването ѝ.
Други депресивни разстройства. Включва депресия, която е причинена от употребата на наркотични вещества или някои предписани лекарства или от друго медицинско състояние.
Медикаментите и психотерапията са ефективни за повечето хора с депресия. Личният лекар или психиатър може да предпише лекарства за облекчаване на симптомите. Много хора с депресия обаче имат полза и от посещението на психиатър, психолог или друг специалист по психично здраве.
При тежка депресия може да се наложи престой в болница или амбулаторна програма за лечение, докато симптомите се подобрят. По-долу е представен по-подробен преглед на възможностите за лечение на депресия.
Лекарства
Налични са много видове антидепресанти, включително изброените по-долу:
Селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина (SSRIs). Лекарите често започват с предписването на SSRIs. Тези лекарства се смятат за по-безопасни и обикновено предизвикват по-малко обезпокоителни странични ефекти от другите видове антидепресанти. SSRI включват циталопрам (Celexa), есциталопрам (Lexapro), флуоксетин (Prozac), пароксетин (Paxil, Pexeva), сертралин (Zoloft) и вилазодон (Viibryd).
Инхибитори на обратното захващане на серотонин и норадреналин (SNRIs). Примери за SNRIs са дулоксетин (Cymbalta), венлафаксин (Effexor XR), десвенлафаксин (Pristiq, Khedezla) и левомилнаципран (Fetzima).
Атипични антидепресанти. Тези лекарства не се вписват точно в нито една от другите категории антидепресанти. Те включват бупропион (Wellbutrin XL, Wellbutrin SR, Aplenzin, Forfivo XL), миртазапин (Remeron), нефазодон, тразодон и вортиоксетин (Trintellix).
Трициклични антидепресанти. Тези лекарства, като имипрамин (Tofranil), нортриптилин (Pamelor), амитриптилин, доксепин, тримипрамин (Surmontil), дезипрамин (Norpramin) и протриптилин (Vivactil), могат да бъдат много ефективни, но често предизвикват по-тежки странични ефекти от по-новите антидепресанти. Затова трицикличните лекарства обикновено не се предписват, освен ако преди това не е имало неуспешен опит за подобрение със SSRI.
Моноаминооксидазни инхибитори (MAOIs). MAOIs, като транилципромин (Parnate), фенелзин (Nardil) и изокарбоксазид (Marplan), е възможно да бъдат предписани, обикновено когато други лекарства не са дали резултат, защото могат да имат сериозни странични ефекти. Употребата на MAOIs изисква строга диета поради опасни (или дори смъртоносни) взаимодействия с храни – като някои сирена, кисели краставички и вина, и някои лекарства и билкови добавки. Селегилинът (Emsam), по-нов MAOIs, който се поставя върху кожата под формата на лепенка, може да предизвика по-малко странични ефекти, отколкото другите MAOIs. Тези лекарства не могат да се комбинират със SSRIs.
Други лекарства. Към антидепресанта могат да се добавят и други лекарства, за да се засили антидепресивният ефект. Лекуващият лекар може да препоръча комбиниране на два антидепресанта или добавяне на лекарства като стабилизатори на настроението или антипсихотици. Може да се добавят и лекарства против тревожност и стимуланти за краткосрочна употреба.
Откриване на правилното лекарство
Ако даден депресант е повлиял добре на един член на семейството, възможно е той да помогне и на друг. Възможно е да се наложи изпробване на няколко лекарства или комбинация от лекарства, преди да се открие подходящото. Това изисква търпение, тъй като някои медикаменти се нуждаят от няколко седмици или повече, за да започнат да действат пълноценно и страничните ефекти да намалеят, докато организмът се адаптира.
Наследствените особености играят роля за това как влияят антидепресантите на даден пациент. В някои случаи резултатите от генетични тестове (направени чрез кръвен тест или със секрет от бузата) могат да дадат сведения за това как организмът може да реагира на определен антидепресант. Освен генетиката обаче и други променливи могат да повлияят на отговора към лекарствата.
Рискове от внезапно спиране на лекарствата
Не се препоръчва спиране на приема на антидепресант, без първо да е направена консултация с лекуващия лекар. Антидепресантите не се считат за пристрастяващи, но понякога може да се появи физическа зависимост (която е различна от пристрастяването).
Внезапно спиране на лечението или пропускането на няколко дози може да предизвика симптоми, подобни на абстиненция, а прекратяването може да доведе до внезапно влошаване на депресията. Дозата се намалява постепенно по лекарска препоръка.
Антидепресанти и бременност
При бременност и кърмене приемът на антидепресанти може да представлява риск за плода или бебето. Бременни с депресия или такива, които планират бременност, трябва да направи консултация в с лекар.
Антидепресанти и повишен риск от самоубийство
Повечето антидепресанти като цяло са безопасни, но Администрацията по храните и лекарствата (FDA) на САЩ изисква на всички такива медикаменти да има най-строгото предупреждение за предписанията. В някои случаи при децата, тийнейджърите и младите хора под 25-годишна възраст може да се увеличи броят на случаите на суицидни мисли или поведение при прием на антидепресанти, особено през първите няколко седмици след започване на приема или при промяна на дозата.
Всеки, който приема антидепресант, трябва да бъде наблюдаван внимателно за влошаване на депресията или необичайно поведение, особено при започване на нов медикамент или при промяна на дозата. Специалистите обаче подчертават, че е по-вероятно антидепресантите да намалят риска от самоубийство в дългосрочен план чрез подобряване на настроението.
Психотерапия
Психотерапията е общ термин за лечение на депресия чрез разговор за състоянието и свързаните с него проблем. Различни видове психотерапия могат да бъдат ефективни при депресия, като например когнитивно-поведенческа терапия или междуличностна терапия. Специалистът по психично здраве може да препоръча и други видове терапии. Психотерапията може да помогне на засегнатия:
Да се адаптира към криза или други текущи трудности
Да идентифицира негативните убеждения и поведения и да ги замени със здравословни, положителни такива
Да изследвате взаимоотношенията и преживяванията и да развие позитивни взаимодействия с другите
Да намери по-добри начини за справяне и решаване на проблеми
Да идентифицира проблемите, които допринасят за депресията и да промени поведението, което я влошава
Да възвърнете чувството си за удовлетвореност и контрол в живота и да помогне за облекчаване на симптомите на депресията, като безнадеждност и гняв
Да се научи да поставя реалистични цели за живота си
Да развиете способността да понася и приема стреса, като използвате по-здравословни поведения
Алтернативни формати за терапия
Съществуват формати за терапия на депресията, които са алтернатива на сесиите в кабинета лице в лице и могат да бъдат ефективен вариант за някои хора. Терапията може да се предоставя например като компютърна програма, чрез онлайн сесии или с помощта на видеоклипове или работни книги. Програмите може да бъдат ръководени от терапевт или да бъдат частично или напълно независими.
Смартфоните и таблетите, които предлагат мобилни здравни приложения, като например за подкрепа и общо обучение за депресията, не са заместител на посещението при лекар или терапевт.
Болнично и стационарно лечение
При някои хора депресията е толкова тежка, че се налага престой в болница. Това може да се наложи, ако те не могат да се грижат правилно за себе си или когато има непосредствена опасност да навредят на себе си или на някой друг. Психиатричното лечение в болница може да им помогне да запазят спокойствие и да са безопасност, докато настроението им се подобри.
Програмите за частична хоспитализация или дневно лечение също могат да помогнат на някои хора. Те осигуряват амбулаторна подкрепа и консултации, необходими за овладяване на симптомите.
Други възможности за лечение
За някои хора може да се предложат други процедури, понякога наричани терапии за стимулиране на мозъка:
Електроконвулсивна терапия. При нея през мозъка се пропускат електрически токове, за да се повлияе на функцията и действието на невротрансмитерите в него и да се облекчи депресията. Обикновено тази терапия се използва при хора, чието състояние не се подобрява от лекарствата, не могат да приемат антидепресанти по здравословни причини или са изложени на висок риск от самоубийство.
Транскраниална магнитна стимулация (ТМС). Тя може да бъде вариант за хора, които не са реагирали на антидепресанти. По време на тази стимулация намотка, поставена срещу скалпа, изпраща кратки магнитни импулси, за да стимулира нервните клетки в мозъка, които участват в регулирането на настроението и депресията.
Дерматит
Дерматитът е общ термин, който описва често срещано кожно раздразнение. То има много причинители и форми и обикновено включва сърбяща, суха кожа или обрив. Може също така да причини образуване на мехури, оток, коричка или лющене на кожата. Три често срещани вида на това състояние са атопичен дерматит (екзема), себореен дерматит и контактен дерматит.
Дерматитът не е заразен, но може да създаде дискомфорт и притеснение. Редовното овлажняване на кожата помага за контролиране на симптомите. Лечението може да включва и медикаментозни мехлеми, кремове и шампоани.
Всеки вид дерматит има тенденция да се появява на различна част от тялото. Признаците и симптомите може да включват:
Сърбеж (пруритус)
Суха кожа
Обрив по подутата кожа, който варира по цвят в зависимост от цвета на кожата
Мехури, може би с изтичане на вода и образуване на корички
Лющене на кожата (пърхот)
Удебелена кожа
Бучки в космените фоликули
Кога трябва да се потърси лекар?
Лекар трябва да се потърси, ако:
– Човек се притеснява
– Кожата става болезнена
– Има подозрения, че кожата е инфектирана
– Мерките за самопомощ не са помогнали и признаците и симптомите продължават
а да диагностицира дерматита, лекарят разговаря с пациента за симптомите и преглежда кожата. Може да се наложи да бъде взета биопсия за изследване в лаборатория, което помага да се изключат други състояния.
Тестване с пластири
При този тест върху кожата се нанасят малки количества различни вещества, които след това се покриват. Лекарят преглежда кожата по време на посещенията през следващите няколко дни, за да търси признаци на реакция. Тестването с пластири може да помогне за диагностициране на специфични видове алергии, причиняващи дерматит.
Лечението на дерматита варира в зависимост от причината и симптомите. То може да включва едно или повече от следните действия:
Нанасяне върху засегнатата кожа на кортикостероидни кремове, гелове или мехлеми
Нанасяне върху засегнатата кожа на определени кремове или мехлеми, които въздействат върху имунната система (калциневринови инхибитори)
Излагане на засегнатия участък на контролирано количество естествена или изкуствена светлина (фототерапия)
Използване на перорални кортикостероиди (таблетки) или инжекционен дупилумаб при тежко заболяване
Използване на мокри превръзки – медицинско лечение за тежък атопичен дерматит, което включва прилагане на кортикостероид и обвиване с мокри превръзки.
Дерматофибросаркома протуберанс
Дерматофибросаркома протуберанс (DFSP) е рядък вид рак на кожата. Той започва в клетките на съединителната тъкан в средния слой на кожата (дермата). В началото може да изглежда като пъпка или да се усеща като груб участък от кожата. С разрастването си може да образува бучки от тъкан (protuberans) близо до повърхността на кожата. Този рак на кожата често се образува по ръцете, краката и тялото.
Дерматофибросаркома протуберанс расте бавно и рядко се разпространява извън кожата. Тя е един от видовете немеланомен рак.
Тестовете и процедурите, използвани за диагностициране на дерматофибросаркома протуберанс, включват:
Преглед на кожата. Лекарят проверява за признаци на рак.
Кожна биопсия. Тестовете в лабораторията могат да покажат дали има ракови клетки.
Образна диагностика. Понякога са необходими образни изследвания, като например ядрено-магнитен резонанс (ЯМР), за да се види степента на рака и да се помогне при планирането на лечението.
Лечението обикновено включва операция за отстраняване на рака. Може да се използват и други лечения, за да се унищожат раковите клетки, които е възможно да останат след операцията.
Възможностите за лечение може да включват:
Операция за отстраняване на рака. Възможно е лекарят да отстрани и част от здравата тъкан около него. Така има по-голяма вероятност всички ракови клетки да бъдат премахнати.
Операция по метода на Моос (Mohs surgery). Този вид операция включва изрязване на тънки слоеве от съдържащата рак кожа, докато остане само чиста от рак тъкан. Всеки отстранен слой кожа се изследва за признаци на рак. Процесът продължава, докато не останат следи от рак.
Хирургията по метода на Моос може да бъде полезна за лечение на по-големи видове рак. Дерматофибросаркома протуберанс има склонност да расте в неправилна форма, което затруднява пълното ѝ отстраняване.
Радиационна терапия. При лъчетерапията се използват мощни енергийни лъчи, като рентгенови лъчи и протони, за да се убият раковите клетки. Лъчетерапия може да бъде препоръчана, ако не е било възможно да се отстрани целият рак по време на операцията.
Тартетна терапия. Лекарствата за таргетна терапия атакуват специфични химикали, присъстващи в раковите клетки. Чрез блокиране на тези химикали лечението с целеви лекарства води до загиване на раковите клетки. При някои хора с дерматофибросаркома протуберанс раковите клетки произвеждат излишен протеин. Лекарство, наречено иматиниб (Gleevec), може да се насочи към тези клетки и да ги накара да умрат. Това лечение може да бъде препоръчано, ако ракът се върне след операция.
Клинични изпитания. Клиничните изпитания за тестване на нови лечения могат да бъдат опция. Лекуващият лекар може да каже дали даден пациент отговаря на условията, за да бъде включен в такива.
Дермографизъм (дермографска уртикария)
Дермографизмът или дермографската уртикария е състояние, известно още като „писане по кожата“. Когато хората, страдащи от дерматографизъм, леко одраскат кожата си, се образуват изпъкнали зачервени и сърбящи ивици. Тези белези обикновено изчезват в рамките на 30 минути.
Причината за дерматографската уртикария не е известна, но при някои хора тя може да бъде предизвикана от инфекции, емоционално разстройство или лекарства като пеницилин.
Повечето хора, които имат дерматографизъм, не търсят лечение. Ако признаците и симптомите са особено притеснителни, лекуващият лекар може да препоръча лекарства за алергия, като цетиризин (Zyrtec) или дифенхидрамин (Benadryl).
Признаците и симптомите на дерматографизъм може да включват:
Повдигнати червени линии
Подуване
Възпаление
Сърбеж
Те може да се появят в рамките на няколко минути след разтъркване или надраскване на кожата и обикновено изчезват в рамките на 30 минути. В редки случаи дерматографизмът се развива по-бавно и продължава от няколко часа до няколко дни.
Самото състояние може да продължи месеци или години.
Кога да се потърси лекар?
Консултация с лекар е наложителна, ако признаците и симптомите са особено обезпокоителни.
Дерматографизмът може да бъде диагностициран с прост тест. Лекарят ще прокара езикодържател по кожата на ръката или гърба на пациента, за да види дали в рамките на няколко минути се появява червена, подута линия или уртикария.
Симптомите на дерматографизма обикновено отшумяват от само себе си и лечение не е необходимо. Въпреки това, ако състоянието е тежко или обезпокоително, лекарят може да препоръча антихистаминови лекарства като дифенхидрамин (Benadryl), фексофенадин (Allegra) или цетиризин (Zyrtec).
Дерматомиозит
Дерматомиозитът е рядко срещано възпалително заболяване, което се характеризира с мускулна слабост и специфичен кожен обрив. Той може да засегне възрастни и деца. При възрастните обикновено се появява в края на 40-те до началото на 60-те години. При децата – най-често между 5 и 15-годишна възраст. Състоянието засяга повече жени, отколкото мъже.
За дерматомиозита няма лечение, но могат да настъпят периоди на подобрение на симптомите. Лечението може да помогне за изчистване на кожния обрив и за възвръщане на мускулната сила и функция.
Признаците и симптомите на дерматомиозит могат да се появят внезапно или да се развият постепенно с течение на времето. Най-често срещаните включват:
Кожни промени. Развива се виолетов или тъмночервен обрив, най-често по лицето и клепачите, както и по кокалчетата на пръстите, лактите, коленете, гърдите и гърба. Обривът, който може да бъде сърбящ и болезнен, често е първият признак на дерматомиозит.
Мускулна слабост. Прогресиращата мускулна слабост обхваща най-близките до торса мускули, като тези на ханша, бедрата, раменете, горната част на ръцете и врата. Слабостта засяга както лявата, така и дясната страна на тялото и обикновено постепенно се влошава.
Кога трябва да се потърси лекар?
При развиване на мускулна слабост или необясним обрив трябва да се потърси лекар.
Ако лекарят подозира дерматомиозит, той може да предложи някои от следните изследвания:
Кръвен анализ. Кръвният тест ще позволи на лекаря да разбере дали пациентът има повишени нива на мускулни ензими, които могат да показват мускулно увреждане. С него може също така да се откриеят автоантитела, свързани с различни симптоми на дерматомиозит, което може да помогне при определянето на най-доброто лекарство и лечение.
Рентгенова снимка на гръдния кош. Този тест може да провери за признаци на вид белодробно увреждане, което понякога възниква при дерматомиозит.
Електромиография. При това изследване се вкарва тънък иглен електрод през кожата в мускула, който ще бъде изследван. Електрическата активност се измерва, докато пациентът отпуска или стяга мускула, и промените в модела на електрическата активност могат да потвърдят мускулно заболяване. Лекарят може да определи кои мускули са засегнати.
Ядрено-магнитен резонанс. Скенерът създава напречни изображения на мускулите от данни, генерирани от мощно магнитно поле и радиовълни. За разлика от мускулната биопсия, ЯМР може да оцени възпалението върху голяма площ от мускула.
Кожна или мускулна биопсия. Отстранява се малко парче кожа или мускул за лабораторен анализ. Кожната проба може да помогне за потвърждаване на диагнозата дерматомиозит. Мускулната биопсия може да разкрие възпаление в мускулите или други проблеми, като например увреждане или инфекция. Ако кожната биопсия потвърди диагнозата, мускулна биопсия може да не е необходима.
Дерматомиозитът не се лекува, но лечението може да подобри състоянието на кожата, както и силата и функцията на мускулите.
Лекарства
Лекарствата, използвани за лечение на дерматомиозит, включват:
Кортикостероиди. Медикаменти като преднизон (Rayos) могат бързо да контролират симптомите на дерматомиозита, но продължителната им употреба може да има сериозни странични ефекти. Затова лекарят, след като предпише сравнително висока доза за овладяване на симптомите, може постепенно да я намали, когато те се подобрят.
Кортикостероид-щадящи средства. Когато се използват заедно с кортикостероид, тези лекарства могат да намалят дозата и страничните ефекти на кортикостероида. Двете най-често използвани лекарства за дерматомиозит са азатиоприн (Azasan, Imuran) и метотрексат (Trexall). Микофенолат мофетил (Cellcept) е друго лекарство, използвано за лечение на дерматомиозит, особено ако са засегнати белите дробове.
Ритуксимаб (Rituxan). По-често използван за лечение на ревматоиден артрит, ритуксимаб е вариант, ако първоначалните терапии не контролират симптомите.
Антималарийни лекарства. При упорит обрив лекуващият лекар може да предпише антималарийно лекарство, като например хидроксихлороквин (Plaquenil).
Слънцезащитни продукти. Защитата на кожата от излагане на слънце чрез нанасяне на слънцезащитни продукти и носене на защитни дрехи и шапки е важна за справяне с обрива при дерматомиозит.
Терапия
В зависимост от тежестта на симптомите лекарят може да предложи:
Физиотерапия. Физиотерапевтът може да покаже упражнения, които да помогнат за поддържане и подобряване силата и гъвкавостта на пацента и да го посъветва за подходящо ниво на активност.
Логопедична терапия. Ако са засегнати мускулите на гълтането, с логопедичната терапия пациентът може да бъде научен как да компенсира тези промени.
Оценка от диетолог. По-късно в хода на дерматомиозита дъвченето и преглъщането могат да станат по-трудни. Регистриран диетолог може да покаже как да се приготвят лесни за консумация храни.
Хирургически и други процедури
Интравенозен имуноглобулин (IVIg). IVIg е пречистен кръвен продукт, който съдържа здрави антитела от хиляди кръводарители. Тези антитела могат да блокират увреждащите антитела, които атакуват мускулите и кожата при дерматомиозит. Лечението с IVIg, което се прилага под формата на инфузия през вената, е скъпо и може да се наложи да се повтаря редовно, за да продължи ефектът.
Хирургия. Хирургията може да бъде вариант за отстраняване на болезнените калциеви отлагания и за предотвратяване на повтарящи се кожни инфекции.
Детска церебрална парализа
Церебралната парализа е група от заболявания, които засягат движенията и мускулния тонус или стойката. Причинява се от увреждане, което настъпва в незрелия, развиващ се мозък, най-често преди раждането.
Признаците и симптомите се появяват в кърмаческа или предучилищна възраст. Като цяло церебралната парализа причинява нарушения в движението, свързани с патологични рефлекси, отпуснатост или спастичност на крайниците и торса, необичайна стойка, неволеви движения, нестабилно ходене или някаква комбинация от тях.
Хората с церебрална парализа могат да имат проблеми с преглъщането и често се наблюдава дисбаланс на очните мускули, при който очите не се фокусират върху един и същ обект. Те също така могат да имат намален обхват на движение в различни стави на тялото си поради мускулна скованост.
Причината за церебралната парализа и нейният ефект върху функциите варират значително. Някои хора с церебрална парализа могат да ходят, а други се нуждаят от помощ. Едни хора имат интелектуални затруднения, а други – не. Възможно е да са налице епилепсия, слепота или глухота. Церебралната парализа е заболяване, което продължава цял живот. Няма лечение, но терапията може да помогне за подобряване на функциите.
Признаците и симптомите на церебралната парализа могат да варират значително при различните хора. Заболяването може да засегне цялото тяло или да се ограничи предимно до един или два крайника или до едната страна на тялото. Обикновено признаците и симптомите включват проблеми с движенията и координацията, говора и храненето, развитието и други проблеми.
Движение и координация
- Скованост на мускулите и патологични рефлекси (спастичност). Това е най-често срещаното двигателно разстройство
- Вариации в мускулния тонус, като например прекалено скован или прекалено хлабав
- Стегнати мускули с нормални рефлекси (ригидност)
- Липса на равновесие и мускулна координация (атаксия)
- Треперене или отривисти неволеви движения
- Бавни, гърчещи се движения
- Предпочитане на едната страна на тялото, като например протягане само на едната ръка или влачене на единия крак при пълзене
- Затруднено ходене, като ходене на пръсти, приклекнала походка, походка, наподобяваща ножица с кръстосване на коленете, широка походка или асиметрична походка
- Затруднения с фината моторика, като например закопчаване на дрехите или вдигане на прибори
Реч и хранене
- Забавяне в развитието на речта
- Затруднения в говора
- Затруднения при смучене, дъвчене или хранене
- Прекомерно слюноотделяне или проблеми с преглъщането
Развитие
- Забавяне в достигането на основните етапи в двигателните умения, като например сядане или пълзене
- Трудности в обучението
- Интелектуални затруднения
- Забавяне на растежа, което води до по-малки размери от очакваните
Други проблеми
Увреждането на мозъка може да доведе до други неврологични проблеми, като например:
- Гърчове (епилепсия)
- Затруднения със слуха
- Проблеми със зрението и неправилни движения на очите
- Необичайни усещания при допир или болка
- Проблеми с пикочния мехур и червата, включително запек и незадържане на урина
- Психични състояния, като емоционални разстройства и поведенчески проблеми
Мозъчното разстройство, причиняващо церебрална парализа, не се променя с времето, така че симптомите обикновено не се влошават с годините. Въпреки това, с напредването на възрастта някои симптоми могат да станат повече или по-малко видими. Също така скъсяването на мускулите и мускулната ригидност могат да се влошат, ако не се лекуват агресивно.
Кога трябва да се потърси лекар?
Важно е да се постави бърза диагноза за двигателно разстройство или забавяне в развитието на детето. При опасения, че детето има епизоди, в които е откъснато от заобикалящия го свят или се забелязват необичайни телесни движения или мускулен тонус, нарушена координация, затруднено преглъщане, дисбаланс на очните мускули или други проблеми в развитието, трябва да се говори с лекар.
Признаците и симптомите на детската церебрална парализа могат да станат по-явни с течение на времето, така че диагнозата може да бъде поставена едва няколко месеца до една година след раждането. В някои случаи, когато признаците и симптомите са леки, поставянето на диагнозата може да се забави повече.
Ако семейният лекар или педиатърът подозира, че детето има церебрална парализа, той ще оцени признаците и симптомите, ще проследи растежа и развитието му, ще прегледа медицинската му история и ще проведе физически преглед. Той може да насочи към специалисти, обучени в лечението на деца със заболявания на мозъка и нервната система, като например детски невролог, специалист по детска рехабилитация и специалист по детско развитие. Възможно е също така да назначи серия от изследвания, за да постави диагноза и да изключи други възможни причини.
Сканиране на мозъка
Образните изследвания на мозъка могат да разкрият области на увреждане или необичайно развитие в него. Тези изследвания могат да включват:
- Ядрено-магнитен резонанс (ЯМР). При магнитно-резонансната томография се използват радиовълни и магнитно поле, за да се получат подробни триизмерни или напречни изображения на мозъка. Тя често може да идентифицира лезии или аномалии в мозъка на детето. Това изследване е безболезнено, но е шумно и може да отнеме до един час. Детето вероятно ще получи предварително успокоително или лека обща анестезия.
- Краниално ултразвуково изследване. То може да бъде извършено по време на кърмаческа възраст. При това изследване се използват високочестотни звукови вълни, за да се получат изображения на мозъка. Ултразвукът не създава подробно изображение, но може да се използва, защото е бърз и може да осигури ценна предварителна оценка на мозъка.
Електроенцефалограма (ЕЕГ)
Ако има съмнение, че детето има гърчове, ЕЕГ може да направи допълнителна оценка на състоянието. Гърчовете могат да се развият при дете с епилепсия. При ЕЕГ изследването към скалпа на детето се прикрепват поредица от електроди. ЕЕГ записва електрическата активност на мозъка. Обикновено при епилепсия се наблюдават промени в нормалните модели на мозъчните вълни.
Лабораторни тестове
Изследванията на кръвта, урината или кожата могат да се използват за скрининг на генетични или метаболитни проблеми.
Допълнителни тестове
Ако детето е диагностицирано с церебрална парализа, вероятно е то да бъде насочено към специалисти, които да го изследват за други състояния, често свързани с това заболяване. Тези тестове могат да установят проблеми със:
- Зрение
- Слух
- Реч
- Интелект
- Развитие
- Движение
- Други медицински състояния
Видът на детската церебрална парализа се определя от основното двигателно нарушение, но няколко двигателни нарушения могат да се проявят заедно. Най-често срещаният вид церебрална парализа е спастичната церебрална парализа, която включва сковани мускули и патологични рефлекси. Други видове церебрална парализа включват двигателни нарушения, свързани с лошо равновесие и координация (атаксични) и затруднен контрол на волевите мускули (дискинетични).
След поставяне на диагнозата церебрална парализа лекарят може да използва инструмент от оценъчна скала, като например Системата за класификация на грубите моторни функции, за да определи функцията и тежестта на подвижността, стойката и равновесието. Тази информация може да помогне при избора на лечение.
Децата и възрастните с детска церебрална парализа може да се нуждаят от доживотни грижи от медицински екип. Освен педиатър или специалист по физиотерапия и рехабилитация (физиотерапевт) и евентуално детски невролог, който да наблюдава медицинските грижи за детето, екипът може да включва различни терапевти и специалисти по психично здраве. Тези специалисти обръщат специално внимание на нуждите и проблемите, които са по-често срещани при хората с церебрална парализа, и могат да работят съвместно с основния лекуващ лекар.
Няма лечение за церебрална парализа. Въпреки това съществуват много възможности за терапия, които могат да помогнат за подобряване на ежедневното функциониране на детето. Изборът на грижи зависи от специфичните му симптоми и нужди, а нуждите могат да се променят с течение на времето. Ранната намеса може да подобри резултатите.
Възможностите за терапия могат да включват медикаменти, терапии, хирургични процедури и други лечения според нуждите.
Лекарства
Лекарства, които могат да намалят мускулното напрежение, могат да се използват за подобряване на функционалните способности, лечение на болката и справяне с усложнения, свързани със спастичността или други симптоми на церебрална парализа.
- Инжекции в мускулите или нервите. За третиране на стягането на определен мускул лекарят може да препоръча инжектиране на онаботулинумтоксинА (ботокс) или друго средство. Инжекциите ще трябва да се повтарят приблизително на всеки три месеца.
Страничните ефекти могат да включват болка на мястото на инжектиране и леки грипоподобни симптоми. Други по-сериозни странични ефекти включват затруднено дишане и преглъщане.
- Перорални мускулни релаксанти. Лекарства като баклофен, тизанидин (Zanaflex), диазепам (Valium) или дантролен (Dantrium) често се използват за отпускане на мускулите.
В някои случаи баклофенът се вкарва в гръбначния мозък с помощта на тръбичка (интратекален баклофен). Помпата се имплантира хирургично под кожата на корема.
- Лекарства за намаляване на слюноотделянето. Една от възможностите е инжектиране на ботокс в слюнчените жлези.
Ползите, рисковете и възможните странични ефекти от препоръчаните медикаментозни варианти трябва да се объсдят с лекуващия лекар.
Терапии
Различни терапии играят важна роля при третирането на детската церебрална парализа:
- Физиотерапия. Тренировките и упражненията за мускулите могат да помогнат за подобряване на силата, гъвкавостта, равновесието, двигателното развитие и подвижността на детето. Отделно родителите се обучават как безопасно да се грижат за ежедневните нужди на детето си у дома, като къпане и хранене. Терапевтът може да даде насоки как да се продължи тренирането на мускулите на детето и как да се правят упражнения в домашни условия между посещенията при него.
През първите 1 до 2 години след раждането физиотерапевтите и ерготерапевтите работят върху проблеми като контрол на главата и торса, преобръщане и хващане. По-късно те дават препоръки за използване на помощни средства. Може да бъдат препоръчани скоби, шини или други поддържащи устройства за детето, които да помогнат за подобряване на функциите, като например подобряване на ходенето и разтягане на скованите мускули.
- Ерготерапия. Ерготерапевтите работят, за да помогнат на детето да придобие независимост в ежедневните и рутинни дейности у дома и в училище. Адаптивното оборудване, препоръчано за него, може да включва проходилки, бастуни с широка основа, системи за стоене и сядане или електрически инвалидни колички.
- Логопедична и езикова терапия. Логопедите могат да помогнат за подобряване на способността на детето да говори ясно или да общува с помощта на езика на знаците. Те могат също така да го научат да използва устройства за комуникация, като например компютър и гласов синтезатор, ако комуникацията е затруднена. Логопедите могат да се справят и с трудностите при хранене и преглъщане.
- Рекреационна терапия. Някои деца се чувстват по-добре при участие в обикновени или адаптивни развлекателни или състезателни спортове, като терапевтична езда или каране на ски. Този вид терапия може да помогне за подобряване на двигателните умения, речта и емоционалното състояние на детето. Както възрастните, така и децата имат полза от редовна физическа активност и упражнения за общото здраве и физическа форма.
Хирургични процедури
Възможно е да се наложи хирургична намеса, за да се намали мускулното стягане или да се коригират костните аномалии, причинени от спастичността. Тези процедури включват:
- Ортопедична хирургия. Децата с тежки контрактури или деформации може да се нуждаят от операция на костите или ставите, за да се поставят ръцете, гръбначният стълб, бедрата или краката в правилните им позиции. Хирургичните процедури могат също така да удължат мускулите и да удължат или преместят сухожилията, които са скъсени от контрактурите. Тези корекции могат да намалят болката и да подобрят подвижността. Процедурите могат също така да улеснят използването на проходилка, скоби или патерици.
- Прекъсване на нервните влакна (селективна дорзална ризотомия). В някои тежки случаи, когато другите лечения не са помогнали, хирурзите могат да прекъснат нервите, обслужващи определени спастични мускули, при процедура, наречена селективна дорзална ризотомия. Това отпуска мускулите на краката и намалява болката, но може да причини изтръпване.
Други методи на лечение
При необходимост може да се препоръчат лекарства и други лечения за гърчове, болка, остеопороза, психични състояния и проблеми със съня, устната кухина, храненето и храненето, незадържането на пикочния мехур, зрението или слуха.
Възрастни с церебрална парализа
Когато детето с церебрална парализа стане възрастен човек, нуждите му от здравни грижи могат да се променят. В допълнение към общите медицински прегледи, препоръчани за всички възрастни, текущите специализирани грижи включват оценка и лечение на състояния, които са по-често срещани при възрастни с церебрална парализа. Те може да включват:
- Проблеми със зрението и слуха
- Поддържане на мускулния тонус
- Управление на гърчовете
- Проблеми с болката и умората
- Стоматологични проблеми
- Ортопедични проблеми, като контрактури, артрит и остеопороза
- Сърдечни и белодробни заболявания
- Проблеми с психичното здраве, като например депресия
Доброкачествен пароксизмален позиционен световъртеж (BPPV)
Доброкачествен тумор на периферния нерв
Периферните нерви свързват главния и гръбначния мозък с други части на тялото. Тези нерви контролират мускулите, за да може човек да ходи, да мига, да преглъща, да вдига предмети и да извършва други дейности.
Върху периферните нерви могат да се образуват няколко различни вида тумори. Причината обикновено е неизвестна, като при някои е генетична.
Повечето от тези видове тумори не са ракови (доброкачествени), но те могат да доведат до увреждане на нервите и загуба на мускулен контрол. Ето защо е важно да се потърси лекар, когато се появи някаква необичайна бучка, болка, мравучкане или изтръпване, или мускулна слабост.
Видове
Туморите на периферните нерви засягат нервите, като растат в тях или като ги притискат. Тези, които растат вътре в нервите, се наричат интраневрални. Туморите, които притискат нервите, се наричат екстраневрални. Повечето от тях са доброкачествени, което означава, че не са ракови. Различните видове доброкачествени тумори на периферните нерви включват:
- Шваном. Най-често срещаният доброкачествен тумор на периферните нерви при възрастни – шваномът, може да се появи почти навсякъде по тялото. Тези тумори на нервните обвивки се наричат шваноми, защото са съставени от Шванови клетки, които са клетки, обграждащи нервите.
Те обикновено растат бавно. Ако се развие шваном на ръката или крака, може да се забележи образувание. Възможно е обаче да минат години, преди шваномът да се забележи.
Шваномите обикновено произлизат от един сноп нервни влакна, наречен фасцикул, в рамките на главния нерв. Някои шваноми растат и образуват необичайни форми в гръбначния стълб или таза, като например тумори тип „дъмбел“. Когато един шваном расте, при опитите за безопасно отстраняване на тумора се излагат на риск повече фасцикули.
Шваномите най-често се срещат самостоятелно. Понякога някои хора имат по няколко такива в ръцете, краката или тялото. Това е състояние, наречено шваноматоза.
Рядко срещан шваном в близост до мозъчния ствол, известен като акустичен невром, може да причини проблеми с равновесието или слуха. Този вид тумор е известен и като вестибуларен шваном. Понякога се среща при хора със заболяване, наречено неврофиброматоза 2 (NF2). Ако акустичните невроми не се лекуват и продължат да растат, те могат да засегнат близките нерви и да притиснат мозъчния ствол.
- Неврофибром. Този често срещан вид доброкачествен тумор на нервите има склонност да се образува в центъра на нерва. Неврофибромът може да възникне от няколко нервни снопа и обикновено причинява леки симптоми. Този тумор най-често се развива при хора, които имат неврофиброматоза 1 (NF1). Това е генетично заболяване, което причинява нарастване на тумори по нервите.
Симптомите на NF1 включват промени в цвета на кожата и доброкачествени тумори по нея. Някои хора, които имат NF1, развиват други заболявания. Те включват деформации на костите, като например изкривяване на гръбначния стълб, и тумор на очния нерв, наречен оптичен глиом. Хората с NF1 са изложени на риск да развият злокачествен тумор на обвивката на периферния нерв.
- Периневриом. Този рядък доброкачествен тумор на периферния нерв възниква от периневриални клетки – вид клетки, които обграждат обвивката на периферния нерв. Периневриомът може да се образува вътре в нерва, което се нарича интраневрален периневриом. Той може да се образува и в меката част на нерва, което се нарича екстраневрален периневриом. Интраневралният периневриом се среща най-често при деца и млади хора. Обикновено причинява постепенно прогресираща слабост и загуба на чувствителност в ръка или крак.
- Липом. Бавно растящите мастни клетки причиняват тази доброкачествена, мека бучка, която обикновено се появява под кожата на шията, раменете, гърба или ръцете. Липом в близост до нерв може да го притисне. Обикновено обаче липомът не причинява болка или други проблеми. Лекуващият лекар може да реши да наблюдава липома чрез редовни прегледи.
- Ганглионова киста. Някои ганглионови кисти са резултат от нараняване, но повечето нямат известна причина. Обикновено се образуват в близост до стави, например китката, и могат да причинят болка и да попречат на ежедневните дейности. Някои от тях изчезват без лечение, но такива, които притискат съседни нерви, трябва да бъдат отстранени.
Доброкачественият тумор на периферния нерв може да предизвика симптоми, ако притиска нерва, в който расте, или близките нерви, кръвоносни съдове или тъкани. С нарастването си вероятността да предизвика симптоми е по-голяма, но дори и малките тумори понякога могат да причинят оплаквания. Симптомите зависят от местоположението на тумора и от това кои тъкани засяга. Симптомите могат да включват:
- Подуване или бучка под кожата
- Болка, мравучкане или изтръпване
- Слабост или загуба на функции в засегнатата област
- Замайване или загуба на равновесие
Причини
Причината за доброкачествените тумори на периферните нерви обикновено не е известна. Някои от тях се предават в семейството.
Най-често срещаният вид доброкачествен тумор на периферния нерв е шваном. Шваномът обикновено започва в един сноп вътре в главния нерв, измествайки останалата част от нерва.
Друг често срещан вид е неврофибром. Неврофибромът също често се образува вътре в нерва. Понякога той израства от няколко нервни снопчета.
Периневриомите се срещат рядко и могат да растат от вътрешната или външната страна на нерва. Туморите извън нерва могат да причинят проблеми, когато притискат нерва.
Други доброкачествени тумори, които се образуват извън нервите, са меки бучки от бавно растящи мастни клетки, наречени липоми, и ганглийни кисти.
Лекарят ще проведе изследвания, за да установи къде се намира туморът на периферния нерв и какъв тип е той.
Тестове
Може да бъдат направени едно или повече от следните изследвания:
- Ядрено-магнитен резонанс (ЯМР.) Това е предпочитаният метод за визуализация на тумори на периферните нерви. При това сканиране се използват магнитно поле и радиовълни, за да се получи подробен 3D изглед на нервите и околната тъкан. То може да помогне да се определи дали пациентът има тумор и дали туморът е вътре или извън нерва.
- Компютърна томография. Компютърният томограф се върти около тялото, за да запише серия от изображения. Това изследване не е толкова полезно, колкото ЯМР, за диагностициране на тумор на периферен нерв. Въпреки това лекарят може да го препоръча, ако не може да бъде направен ЯМР или ако е необходима повече информация относно близката кост.
- Електромиограма (ЕМГ). Това изследване записва електрическата активност в мускул, когато човек се опитва да го раздвижи. Използва се, за да помогне да се локализира туморът и да се определи кои нерви са засегнати.
- Изследване на нервната проводимост. Вероятно е да бъде направено това изследване заедно с ЕМГ. С него се измерва колко бързо нервите пренасят електрически сигнали към мускулите.
- Биопсия на тумора. Ако образните изследвания установят тумор на нерва, лекарят може да вземе и и анализира малка проба от клетки (биопсия) от тумора. В зависимост от размера и местоположението на тумора, по време на биопсията може да е необходима местна или обща анестезия. Биопсията може да бъде взета с игла с помощта на образна диагностика или по време на операция.
- Биопсия на нерв. За да помогне за диагностицирането на вида на тумора, лекарят може да вземе биопсия от нерва. Това включва вземането на малка проба от тъкан и изпращането ѝ в лаборатория, където се изследва, за да се търсят признаци на рак.
Лечението на туморите на периферните нерви включва или хирургично отстраняване, или наблюдение.
Ако има малка вероятност туморът да се превърне в раков и ако не причинява проблеми, може да не се наложи операция.
Лекарят може да препоръча наблюдение, ако туморът е на място, което затруднява отстраняването му. Наблюдението включва редовни прегледи и образни изследвания, за да се види дали туморът расте.
Операция може да се наложи, ако има съмнение, че туморът е раков. Той може също така да бъде отстранен хирургично , ако е голям или причинява болка или други симптоми, като слабост, изтръпване или мравучкане.
Доброкачествена хиперплазия на простатата
Доброкачествената хиперплазия на простатата (ДХП) е здравословен проблем, който се среща все по-често с напредването на възрастта. Нарича се още уголемена простата.
Простатата е малка жлеза, която помага за производството на сперма. Тя се намира точно под пикочния мехур и с годините често се увеличава. Увеличената простата може да предизвика симптоми като блокиране на потока на урината от пикочния мехур. Също така може да причини проблеми с пикочния мехур, пикочните пътища или бъбреците.
Много терапии могат да помогнат при ДХП. Те включват медикаменти, операции и други процедури. Коя ще бъде предписана зависи от следните фактори:
- Симптоми
- Размер на простатата.
- Евентуални съпътстващи заболявания
Често срещаните симптоми на ДХП включват:
- Честа или спешна нужда от уриниране
- По-често уриниране през нощта
- Проблеми при започване на уринирането
- Слаба струя урина или струя, която спира и започва
- Капене в края на уринирането
- Невъзможност за пълно изпразване на пикочния мехур
По-рядко срещаните симптоми включват:
- Инфекция на пикочните пътища
- Невъзможност за уриниране
- Кръв в урината
Симптомите на доброкачествената хиперплазия на простатата обикновено се влошават бавно. Понякога те остават същите или дори се подобряват с течение на времето.
Размерът на простатата не винаги определя колко сериозни са симптомите. Някои хора с леко уголемена простата могат да имат сериозни оплаквания. Други, които имат много увеличена простата, може да имат незначителни проблеми. При трети може да няма никакви симптоми, въпреки че простатата е уголемена.
Други възможни причини за уринарни симптоми
Някои други здравословни проблеми могат да доведат до симптоми, които са подобни на тези, причинени от увеличена простата. Те включват:
- Инфекция на пикочните пътища
- Възпаление на простатата
- Стесняване на уретрата – тръбата, която отвежда урината от тялото
- Белези в шийката на пикочния мехур, дължащи се на минала операция
- Камъни в пикочния мехур или бъбреците
- Проблеми с нервите, които контролират пикочния мехур
- Рак на простатата или пикочния мехур
Някои лекарства също могат да доведат до симптоми, които изглеждат като тези, причинени от ДХП. Те включват:
- Мощни болкоуспокояващи лекарства, наречени опиоиди
- Лекарства за простуда и алергия
- По-стари лекарства за депресия, наречени трициклични антидепресанти
Кога трябва да се потърси лекар?
Дори симптомите да не са притеснителни, трябва да се говори с лекар. Важно е да се разбере дали има някакви причини, които биха могли да бъдат лекувани. Без лечение може да се повиши рискът от опасно запушване на пикочните пътища.
При невъзможност за отделяне на урина незабавно трябва да се потърси медицинска помощ.
Причини
Не е ясно какво причинява уголемяването на простатата. Възможно е това да се дължи на промени в баланса на половите хормони с напредването на възрастта.
Лекарят вероятно ще започне със задаване на въпроси за симптомите. Той също така ще направи физически преглед, който сигурно ще включва:
- Дигитален ректален преглед. Лекарят вкарва пръст в ректума, за да провери дали простатата е увеличена.
- Изследване на урината. С този тест се проверява за наличие на заболяване или други проблеми, които могат да причинят същите симптоми като тези на ДХП.
- Кръвен тест. Резултатите могат да покажат дали има проблеми с бъбреците.
След това е възможно да се наложи да се направят и други изследвания, които могат да помогнат за потвърждаване на увеличената простата. Тези тестове включват:
- Кръвен тест за простатноспецифичен антиген (PSA). PSA е протеин, който се произвежда в простатата. Нивата на PSA се повишават, когато простатата се уголемява. По-високите нива на PSA обаче могат да се дължат и на скорошни процедури, заболявания, операции или рак на простатата.
- Тест за поток на урината. Пациентът уринира в контейнер, прикрепен към машина. Апаратът измерва колко силен е потокът на урината и колко урина се отделя. Резултатите от теста могат да покажат с течение на времето дали състоянието се подобрява или влошава.
- Тест за остатъчен обем след уриниране. Този тест измерва дали пациентът може да изпразни напълно пикочния си мехур. Той може да бъде направен с помощта на образно изследване, наречено ултразвук. Другият вариант е след уриниране да се постави катетър в пикочния мехур, за да се види колко урина е останала в него.
- 24-часов дневник на уринирането. Това включва отбелязване на това колко често и колко пъти се ходи до тоалетната.
Ако здравословният проблем е по-сложен, може да се наложи да се направят следните изследвания:
- Трансректален ултразвук. В ректума се вкарва устройство, което използва звукови вълни, за да прави снимки. С него се измерва и проверява простатата.
- Биопсия на простатата. Трансректалният ултразвук насочва игли, които се използват за вземане на тъканни проби от простатата. Проверката на тъканта може да помогне на лекуващия лекар да установи дали пациентът има рак на простатата.
- Уродинамични изследвания и изследвания на потока под налягане. През уретрата в пикочния мехур се вкарва катетър. Вода – или по-рядко въздух – се изпраща бавно в пикочния мехур, за да се измери налягането в пикочния мехур и да се провери колко добре работят мускулите му.
- Цистоскопия. Осветен, гъвкав инструмент се поставя в уретрата. Той позволява на лекаря да види вътрешността на уретрата и пикочния мехур. Преди този тест се дава обезболяващо лекарство.
Съществуват много начини за лечение на увеличената простата. Те включват медикаменти, хирургични интервенции и процедури, които са свързани с по-малки, по-малко или никакви разрези. Най-добрият избор на лечение зависи от:
- Размера на простатата
- Възрастта на пациента
- Общото здравословно състояние
- Колко сериозни са симптомите
Ако симптомите не пречат, може да се вземе решение да не се започва терапия. Би могло да се изчака, за да се види дали те се променят или влошават. При някои хора симптомите могат да се облекчат без лечение.
Лекарства за уголемена простата
Приемът на лекарства е най-често срещаното лечение на леки до умерени симптоми на увеличена простата. Възможностите включват:
- Алфа-блокери. Алфа-блокерите действат чрез отпускане на гладката мускулатура на шийката на пикочния мехур и простатата. Това улеснява уринирането. Алфа-блокерите включват алфузозин (Uroxatral), доксазозин (Cardura), тамсулозин (Flomax), силодозин (Rapaflo) и теразозин. Те често действат бързо при хора с малко по-малка простата. Страничните ефекти могат да включват замайване. Възможно е да се появи и безобиден проблем, при който спермата се връща обратно в пикочния мехур, вместо да излиза от върха на пениса. Това се нарича ретроградна еякулация.
- Инхибитори на 5-алфа редуктазата. Тези лекарства свиват простатата. Това става чрез предотвратяване на хормоналните промени, които предизвикват нейното нарастване. Примери за това са финастерид (Proscar) и дутастерид (Avodart). Може да отнеме до шест месеца, за да започнат да действат добре. Възможно е те да причинят и странични ефекти, свързани със сексуалния живот.
- Комбинирана терапия. Лекуващият лекар може да предложи да се приемат едновременно алфа-блокер и инхибитор на 5-алфа редуктазата, ако едното от двете лекарства не помага достатъчно.
- Тадалафил (Cialis). Това лекарство често се използва за лечение на еректилна дисфункция. Проучванията показват, че с него може да се лекува и уголемена простата.
Хирургия и други методи за лечение на уголемена простата
Хирургия или други процедури могат да помогнат при симптомите на ДХП, ако пациентът:
- Не получава достатъчно облекчение от лекарствата
- Предпочита да не пробва терапия с лекарства
- Не е в състояние да уринира
- Има проблеми с бъбреците
- Продължава да получавате камъни в пикочния мехур, кръв в урината или инфекции на пикочните пътища
Хирургията или други процедури може да не са подходяща опция при наличие на:
- Нелекувана инфекция на пикочните пътища
- Заболяване на стриктурата на уретрата
- Анамнеза за лъчева терапия на простатата или операция на пикочните пътища
- Неврологично заболяване, като например болест на Паркинсон или множествена склероза
Всеки вид процедура на простатата може да предизвика странични ефекти. В зависимост от избраната процедура здравословните проблеми след това могат да включват:
- Ретроградна еякулация
- Случайно изпускане на урина
- Инфекция на пикочните пътища
- Кървене
- Еректилна дисфункция
Съществуват много видове операции и други процедури, с които може да се лекува уголемена простата.
Трансуретрална резекция на простатата (TURP)
В уретрата се вкарва тънък оптичен инструмент. Хирургът отстранява цялата простата, освен външната ѝ част. TURP често облекчава симптомите бързо. При някои хора скоро след процедурата се наблюдава и по-силен поток на урината. След TURP за известно време може да се наложи използването на катетър за отводняване на пикочния мехур.
Трансуретрален разрез на простатата (TUIP)
В уретрата се вкарва оптичен инструмент. Хирургът прави един или два малки разреза в простатната жлеза. Това улеснява преминаването на урината през уретрата. TUIP може да бъде вариант при малка или леко увеличена простатна жлеза и при наличие на здравословни проблеми, които правят други операции твърде рисковани.
Трансуретрална микровълнова термотерапия (TUMT)
Специален катетър се поставя през уретрата в областта на простатата. Микровълновата енергия от катетъра унищожава вътрешната част на уголемената простатна жлеза. По този начин простатата се свива и се улеснява потокът на урината. TUMT може да облекчи само някои от симптомите. Също така може да мине известно време, преди да се забележат резултати. По принцип тази операция се използва само при малки простати в специални ситуации, тъй като може да се наложи повтаряне на процедурата.
Лазерна терапия
Високоенергиен лазер унищожава или отстранява разрасналата се простатна тъкан. Лазерната терапия крие по-малък риск от странични ефекти, отколкото нелазерната операция. Тя може да се използва при хора, при които не трябва да се прилагат други процедури на простатата, защото приемат лекарства за разреждане на кръвта.
Възможностите за лазерна терапия включват:
- Аблативни процедури. Те унищожават тъканта на простатата, която блокира потока на урината. Видовете такива процедури включват фотоселективна вапоризация на простатата (PVP) и аблация на простатата с холмиев лазер. Аблативните процедури могат да предизвикат дразнещи симптоми след операцията. В редки случаи в даден момент може да се наложи друга процедура за отстраняване на тъканта на простатата.
- Енуклеативни процедури. Тези процедури включват енуклеация на простатата с холмиев лазер (HoLEP). Като цяло те отстраняват цялата тъкан на простатата, блокираща потока на урината, и предотвратяват повторното нарастване на тъканта. Отстранената тъкан може да бъде проверена за рак и други заболявания.
Лифтинг на простатата
Използват се специални импланти за притискане на страните на простатата. Това може да подобри потока на урината. Лифтингът на простатата може да бъде вариант, ако средната част на простатната жлеза не пречи на потока на урината. Тази процедура е по-малко вероятно да предизвика странични ефекти в сексуалния живот, отколкото много други хирургични лечения.
Емболизация
При тази експериментална процедура кръвоснабдяването към или от простатата се блокира в избрани области. Това води до смаляване на простатата. Не са налични дългосрочни данни за това колко добре действа тази процедура.
Термотерапия с водни пари (WVTT)
В уретрата се поставя устройство, което превръща водата в пара. Това води до износване и отстраняване на допълнителната тъкан на простатата. WVTT може да облекчи симптомите на уголемена простата. По-малко вероятно е да предизвика сексуални странични ефекти в сравнение с много други хирургични лечения.
Роботизирано лечение с водна струя
При тази процедура се използват образни изследвания и роботизирани инструменти за насочване на устройство в уретрата. Устройството освобождава малки, мощни струи вода, за да премахне допълнителната тъкан на простатата. Това може да облекчи симптомите на уголемената простата. Роботизираното лечение с водна струя може да предизвика някои от същите странични ефекти, които може да предизвика TURP.
Отворена или робот-асистирана простатектомия
В областта на долната част на стомаха се правят един или повече разрези. Това позволява на хирурга да достигне до простатата и да отстрани тъкан. По принцип този вид операция се прави при голяма или много голяма простата. Често след това е необходим кратък болничен престой.
Последващи грижи
Грижите за проследяване зависят от техниката, използвана за лечение на увеличената простата. Лекуващият лекар ще препоръча от какви дейности трябва да се въздържа пациентът и за колко време.
Девиация на септума
Девиация на септума (изкривена носна прегреда) се получава, когато тънката стена (носна преграда) между носните пътища е изместена на една страна. При много хора носната преграда е изместена встрани от центъра, което прави единия назален проход по-малък.
Когато отклонението е тежко, то може да блокира едната страна на носа и да намали въздушния поток, причинявайки затруднено дишане. Излагането на изкривената носна преграда на изсушаващия ефект на въздушния поток през носа понякога може да допринесе за образуването на корички или кървене при някои хора.
Блокиране или запушване (обструкция) на носа може да се появи в резултат на изкривена носна преграда, от подуване на тъканите, покриващи носа, или и от двете.
Лечението на носната обструкция може да включва лекарства за намаляване на отока. За да се коригира изкривената носна преграда, е необходима операция.
Повечето измествания на септума не водят до симптоми и човек може дори да не знае, че е с това състояние. Някои деформации обаче могат да предизвикат следните признаци и симптоми:
- Запушване на едната или двете ноздри. Това запушване може да затрудни дишането през ноздрата или ноздрите. То може да се забележи повече при настинка или алергия, които могат да причинят подуване и стесняване на носните пътища.
- Кървене от носа. Повърхността на носната преграда може да стане суха, което увеличава риска от кървене от носа.
- Болка в лицето. Съществуват известни спорове относно възможните назални причини за болки в лицето. Възможна причина за едностранна лицева болка може да бъде силно изкривена носна преграда, при която повърхностите в носа се допират и предизвикват натиск.
- Шумно дишане по време на сън. Изкривената носна преграда или подуването на тъканите в носа могат да бъдат една от многото причини за шумно дишане по време на сън.
- Осъзнаване на назалния цикъл. Редува се запушване от едната страна със запушване от другата. Това се нарича назален цикъл. Осъзнаването на назалния цикъл не е типично и може да показва обструкция в носа.
- Предпочитание за спане на определена страна. Някои хора може да предпочитат да спят на определена страна, за да оптимизират дишането през носа през нощта, ако единият носен проход е стеснен.
Кога трябва да се потърси лекар?
Лекар трябва да се потърси, ако човек има:
- Блокирана ноздра (или ноздри), която не реагира на лечението
- Често кървене от носа
- Повтарящи се инфекции на синусите
При посещението лекарят първо ще разпита за всички симптоми. За да прегледа вътрешността на носа, той ще използва ярка светлина, а понякога и инструмент, предназначен да разтвори ноздрите. В някои случаи ще провери по-назад в носа с дълъг тръбовиден оптичен уред с ярка светлина на върха. Той може също така да прегледа тъканите на носа преди и след прилагането на деконгестантен спрей.
Въз основа на този преглед специалистът може да диагностицира изкривена носна преграда и да определи сериозността на състоянието.
Управление на симптомите
Първоначалното лечение на изкривената преграда може да бъде насочено към овладяване на симптомите. Лекарят може да предпише:
- Деконгестанти. Деконгестантите са лекарства, които намаляват отока на носната тъкан, като помагат да се поддържат отворени дихателните пътища от двете страни на носа. Те се предлагат под формата на таблетки или назален спрей. Назалните спрейове трябва да се използват с повишено внимание. Честата и продължителна употреба може да създаде зависимост и да доведе до влошаване на симптомите, след като се спре използването им.
- Пероралните деконгестанти имат стимулиращ ефект и могат да предизвикат нервност, както и да повишат кръвното налягане и сърдечния ритъм.
- Антихистамини. Антихистамините са лекарства, които помагат за предотвратяване на симптомите на алергия, включително запушен или течащ нос. Понякога те могат да помогнат и при неалергични състояния, например при настинка. Някои антихистамини причиняват сънливост и могат да повлияят на способността за изпълнение на задачи, които изискват физическа координация, като например шофиране.
- Назални стероидни спрейове. Предписаните с рецепта назални кортикостероидни спрейове могат да намалят отока в носния проход и да помогнат за дренажа. Обикновено са необходими от 1 до 3 седмици, за да може те да постигнат максималния си ефект, затова е важно да се спазват указанията на лекаря при използването им.
Лекарствата лекуват само подутата лигавица и няма да коригират изкривената носна преграда.
Хирургично възстановяване
Ако въпреки медикаментозната терапия все още са налице симптоми, може да се обмисли хирургична намеса за коригиране на изкривената преграда (септопластика).
По време на типичната септопластика носната преграда се изправя и премества в центъра на носа. Може да се наложи хирургът да изреже и отстрани части от носната преграда, преди да ги постави отново в правилната позиция.
Степента на подобрение, която може да се очаква от операцията, зависи от тежестта на изкривяването. Симптомите, дължащи се на изкривената носна преграда – особено запушването на носа – може напълно да изчезнат. Всички други заболявания на носа или синусите, които пациентът има и които засягат тъканите, покриващи носа, като алергии, не могат да бъдат излекувани само с операция.
Промяна на формата на носа
В някои случаи операцията за промяна на формата на носа (ринопластика) се извършва едновременно със септопластиката. Ринопластиката включва модифициране на костите и хрущялите на носа, за да се промени формата или размерът му, или и двете.
Дезмопластични дребноклетъчни кръглоклетъчни тумори
Дезмопластичните дребноклетъчни кръглоклетъчни тумори (ДДКТ) са вид рак, който често започва в коремната област. Понякога може да се появят и и в други части на тялото. Това са редки видове рак, които започват като разрастване на клетки. Образуванията често се формират върху тъканта, която покрива вътрешната страна на корема и таза. Тази тъканна лигавица се нарича перитонеум. Раковите клетки могат бързо да се разпространят в други близки органи. Това може да включва пикочния мехур, дебелото черво и черния дроб.
Дезмопластичните дребноклетъчни кръглоклетъчни тумори могат да се появят при всеки, но са по-често срещани при млади мъже и момчета. Лечението обикновено включва комбинация от процедури. Възможностите могат да включват операция, химиотерапия и лъчетерапия.
Дезмопластичните дребноклетъчни кръглоклетъчни тумори са вид сарком на меките тъкани. Саркомът на меките тъкани е термин, използван за описание на голяма група ракови заболявания, които започват в тъканите, които свързват, поддържат и обграждат други структури на тялото.
Симптомите на дезмопластичния дребноклетъчен кръглоклетъчен тумор варират в зависимост от мястото, където започва ракът. Най-често той започва в корема.
Признаците и симптомите на дезмопластичен дребноклетъчен тумор в корема включват:
- Подуване на корема
- Болки в корема
- Запек
- Затруднено уриниране
Кога трябва да се потърси лекар?
При каквито и да е постоянни признаци и симптоми, които са източник на тревога, трябва да се запише час за лекар.
Тестовете и процедурите, използвани за диагностициране на дезмопластични дребноклетъчни кръглоклетъчни тумори, включват:
- Вземане на проба от тъкан за изследване. Това се нарича биопсия. Пробата може да бъде взета по време на операция. Друга възможност е да се вземе с игла, която се прокарва през кожата.
Тъканните проби се изпращат в лаборатория за изследване. Тестовете могат да покажат на медицинския екип дали пациентът има рак.
Други лабораторни тестове анализират раковите клетки, за да разберат какви промени в ДНК са налице. Резултатите могат да помогнат да се изключат други подобни видове рак и да се гарантира, че диагнозата е правилна. Те също така допринасят за избора най-доброто за конкретния пациент лечение.
- Образни изследвания. Образните тестове помагат на лекаря да разбере размера и местоположението на рака. Те могат да включват ултразвук, компютърна томография, ядрено-магнитен резонанс и позитронно-емисионна томография (ПЕТ).
Лечението на дезмопластичния дребноклетъчен кръглоклетъчен тумор зависи от ситуацията. Екипът ще вземе предвид местоположението на рака и дали той се е разпространил в други части на тялото. Повечето хора с този вид рак получават комбинация от терапии.
Хирургия
Целта на операцията е да се отстрани целият рак. Това може да не е възможно, ако ракът се е разраснал в съседни органи. Ако това се случи, лекуващият лекар може да препоръча химиотерапия с мощни лекарства, които първо да свият рака.
Когато не е възможно ракът да бъде отстранен изцяло, хирургът се старае да отстрани възможно най-голяма част от него. След операцията може да се препоръча химиотерапия и лъчетерапия, за да се унищожат всички ракови клетки, които може да са останали.
Химиотерапия
При химиотерапията се използват мощни лекарства за унищожаване на раковите клетки. Тя може да се прилага преди операция, за да се свие ракът. Това улеснява отстраняването му при хирургична намеса. Химиотерапията може да се използва и след операцията, за да се убият всички клетки, които могат да останат след нея. Тя може да бъде назначена и при рак, който се разпространява в други части на тялото. В този случай химиотерапията може да помогне за овладяване на симптомите, като например болката.
Възможностите за химиотерапия могат да включват:
- Химиотерапия, която засяга цялото тяло. Химиотерапията най-често се прилага под формата на лекарство, което се инжектира през вената. Медикаментът се разпространява в цялото тяло. Той убива бързо растящите клетки, включително раковите и може да се използва за лечение на дезмопластични дребноклетъчни кръглоклетъчни тумори навсякъде в тялото.
- Химиотерапия, прилагана само в областта на корема. При дезмопластични дребноклетъчни кръглоклетъчни тумори в корема химиотерапевтичните лекарства могат да се прилагат директно в областта около коремните органи. Тази част на тялото се нарича перитонеална кухина. За да се приложи химиотерапия само в тази област, лекарствата се нагряват и се вливат в корема. Те се оставят на място за определен период от време и след това се отстраняват. Тази процедура се нарича хипертермична интраперитонеална химиотерапия (HIPEC). Тя може да се приложи след операция.
Радиационна терапия
Лъчетерапията използва мощни енергийни лъчи, за да убие раковите клетки. Енергията може да идва от източници като рентгенови лъчи и протони. По време на лъчетерапията пациентът лежи неподвижно на маса, а около него се движи машина. Машината насочва радиацията към точно определени точки на тялото.
При дезмопластични дребноклетъчни тумори, които засягат корема, радиацията може да бъде вариант за унищожаване на раковите клетки, които са останали след операцията.
Ако ракът се е разпространил в други части на тялото, лъчетерапията може да бъде опция за овладяване на признаците и симптомите, като например болката.
Таргетна лекарствена терапия
Таргетното лекарствено лечение атакува специфични химикали, намиращи се в раковите клетки. Чрез блокиране на тези то може да доведе до смъртта на раковите клетки.
Таргетната лекарствена терапия може да бъде препоръчана, ако ракът се върне след лечението. Тя може да бъде предложена и ако ракът се е разпространил в други части на тялото.
Лекуващият лекар може да изследва раковите клетки, за да установи дали е вероятно лекарствата за целева терапия да действат срещу рака на пациента. Таргетната терапия може да се използва самостоятелно или в комбинация с химиотерапия.
Дезмоидни тумори (агресивна фиброматоза)
Дезмоидните тумори са неракови образувания, които се появяват в съединителната тъкан. Най-често се откриват в областта на корема, ръцете и краката. Друг термин за тях е агресивна фиброматоза.
Някои дезмоидни тумори са бавно растящи и не изискват незабавно лечение. Други растат бързо и се третират с операция, лъчетерапия, химиотерапия или други лекарства.
Дезмоидните тумори не се считат за рак, тъй като не се разпространяват в други части на тялото. Те обаче могат да бъдат много агресивни, да се проявяват по-скоро като рак и да се разрастват в близките структури и органи. Поради тази причина за хората с дезмоидни тумори често се грижат лекари, които са специалисти по онкологични заболявания.
Симптомите на дезмоидните тумори се различават в зависимост от мястото на появата им. Те най-често се срещат в корема, ръцете и краката, но могат да се образуват навсякъде в тялото.
Като цяло признаците и симптомите включват:
- Маса или зона на подуване
- Болка
- Загуба на функция в засегнатата област
- Спазми и гадене, когато десмоидните тумори се появяват в корема
Кога трябва да се потърси лекар?
При наличие на постоянни призници и симптоми, които са източник на безпокойство, трябва да се потърси лекар.
Тестовете и процедурите, използвани за диагностициране на дезмоидни тумори, включват:
- Физически преглед. Лекарят ще прегледа тялото, за да разбере по-добре признаците и симптомите.
- Образни изследвания. Лекарят може да препоръча образни изследвания, като компютърна томография и ядрено-магнитен резонанс, за да се направят снимки на областта, в която се проявяват симптомите. Изображенията могат да дадат сведения за поставянето на диагнозата.
- Вземане на проба от тъкан за изследване (биопсия). За да постави окончателна диагноза, лекарят взема проба от туморната тъкан и я изпраща в лаборатория за изследване. При дезмоидните тумори пробата може да бъде взета с игла или с операция, в зависимост от конкретната ситуация.
В лабораторията лекари, обучени да анализират телесни тъкани (патолози), изследват пробата, за да определят видовете клетки, които участват в нея, и дали има вероятност клетките да са агресивни. Тази информация помага да се насочи лечението.
Лечението на дезмоидните тумори включва:
- Наблюдение на растежа на тумора. Ако дезмоидният тумор не предизвиква признаци или симптоми, лекарят може да препоръча наблюдение на тумора, за да се види дали той расте. На всеки няколко месеца може да бъдат правени образни изследвания. Някои тумори никога не растат и може да не се нуждаят от лечение. Други могат да се свият сами без никакво лечение.
- Хирургия. Ако дезмоидният тумор предизвиква признаци и симптоми, лекарят може да препоръча операция за отстраняване на целия тумор и малък участък от здрава тъкан, която го заобикаля. Понякога обаче туморът се разраства и обхваща близките структури и не може да бъде напълно отстранен. В тези случаи хирурзите могат да отстранят възможно най-голяма част от тумора.
- Радиационна терапия. При лъчетерапията се използват мощни лъчи, като рентгенови лъчи и протони, за да се убият туморните клетки. Лъчетерапията може да бъде препоръчана вместо операция, ако пациентът не е достатъчно здрав за операция или ако туморът е разположен на място, което прави операцията рискована. Понякога лъчетерапията се използва след операция, ако има риск туморът да се върне.
- Химиотерапия и други медикаменти. При химиотерапията се използват силни лекарства за унищожаване на туморните клетки. Лекарят може да препоръча химиотерапия, ако дезмоидният тумор расте бързо и операцията не е възможна.
Няколко други медикаментозни лечения са показали обещаващи резултати при хора с дезмоидни тумори, включително противовъзпалителни лекарства, хормонални терапии и целеви терапии.
Детска речева апраксия
Детската речева апраксия (CAS) е рядко срещано разстройство, при което детето изпитва затруднения да прави точни движения на речевите мускули, когато говори. При него мозъкът се затруднява да разработи планове за речевите движения. При това разстройство мускулите, свързани с говореното, не са слаби, но не работят нормално, тъй като мозъкът трудно насочва или координира движенията.
За да говори правилно детето, мозъкът му трябва да се научи да прави планове, които да подсказват на речевите мускули как да движат устните, челюстта и езика по начин, който да води до произнасяне с нормална скорост и ритъм на на правилни звуци и думи.
Детската речева апраксия често се третира с логопедична терапия, при която децата упражняват правилния начин на произнасяне на думи, срички и фрази с помощта на логопед.
Децата с CAS могат да имат много речеви симптоми или характеристики, които да варират в зависимост от възрастта им и тежестта на говорните им проблеми.
Детската речева апраксия може да бъде свързана с:
- Късно произнасяне на първите думи
- Ограничен брой произнасяни думи
- Способност да се произнят само няколко съгласни или гласни звука
Тези симптоми обикновено се забелязват между 18-месечна и 2-годишна възраст и могат да свидетелстват за съмнение за детска речева апраксия.
Когато децата започват да говорят повече – обикновено между 2 и 4 години, характеристиките, които вероятно показват CAS, включват:
- Изкривявания на гласните и съгласните
- Разделяне на сричките във или между думите
- Грешки при произнасянето, като например „пай“ звучи като „бай“.
Много деца с CAS изпитват трудности да поставят челюстите, устните и езика си в правилна позиция, за да издадат звук. На тях може да им е трудно да преминат плавно към следващия звук. Често те имат и проблеми с речта, като например намален речников запас или трудности с подредбата на думите.
Някои симптоми могат да бъдат характерни само за децата с CAS и могат да помогнат за диагностицирането на проблема. Същевременно някои симптоми на CAS са симптоми и на други видове речеви или езикови нарушения. Трудно е да се диагностицира CAS, ако детето има само симптоми, които се срещат както при CAS, така и при други видове речеви или езикови нарушения.
Някои характеристики, понякога наричани маркери, помагат за разграничаването на CAS от други видове говорни нарушения. Тези, които са особено свързани с детска речева апраксия, включват:
- Трудности при плавното преминаване от един звук, сричка или дума към други
- Мърдане на челюстта, устните или езика при опит да се направи правилното движение за речевите звуци
- Изкривявания на гласните, като например опити да се използва правилната гласна, но тя да се произнася неправилно
- Използване на неправилно ударение в думата
- Поставяне на ударение върху всички срички в думата
- Разделяне на сричките, като например правене на пауза между сричките
- Непоследователност, например допускане на различни грешки при повторен опит за произнасяне на една и съща дума
- Затруднения при имитирането на прости думи
- Допускане на на грешки при произнасяне на гласните, като например произнасяне на „дам““ вместо на „там“.
Други характеристики се наблюдават при повечето деца с говорни или езикови проблеми и не помагат за разграничаването на CAS. Характеристиките, които се наблюдават както при деца с CAS, така и при деца с други видове говорни или езикови нарушения, включват:
- По-малко бърборене или издаване на по-малко гласни звуци, отколкото е типично, на възраст между 7 и 12 месеца
- Късно произнасяне на първите думи (след 12 до 18-месечна възраст)
- Използване на ограничен брой съгласни и гласни
- Често пропускане на звуци
- Използване на трудна за разбиране реч
Други говорни нарушения, които понякога се бъркат с детска речева апраксия
Някои звукови нарушения на речта често се бъркат с детска речева апраксия, тъй като някои от характеристиките им могат да се припокриват. Те включват нарушения на артикулацията, фонологични нарушения и дизартрия.
Дете, което има проблеми с научаването на това как да издава определени звуци, но няма проблеми с планирането или координирането на движенията, за да говори, може да има артикулационно или фонологично разстройство. Артикулационните и фонологичните нарушения са по-често срещани от детската речева апраксия.
Артикулационните или фонологичните грешки в речта могат да включват:
– Заместване на звуци, като например произнасяне на „дада“ вместо „вода“
– Изпускане (пропускане) на крайни съгласни, като например произнасяне на „зай“ вместо „заек“.
– Спиране на въздушната струя, като например произнасяне на „ток“ вместо „скок“
– Опростяване на звукосъчетания, като например „как“ вместо „крак“, „сон“ вместо „слон“
Дизартрията е моторно нарушение на речта, което се дължи на слабост, спастичност или невъзможност за контрол на говорните мускули. Издаването на речеви звуци е затруднено, защото речевите мускули не могат да се движат толкова мащабно, толкова бързо или толкова силно, колкото е обичайно. Хората с дизартрия могат също така да имат дрезгав, мек или дори напрегнат глас, както и неясен или бавен говор.
Дизартрията често е по-лесна за разпознаване, отколкото детската речева апраксия. Въпреки това, когато дизартрията е причинена от увреждане на определени области на мозъка, които влияят на координацията, може да е трудно да се определят разликите между нея и детската речева апраксия.
За да оцени състоянието на детето, логопедът ще прегледа симптомите и историята на състоянието му, ще направи преглед на мускулите, използвани за речта, и ще провери как то произнася звуци, думи и фрази.
Логопедът ще оцени и езиковите му умения като например неговия речник, структура на изречението и способността му да разбира речта.
Диагностицирането на детската речева апраксия не се основава на един-единствен тест или наблюдение. То зависи от модела на наблюдаваните проблеми. Конкретните тестове ще зависят от възрастта на детето, способността му да сътрудничи и сериозността на говорния проблем.
Понякога може да е трудно да се диагностицира детска речева апраксия, особено когато детето говори много малко или трудно взаимодейства с логопеда.
Важно е да определи дали детето проявява симптоми на CAS, тъй като CAS се третира по различен начин от другите говорни нарушения. Логопедът може да е в състояние да определи подходящ подход за лечение, дори ако диагнозата първоначално не е сигурна.
Изследванията може да включват:
- Тестове на слуха. Лекарят може да назначи тестове на слуха, за да установи дали проблеми със слуха могат да допринесат за говорните проблеми на детето.
- Оценка на орално-двигателния апарат. Логопедът ще изследва устните, езика, челюстта и небцето на детето за структурни проблеми, като например т.нар. „вързан език“, цепнатина на небцето или други проблеми, като например нисък мускулен тонус. Ниският мускулен тонус обикновено не е свързан с CAS, но може да е признак на други състояния.
Логопедът ще наблюдава как детето движи устните, езика и челюстта си при дейности като духане, усмихване и целуване.
- Оценка на речта. Способността на детето да издава звуци, думи и изречения ще бъде наблюдавана по време на игра или други дейности. То може да бъде помолено да назове картинки, за да се види дали има затруднения при издаването на определени звуци или произнасянето на определени думи или срички.
Логопедът може да оцени координацията и плавността на речевите движенията на детето, като например го помоли да повтори срички.
Ако детето може да прави изречения, логопедът ще наблюдава мелодията и ритъма на речта му, например как то подчертава сричките и думите.
Има много терапии за детската речева апраксия (CAS), които логопедите могат да прилагат.
Логопедична терапия
Логопедът обикновено прилага терапия, която се фокусира върху упражняването на срички, думи и фрази. При сравнително тежка детска речева апраксия тя може да се прави от три до пет пъти седмично. С подобряването на състоянието честотата може да бъде намалена.
Важно е децата със САС да практикуват често произнасянето на думи и фрази, които логопедът е препоръчал.
Логопедичната терапия често насочва вниманието на детето към звука и усещането на речевите движения. Възможно е специалистът да докосва лицето на детето, когато то издава определени звуци или срички. Той например може да му покаже как да оформи устните си, за да произнесе „о-о-о“.
Не е доказано, че един-единствен логопедичен подход е най-ефективен за лечение на CAS. Но някои важни общи принципи на логопедичната терапия при това състояние включват:
- Речеви упражнения. Логопедът ще се фокусира върху речеви упражнения. Той ще помоли детето да произнася многократно думи или фрази по време на терапевтичната сесия.
- Звукови и двигателни упражнения. Детето ще бъде помолено да слуша логопеда и да наблюдава устните му, докато той произнася целевата дума или фраза. Наблюдавайки устата на логопеда, детето вижда и движенията, които съпътстват звуците.
- Упражняване на говора. По време на логопедичната терапия детето най-вероятно ще упражнява срички, думи или фрази, а не отделни звуци. Децата със САР се нуждаят от практика за преминаване от един звук към друг.
- Практикуване на гласните. Тъй като много деца с детска речева апраксия изкривяват гласните звуци, логопедът може да избере за детето думи за практикуване, които съдържат гласни в различни видове срички.
- Темпово учене. Ако детето има тежка форма на САР, логопедът може да използва малък набор от тренировъчни думи в началото и постепенно да увеличава броя им, докато детето напредва.
Речева практика у дома
Тъй като речевата практика е много важна, логопедът може да препоръча родителите да я правят с детето в домашни условия. Той може да даде думи и фрази, които са упражнявани по време на логопедичната терапия. Заниманията вкъщи може да са два пъти дневно по 5 минути например.
Диабет
Захарният диабет (Diabetes mellitus) се отнася до група заболявания, които засягат начина, по който организмът използва кръвната захар (глюкоза). Глюкозата е важен източник на енергия за клетките, които изграждат мускулите и тъканите. Тя е и основният източник на гориво за мозъка.
Основната причина за диабета варира в зависимост от типа. Независимо от това какъв е типът на диабета, той може да доведе до излишък на захар в кръвта. Твърде многото захар в кръвта може да причини сериозни здравословни проблеми.
Хроничните състояния на диабета включват диабет тип 1 и диабет тип 2. Потенциално обратимите състояния на диабета включват предиабет и гестационен диабет. Предиабетът се появява, когато нивата на кръвната захар са по-високи от нормалните, но не са достатъчно високи, за да бъдат наречени диабет. Той може да доведе до диабет, освен ако не се вземат мерки за предотвратяването му. Гестационният диабет се появява по време на бременността, но той може да изчезне след раждането на бебето.
Симптомите на диабета зависят от това колко висока е кръвната захар. Някои хора, особено ако имат предиабет, гестационен диабет или диабет тип 2, може да нямат симптоми. При диабет тип 1 симптомите обикновено се появяват бързо и са по-тежки.
Някои от симптомите на диабет тип 1 и диабет тип 2 са:
- Усещане за по-голяма жажда от обикновено
- Често уриниране
- Непреднамерена загуба на тегло
- Наличие на кетони в урината. Кетоните са страничен продукт от разграждането на мускулите и мазнините, което се случва, когато има недостатъчно наличен инсулин
- Чувство на умора и слабост
- Раздразнителност или други промени в настроението
- Замъглено зрение
- Бавно заздравяващи рани
- Получаване на много инфекции, като например инфекции на венците, кожата и вагината
Диабет тип 1 може да се появи на всяка възраст, по често започва в детството или в тийнейджърските години. Диабет тип 2 – по-често срещаният тип, може да се развие на всяка възраст. Той се среща по-често при хора над 40-годишна възраст., но зачестяват случаите при деца.
Кога трябва да се потърси лекар?
При симптоми на диабет или при съмнение за заболяването трябва да се направи консултация с лекар. Колкото по-рано се диагностицира състоянието, толкова по-рано може да започне лечението.
Хората, които вече са диагностицирани с диабет се нуждаят от внимателно медицинско проследяване, докато нивата на кръвната им захар се стабилизират.
Симптомите на диабет тип 1 често започват внезапно и обикновено са причина за проверка на нивата на кръвната захар. Тъй като симптомите на други видове диабет и преддиабет се появяват по-постепенно или може да не са лесни за забелязване, Американската асоциация по диабет (ADA) е разработила насоки за скрининг. Тя препоръчва следните хора да бъдат изследвани за диабет:
– Всеки с индекс на телесна маса над 25, независимо от възрастта, който има допълнителни рискови фактори. Тези фактори включват високо кръвно налягане, нетипични нива на холестерола, неактивен начин на живот, анамнеза за синдром на поликистозните яйчници или сърдечно заболяване, както и наличие на близък роднина с диабет.
- Всеки, който е на възраст над 35 години, е препоръчително да си направи първоначален скрининг на кръвната захар. Ако резултатите са нормални, те трябва да се изследват на всеки три години след това.
- Жени, които са имали гестационен диабет, е препоръчително да се изследват за диабет на всеки три години.
- Всеки, който е бил диагностициран с предиабет, се препоръчва да се изследва всяка година.
- Всеки, който е носител на ХИВ, е препоръчително да се изследва.
Тестове за диабет тип 1, тип 2 и предиабет
- Тест A1C. Този кръвен тест, за който няма изискване да се прави на гладно, показва средното ниво на кръвната захар за последните 2 до 3 месеца. Той измерва процента на кръвната захар, свързана с хемоглобина – белтъкът, пренасящ кислород в червените кръвни клетки. Нарича се още тест за гликиран хемоглобин.
Колкото по-високи са нивата на кръвната захар, толкова повече хемоглобин е свързан със захар. Ниво на А1С от 6,5 % или повече при два отделни теста показва наличие на диабет. А1С между 5,7 % и 6,4 % означава преддиабет. Стойност под 5,7% се счита за нормална.
- Тест за кръвна захар в произволно избран момент. Взима се кръвна проба в случайно избран момент, без значение кога е бил последният прием на храна. Ниво на кръвната захар от 11,1 милимола на литър (mmol/L) или по-високо предполага диабет.
- Изследване на кръвната захар на гладно. Кръвната проба се взима, след като пациентът не е ял нищо предишната вечер (на гладно). Ниво на кръвната захар на гладно под 5,6 mmol/L е нормално. Ниво на кръвната захар на гладно от 5,6 до 6,9 mmol/L се счита за преддиабет. Ако то е 7 mmol/L или по-високо при два отделни теста, става въпрос за диабет.
- Тест за глюкозен толеранс. За този тест се гладува през нощта. Измерва се нивото на кръвната захар на гладно. След това се изпива течност, съдържаща захар, и нивото на кръвната захар се изследва редовно през следващите два часа.
- Ниво на кръвната захар под 7,8 mmol/L е нормално. Отчитане на повече от 11,1 mmol/L след два часа означава наличие на диабет. Показание между 7,8 mmol/L и 11,0 mmol/L означава преддиабет.
Ако лекарят смята, че пациентът може да има диабет тип 1, той може да препоръча изледване на изследва урината, за да се провери за наличие на кетони. Кетоните са страничен продукт, който се получава, когато мускулите и мазнините се използват за енергия. Лекар вероятно ще назначи и тест, за да провери дали са налице разрушителни клетки на имунната система, свързани с диабет тип 1, наречени автоантитела.
Висок риск от гестационен диабет обикновено се забелязва още в началото на бременността. При това положение тест може да блъде направен още при първия пренатален преглед. На жените със среден риск вероятно ще бъде направен скрининг през втория триместър на бременността.
В зависимост от типа на диабета част от лечението може да бъде проследяване на кръвната захар, прием на инсулин и перорални лекарства. Здравословното хранене, поддържането на здравословно тегло и редовната физическа активност също са важна част от контрола на диабета.
Лечение при всички видове диабет
Важна част от справянето с диабета е поддържането на здравословно тегло чрез здравословно хранене и физически упражнения:
- Здравословно хранене. Хранителният режим при диабет е просто план за здравословно хранене, който ще помогне за контролиране на кръвната захар. Трябва да се набляга на повече плодове, зеленчуци, постни протеини и пълнозърнести храни. Това са храни, които са с високо съдържание на хранителни вещества и фибри и с ниско съдържание на мазнини и калории. Също така трябва да се намалят наситените мазнини, рафинираните въглехидрати и сладкишите. Всъщност това е най-добрият хранителен план за цялото семейство. Сладките храни са позволени от време на време. Те трябва да се отчитат като част от плана за хранене.
Разбирането какво и колко да се яде може да бъде предизвикателство. Професионален диетолог може да помогне за създаването на план за хранене, който да отговаря на целите, хранителните предпочитания и начина на живот. Той вероятно ще включва броене на въглехидратите, особено при хора, които имат диабет тип 1 или използват инсулин като част от лечението си.
- Физическа активност. Всеки човек се нуждае от редовна аеробна активност. Това включва и хората, които имат диабет. Физическата активност понижава нивото на кръвната захар, като я придвижва към клетките, където се използва за енергия. Тя също така прави организма по-чувствителен към инсулина. Това означава, че той се нуждае от по-малко инсулин, за да транспортира захарта до клетките.
Добре е да се попита лекуващият лекар дали може да се започне физическа активност и след това да се изберат занимания, които доставят удоволствие, като ходене, плуване, колоездене или др. Най-важното е физическата активност да се превърне в част от ежедневието.
Препоръчително е поне 30 или повече минути умерена физическа активност през повечето дни от седмицата или поне 150 минути умерена физическа активност седмично. Заниманията могат да бъдат по няколко минути през деня. Хората, които не са били активни известно време, могат да започнат бавно и постепенно да увеличават упражненията. Препоръчва се да се избягва продължителното седене. При повече от 30 минути седене е добре човек да стане и да се раздвижи.
Лечение на диабет тип 1 и тип 2
Лечението на диабет тип 1 включва инжектиране на инсулин или използване на инсулинова помпа, чести проверки на кръвната захар и отчитане на въглехидратите. За някои хора с диабет тип 1 трансплантацията на панкреас или на островни клетки може да бъде вариант.
Лечението на диабет тип 2 включва най-вече промяна на начина на живот, проследяване на кръвната захар, заедно с перорални лекарства за диабет, инсулин или и двете.
Следене на кръвната захар
В зависимост от плана за лечение може да се наложи проверяване и записване на нивата на кръвната захар до четири пъти дневно или по-често, ако се приема инсулин. Внимателното тестване на кръвната захар е единственият начин човек да е сигурен, че нивото остава в границите на целевия диапазон. Хората с диабет тип 2, които не приемат инсулин, обикновено проверяват кръвната си захар много по-рядко.
Дори при внимателно управление нивата на кръвната захар понякога могат да се променят непредсказуемо. С помощта на лекаря пациентът се научава как се променя нивото на кръвната захар в отговор на храна, физическа активност, лекарства, болести, алкохол и стрес. Жените се информират как нивото на кръвната им захар се променя в отговор на промените в нивата на хормоните.
Освен ежедневното проследяване на кръвната захар, лекарят вероятно ще препоръча редовно изследване на А1С, за да се измери средното ниво на кръвната захар за последните 2 до 3 месеца.
В сравнение с повтарящите се ежедневни тестове на кръвната захар, изследването на А1С показва по-добре как работи като цяло планът за лечение на диабета. По-високото ниво на А1С може да сигнализира за необходимост от промяна на пероралните лекарства, инсулиновия режим или плана за хранене.
Целевата стойност на А1С може да варира в зависимост от възрастта и различни други фактори, като например други медицински състояния, които пациентът може да има, или способността му да усещате кога кръвната му захар е ниска. За повечето хора с диабет обаче Американската асоциация по диеабет препоръчва А1С да бъде под 7%. Ликуващият лекар може да каже на пациента каква е стойността, към която той трябва да се цели.
Инсулит
За да живеят хората с диабет тип 1 трябва да приемат инсулин, за да контролират кръвната захар. Много страдащи от диабет тип 2 или гестационен диабет също се нуждаят от инсулинова терапия.
Налични са много видове инсулин, включително краткодействащ (обикновен инсулин), бързодействащ, дългодействащ и междинни варианти. В зависимост от нуждитие на пациента лекарят може да предпише микс от видове инсулин, които да се използват през деня и през нощта.
Инсулинът не може да се приема през устата за понижаване на кръвната захар, тъй като стомашните ензими пречат на действието му. Той често се инжектира с помощта на тънка игла и спринцовка или инсулинова писалка – устройство, което прилича на голяма мастилена писалка.
Възможно е да се използва и инсулинова помпа. Тя е устройство, което е програмирано да доставя определени количества инсулин непрекъснато и с храната. За целта е необходим и непрекъснат глюкозен монитор – устройство, което измерва нивата на глюкозата на всеки няколко минути, използвайки сензор, имплантиран под кожата.
Администрацията по храните и лекарствата на САЩ (FDA) е одобрила четири изкуствени панкреаса за диабет тип 1.
Изкуственият панкреас се нарича също така затворен цикъл на доставка на инсулин. Имплантираното устройство свързва непрекъснат глюкозен монитор, който проверява нивото на кръвната захар на всеки пет минути, с инсулинова помпа. Устройството автоматично доставя правилното количество инсулин, когато мониторът покаже, че е необходимо.
Понастоящем в процес на клинични изпитания са още системи за изкуствен панкреас (затворен цикъл).
Перорални или други лекарства
Понякога лекуващият лекар може да предпише и други перорални или инжекционни лекарства. Някои медикаменти за диабет помагат на панкреаса да отделя повече инсулин. Други предотвратяват производството и освобождаването на глюкоза от черния дроб, което означава, че организмът се нуждае от по-малко инсулин, за да пренесете захарта в клетките си.
Трети блокират действието на стомашните или чревните ензими, които разграждат въглехидратите, като забавят усвояването им, или правят тъканите по-чувствителни към инсулина. Метформинът (Glumetza, Fortamet, други) обикновено е първото лекарство, предписвано при диабет тип 2.
Може да се използва и друг клас лекарства, наречени SGLT2 инхибитори. Те действат, като пречат на бъбреците да реабсорбират филтрираната захар в кръвта. Вместо това захарта се елиминира с урината.
Трансплантация
При някои хора, които имат диабет тип 1, трансплантацията на панкреас може да бъде вариант. В момента се проучва и възможността за трансплантация на островни клетки. При успешна трансплантация на панкреас вече няма нужда от инсулинова терапия.
Трансплантациите обаче не винаги са успешни, а тези процедури крият сериозни рискове. За да се предотврати отхвърлянето на органа, трябва да се приемат цял живот имуносупресиращи лекарства. Тези лекарства могат да имат сериозни странични ефекти. Поради това трансплантациите обикновено се препоръчват за хора, чийто диабет не може да бъде контролиран, или за такива, които се нуждаят и от трансплантация на бъбрек.
Бариатрична хирургия
Някои хора с диабет тип 2, които страдат от затлъстяване и имат индекс на телесна маса над 35, може да се възползват от някои видове бариатрична хирургия. Тези, на които е направен стомашен байпас, са наблюдавали значителни подобрения в нивата на кръвната си захар. Дългосрочните рискове и ползи от тази процедура за диабет тип 2 обаче все още не са известни.
Контрол на гестационния диабет
Контролирането на нивото на кръвната захар е от съществено значение за поддържането на здравето на бебето. Това може също така да предпази бременната от усложнения по време на раждането. В допълнение към здравословното хранене и редовните физически упражнения, планът за управление на гестационния диабет може да включва проследяване на кръвната захар. В някои случаи може да се използват и инсулин или перорални лекарства.
Лекарят ще следи нивото на кръвната захар по време на раждането. Ако то се повиши, бебето може да освободи високи нива на инсулин. Това може да доведе до ниска кръвна захар веднага след раждането.
Лечение на преддиабет
Лечението на предиабет обикновено включва избор на здравословен начин на живот. Тези навици могат да помогнат за нормализиране на нивото на кръвната захар или да попречат на повишаването му до нивата, наблюдавани при диабет тип 2. Поддържането на здравословно тегло чрез физически упражнения и здравословно хранене може да помогне. Физическа активност поне 150 минути седмично и намаляването на телесното тегло с около 7% могат да предотвратят или забавят диабет тип 2.
Лекарствата – като метформин, статини и медикаменти за високо кръвно налягане, могат да бъдат вариант за някои хора с преддиабет и други състояния, като например сърдечни заболявания.
Признаци за проблеми при всеки тип диабет
Много фактори могат да повлияят на кръвната захар. Понякога могат да се появят проблеми, които се нуждаят от незабавна грижа.
Висока кръвна захар
Високата кръвна захар (хипергликемия при диабет) може да възникне по много причини, включително прекомерно хранене, болест или недостатъчен прием на лекарства за понижаване на глюкозата. Нивото на кръвната захар трябва да се проверява според указанията на лекуващия лекар. Трябва да се следи за симптоми на висока кръвна захар, включително:
- Често уриниране
- По-силна жажда от обикновено
- Замъглено зрение
- Умора (отпадналост)
- Главоболие
- Раздразнителност
При хипергликемия ще трябва да се коригира плана за хранене, лекарствата или и двете.
Повишено съдържание на кетони в урината
Диабетната кетоацидоза е сериозно усложнение на диабета. Ако клетките изпитват глад за енергия, организмът може да започне да разгражда мазнините. При това се образуват токсични киселини, известни като кетони, които могат да се натрупат в кръвта. Трябва да се следи за следните симптоми:
- Гадене
- Повръщане
- Болки в стомаха (корема)
- Сладка, плодова миризма в дъха
- Задух
- Сухота в устата
- Слабост
- Объркване
- Кома
Урината може да се проверява за излишък на кетони с комплект за изследване на кетони, който се продава без рецепта. При излишни кетони в урината незабавно трябва да се направи консултация с лекуващия лекар или да се потърси спешна помощ. Това състояние е по-често срещано при хора с диабет тип 1.
Хипергликемичен хиперосмоларен некетотичен синдром
Хиперосмоларният синдром се причинява от много висока кръвна захар, която превръща кръвта в гъста и сиропообразна.
Симптомите на това животозастрашаващо състояние включват:
- Кръвна захар над 33,3 mmol/L
- Сухота в устата
- Екстремна жажда
- Температура
- Сънливост
- Объркване
- Загуба на зрение
- Халюцинации
Това състояние се наблюдава при хора с диабет тип 2. Често се случва след заболяване. При поява на тези симптоми незабавно трябва да се говори с лекуващия лекар или да се потърси спешна помощ.
Ниска кръвна захар (хипогликемия)
Ако нивото на кръвната захар спадне под целевия диапазон, това е известно като ниска кръвна захар (диабетна хипогликемия). При прием на лекарства, които понижават кръвната захар, включително инсулин, нивото на кръвната захар може да спадне по много причини. Те включват пропускане на хранене и по-голяма физическа активност от нормалното. Ниско ниво на кръвната захар се получава и ако се приема твърде много инсулин или твърде много от понижаващите глюкозата лекарства, които карат панкреаса да задържа инсулин.
Нивото на кръвната захар трябва да се проверява редовно и да се следи за симптоми на ниска кръвна захар, включително:
- Изпотяване
- Треперене
- Слабост
- Глад
- Замайване
- Главоболие
- Замъглено зрение
- Сърцебиене
- Раздразнителност
- Неясен говор
- Сънливост
- Объркване
- Припадъци
- Гърчове
Ниската кръвна захар се повлиява най-добре от въглехидрати, които организмът може да усвои бързо, като плодов сок или глюкозни таблетки.
Диабетна ретинопатия
Диабетната ретинопатия е усложнение на диабета, което засяга очите. Тя се причинява от увреждане на кръвоносните съдове на чувствителната към светлината тъкан в задната част на окото (ретината).
В началото диабетната ретинопатия може да не предизвика никакви симптоми или само леки проблеми със зрението. Но тя може да доведе до слепота.
Състоянието може да се развие при всеки, който има диабет тип 1 или тип 2. Колкото по-дълго човек има диабет и колкото по-слабо се контролира кръвната му захар, толкова по-вероятно е да развие това очно усложнение.
В ранните етапи на диабетната ретинопатия може да не се наблюдават симптоми. С напредването на състоянието може да се появят:
- Петна или тъмни нишки, които плуват в полезрението
- Замъглено зрение
- Колебливо зрение
- Тъмни или празни области в полезрението ви
- Загуба на зрение
Старателното контролиране на диабета е най-добрият начин за предотвратяване на загубата на зрение. Хората с диабет трябва да посещават очен лекар ежегодно и да им се прави преглед с разширяване на зениците, дори и да им се струва, че зрението им е добро.
Развиването на диабет по време на бременност (гестационен диабет) или наличието на диабет преди забременяването може да увеличи риска от диабетна ретинопатия. При бременни очният лекар може да препоръча допълнителни очни прегледи по време на бременността.
Незабавно трябва да се потърси очен лекар, ако зрението се промени внезапно или стане замъглено, петнисто или мъгливо.
Диабетната ретинопатия се диагностицира най-добре с цялостен очен преглед с разширяване на зениците. Разширяването на зениците се прави, за да може лекарят да прегледа по-добре вътрешността на очите. По време на прегледа офталмологът оглежда за аномалии във вътрешната и външната част на очите.
Флуоресцеинова ангиография
Когато очите се разширят, във вена на ръката се инжектира багрило. След това се правят снимки, докато багрилото циркулира през кръвоносните съдове на очите. Снимките могат да покажат кръвоносните съдове, които са затворени, разкъсани или пропускат.
Оптична кохерентна томография
При този тест снимките предоставят напречни изображения на ретината, които показват нейната плътност. Това помога да се определи колко течност (ако има такава) е изтекла в тъканта на ретината. На по-късен етап опитичната кохерентна томография може да се използва за проследяване на ефективността на лечението.
Лечението, което до голяма степен зависи от вида на диабетната ретинопатия и от това колко тежка е тя, е насочено към забавяне или спиране на прогресията.
Ранна диабетна ретинопатия
При лека или умерена непролиферативна диабетна ретинопатия може да не се налага незабавно лечение. Въпреки това офталмологът ще следи внимателно очите, за да определи кога може да се наложи лечение.
Ендокринолог може да каже дали има начини да се подобри контролът на диабета. Когато диабетната ретинопатия е лека или умерена, добрият контрол на кръвната захар обикновено може да забави прогресията.
Напреднала диабетна ретинопатия
При пролиферативна диабетна ретинопатия или оток на макулата се налага своевременно лечение. В зависимост от конкретните проблеми с ретината, възможностите могат да включват:
- Инжектиране на лекарства в окото. Тези лекарства, наречени инхибитори на съдовия ендотелен растежен фактор, се инжектират в стъкловидното тяло на окото. Те помагат да се спре растежът на нови кръвоносни съдове и да се намали натрупването на течност.
Три медикамента са одобрени от Американската агенция за храните и лекарствата (FDA) за лечение на диабетичен макулен оток – фарицимаб-своа (Vabysmo), ранибизумаб (Lucentis) и афлиберцепт (Eylea). Четвърто лекарство – бевацизумаб (Avastin), може да се използва извън регистъра за лечение на диабетен макулен оток.
Тези лекарства се инжектират с помощта на локална анестезия. Инжекциите могат да причинят лек дискомфорт, като парене, сълзене или болка, в продължение на 24 часа след инжектирането. Възможните странични ефекти включват натрупване на налягане в окото и инфекция.
Тези инжекции трябва да бъда постявяни отново. В някои случаи лекарството се използва заедно с фотокоагулация.
- Фотокоагулация. Тази лазерна процедура, известна също като фокално лазерно лечение, може да спре или да забави изтичането на кръв и течност в окото. При нея изтичането от абнормни кръвоносни съдове се третира с лазерни изгаряния. Фокалното лазерно лечение обикновено се извършва в лекарския кабинет или в очна клиника в рамките на един сеанс. Ако преди операцията пациентът е имал замъглено зрение от макулен оток, лечението може да не върне нормалното му зрение, но вероятно ще намали вероятността от влошаване на макулния оток.
- Панеретинална фотокоагулация. Тази лазерна процедура, известна още като терапия с разсейващ лазер, може да свие абнормните кръвоносни съдове. При нея областите на ретината, отдалечени от макулата, се третират с разпръснати лазерни изгаряния. Изгарянията водят до свиване на абнормните нови кръвоносни съдове и образуване на белези.
Обикновено се извършва в кабинета на лекаря или в очна клиника, като се правят два или повече сеанса. Зрението е замъглено за около един ден след процедурата. Възможна е известна загуба на периферното зрение или на нощното виждане след процедурата.
- Витректомия. При тази процедура с помощта на малък разрез в окото се отстраняват кръвта от стъкловидното тяло (средата на окото), както и белезите, които притискат ретината. Извършва се в хирургичен център или болница с помощта на местна или обща анестезия.
Въпреки че лечението може да забави или спре прогресирането на диабетната ретинопатия, то не е лек. Тъй като диабетът е заболяване, което продължава цял живот, продължават да са възможни бъдещи увреждания на ретината и загуба на зрението.
Дори и след лечението на диабетната ретинопатия се налагат редовни очни прегледи. В определен момент може да се наложи допълнително лечение.
Диабетна кома
Диабетната кома е животозастрашаващо заболяване, което причинява загуба на съзнание. При хора с диабет опасно високата кръвна захар (хипергликемия) или опасно ниската кръвна захар (хипогликемия) могат да доведат до диабетна кома.
При изпадане в диабетна кома човек е жив, но не може да се събуди или да реагира съзнателно на гледки, звуци или други видове стимулация. Без лечение, диабетната кома може да доведе до смърт.
Мисълта за диабетна кома може да бъде плашеща, но може да бъдат предприети за нейното предотвратяване. Една от най-важните е да се следва плана за лечение на диабета.
Симптомите на висока или ниска кръвна захар обикновено се развиват преди диабетната кома.
Висока кръвна захар (хипергликемия)
Ако нивото на кръвната захар е твърде високо, може да се наблюдава:
- Повишена жажда
- Често уриниране
- Замъглено зрение
- Умора или слабост
- Главоболие
- Гадене и повръщане
- Задух
- Болки в стомаха
- Мирис на плодов дъх
- Много суха уста
Ниска кръвна захар (хипогликемия)
Ако кръвната захар е твърде ниска, може да са налице:
- Треперене
- Безпокойство
- Умора или сънливост
- Слабост
- Изпотяване
- Глад
- Усещане за изтръпване по кожата
- Замайване или световъртеж
- Главоболие
- Затруднения в говора
- Замъглено зрение
- Объркване
- Загуба на съзнание
Някои хора, особено тези, които имат диабет от дълго време, развиват състояние, известно като неосъзнаване на хипогликемията. Това означава, че те нямат предупредителни симптоми, които сигнализират за спад на кръвната захар.
При каквито и да е симптоми на висока или ниска кръвна захар незабавно трябва да се изследва кръвната захар. Въз основа на резултатите от теста е необходимо придържане към предписаната терапия. При липса на подобрение или влошаване на състоянието незабавно трябва да се потърси спешна медицинска помощ.
Кога трябва да се потърси лекар?
Диабетната кома е състояние, което изисква спешна медицинска помощ. При симптоми на висока или ниска кръвна захар и при опасения за изпадане в безсъзнание незабавно трябва да се позвъни на „Спешна помощ“. Медицинският екип трябва да бъде уведомен, че пациентът е с диабет.
При поява на диабетна кома е много важно тя да бъде диагностицирана възможно най-скоро. Спешният медицински екип ще направи физически преглед и може да разпита придружаващите пациента за медицинската му история. Хората с диабет е добре да носят медицинска идентификационна гривна или колие.
Лабораторни изследвания
В болницата може да се наложи да се направят лабораторни тестове за измерване на:
- Нивото на кръвната захар
- Нивото на кетоните
- Количеството на азот, креатинин, калий и натрий в кръвта
Диабетната кома изисква спешна медицинска помощ. Видът на лечението зависи от това дали нивото на кръвната захар е твърде високо или твърде ниско.
Висока кръвна захар
Ако нивото на кръвната захар е твърде високо, пациентът може да се нуждае от:
- Интравенозни течности, за да възстанови водата в тялото си
- Добавки с калий, натрий или фосфати, за да се подпомогне правилната работа на клетките
- Инсулин, за да помогне на тялото да абсорбира глюкозата в кръвта
- Лечение на каквито и да е налични инфекции
Ниска кръвна захар
Ако нивото на кръвната захар е твърде ниско, може да бъде поставена инжекция с глюкагон. Това ще накара нивото на кръвната захар бързо да се повиши. Може да бъде приложена и интравенозна декстроза, за да се повиши нивото на глюкозата в кръвта.
Диабетна невропатия
Диабетната невропатия е вид увреждане на нервите, което може да възникне при наличие на диабет. Високата кръвна захар (глюкоза) може да увреди нервите в цялото тяло. Диабетната невропатия най-често уврежда нервите в краката и стъпалата.
В зависимост от засегнатите нерви симптомите на диабетната невропатия включват болка и изтръпване в краката, стъпалата и ръцете. Тя може да причини и проблеми с храносмилателната система, пикочните пътища, кръвоносните съдове и сърцето. При някои хора симптомите са леки. За други обаче диабетната невропатия може да бъде доста болезнена и инвалидизираща.
Диабетната невропатия е сериозно усложнение на диабета, което може да засегне до 50% от хората с диабет. Често обаче тя може да бъде предотвратена или да се забави нейното развитие чрез последователен контрол на кръвната захар и здравословен начин на живот.
Съществуват четири основни типа диабетна невропатия. Човек може да има един или повече от един тип.
Симптомите зависят от типа и от това кои нерви са засегнати. Обикновено те се развиват постепенно. Засегнатият може да не забележи, че нещо не е наред, докато не настъпи значително увреждане на нервите.
Периферна невропатия
Това е най-често срещаният тип невропатия. Нарича се още симетрична периферна невропатия. Тя засяга първо стъпалата и краката, а след това дланите и ръцете. Признаците и симптомите ѝ често се влошават през нощта и могат да включват:
- Изтръпване или намалена способност за усещане на болка или температурни промени
- Изтръпване или парене
- Остри болки или спазми
- Мускулна слабост
- Изключителна чувствителност към допир – за някои хора дори тежестта на чаршафа може да бъде болезнена
- Сериозни проблеми с краката, като язви, инфекции и увреждане на костите и ставите
Автономна невропатия
Вегетативната нервна система контролира кръвното налягане, сърдечния ритъм, изпотяването, очите, пикочния мехур, храносмилателната система и половите органи. Диабетът може да засегне нервите във всяка една от тези области и да предизвика признаци и симптоми, включващи:
- Липса на осъзнаване, че нивата на кръвната захар са ниски (неосъзнаване на хипогликемията).
- Спадане на кръвното налягане при ставане от седнало или легнало положение, което може да причини замайване или припадане (ортостатична хипотония)
- Проблеми с пикочния мехур или червата
- Бавно изпразване на стомаха (гастропареза), което причинява гадене, повръщане, чувство за пълнота и загуба на апетит
- Затруднено преглъщане
- Промени в адаптацията на очите от светло към тъмно или от далечно към близко разстояние
- Повишено или намалено изпотяване
- Проблеми със сексуалните реакции, като вагинална сухота при жените и еректилна дисфункция при мъжете
Проксимална невропатия (диабетна полирадикулопатия)
Този вид невропатия често засяга нервите в бедрата, ханша, седалището или краката. Тя може да зобхване и областта на корема и гърдите. Симптомите обикновено са от едната страна на тялото, но могат да се разпространят и от другата страна. Проксималната невропатия може да включва:
- Силна болка в седалището, бедрото или бедрото
- Слаби и свиващи се мускули на бедрата
- Затруднено ставане от седнало положение
- Болки в гръдния кош или коремната стена
Мононевропатия (фокална невропатия)
Мононевропатията се отнася до увреждане на един-единствен специфичен нерв. Нервът може да е в областта на лицето, торса, ръката или крака. Мононевропатията може да доведе до:
- Затруднено фокусиране или двойно виждане
- Парализа от едната страна на лицето
- Изтръпване или мравучкане на ръката или пръстите
- Слабост в ръката, която може да доведе до изпускане на предмети
- Болка в подбедрицата или стъпалото
- Слабост, причиняваща затруднения при повдигането на предната част на стъпалото
Болка в предната част на бедрото
Лекар трябва да се потърси при наличие на:
- Порезна рана или язва на стъпалото, която е инфектирана или не заздравява
- Парене, изтръпване, слабост или болка в ръцете или краката, които пречат на ежедневните дейности или съня
- Промени в храносмилането, уринирането или сексуалната функция
- Замайване и припадане
Американската асоциация по диабет (ADA) препоръчва скринингът за диабетна невропатия да започне веднага след диагностицирането на диабет тип 2 или пет години след диагностицирането на диабет тип 1. След това той се препоръчва веднъж годишно.
Лекарят обикновено може да диагностицира диабетната невропатия, като направи физически преглед и се запознае със симптомите и историята на заболяването. Той обикновено проверява:
- Общата мускулна сила и тонус
- Рефлексите на сухожилията
- Чувствителност към допир, болка, температура и вибрации
Заедно с физическия преглед лекарят може да назначи специфични тестове, които да помогнат за диагностицирането на диабетната невропатия, като например:
- Докосване с монофиламент. Меко найлонова нишка (монофиламент) се прокарва върху участъци от кожата, за да се провери чувствителността към допир.
- Сензорно изследване. Този неинвазивен тест се използва, за да покаже как нервите реагират на вибрации и промени в температурата.
- Тестване на нервната проводимост. Този тест измерва колко бързо нервите в ръцете и краката провеждат електрически сигнали.
- Електромиография. Наричан още иглено изследване, този тест често се прави заедно с изследванията на нервната проводимост. С него се измерват електрическите разряди, произвеждани в мускулите.
- Автономни изследвания. Може да се направят специални тестове, за да се определи как се променя кръвното налягане, докато пациентът е в различни позиции, и дали изпотяването му е в стандартните граници.
Диабетната невропатия не се лекува. Целите на лечението са:
- Забавяне на прогресията
- Облекчаване на болката
- Овладяване на усложненията и възстановяване на функциите
Забавяне на прогресията на заболяването
Постоянното поддържане на кръвната захар в целевия диапазон е ключът към предотвратяване или забавяне на увреждането на нервите. Добрият контрол на кръвната захар може дори да подобри някои от симптомите. Лекарят определя най-добрия целеви диапазон за конкретния пациент въз основа на редица фактори, включително възраст, от колко време е с диабет и цялостното му здравословно състояние.
Нивата на кръвната захар трябва да бъдат индивидуализирани. Като цяло обаче Американската асоциация по диабен (ADA) препоръчва следните целеви нива на кръвната захар за повечето хора с диабет:
- Между 4,4 и 7,2 mmol/L преди хранене
- По-малко от 10,0 mmol/L два часа след хранене
ADA обикновено препоръчва А1С от 7,0 % или по-малко за повечето хора с диабет.
Други важни начини за забавяне или предотвратяване на влошаването на невропатията включват контролиране на кръвното налягане, поддържане на здравословно тегло и редовна физическа активност.
Облекчаване на болката
За свързаната с диабета нервна болка се предлагат много лекарства с рецепта, но те не действат при всички. Лекуващият лекар може да препоръча най-подходящото за конкретния пациент.
Предписаните лечения за облекчаване на болката могат да включват:
- Антиепилептични лекарства. Някои лекарства срещу гърчове се използват и за облекчаване на нервна болка. ADA препоръчва да се започне с прегабалин (Lyrica). Габапентин (Gralise, Neurontin) също е вариант. Страничните ефекти могат да включват сънливост, замайване и подуване на ръцете и краката.
- Антидепресанти. Някои антидепресанти облекчават нервната болка, дори и пациентът да няма депресия. Трицикличните антидепресанти могат да помогнат при слаба до умерена нервна болка. Лекарствата от този клас включват амитриптилин, нортриптилин (Pamelor) и дезипрамин (Norpramin). Страничните ефекти могат да бъдат притеснителни и включват сухота в устата, запек, сънливост и затруднена концентрация. Тези лекарства могат да предизвикат и замайване при смяна на положението, например от легнало в изправено (ортостатична хипотония).
Инхибиторите на обратното захващане на серотонина и норепинефрина (SNRI) са друг вид антидепресанти, които могат да помогнат при нервна болка и имат по-малко странични ефекти. ADA препоръчва дулоксетин (Cymbalta, Drizalma Sprinkle) като първо лечение. Друг, който може да се използва, е венлафаксин (Effexor XR). Възможните странични ефекти включват гадене, сънливост, замайване, намален апетит и запек.
Понякога антидепресантът може да се комбинира с лекарство против гърчове. Тези медикаменти могат да се използват и с болкоуспокояващи – например такива, които се предлагат без рецепта. Възможно е да се получи облекчение от ацетаминофен, ибупрофенили или пластир с лидокаин (обезболяващо вещество) за приложение върху кожата.
Овладяване на усложненията и възстановяване на функциите
За справяне с усложненията пациентът може да се нуждае от грижи от различни специалисти. Те могат да включват специалист, който лекува проблеми с пикочните пътища (уролог), и специалист по сърдечни заболявания (кардиолог), който може да помогне за предотвратяване или лечение на усложненията.
Лечението зависи от усложненията, свързани с невропатията, които пациентът има:
– Проблеми с пикочните пътища. Някои лекарства влияят на функцията на пикочния мехур, така че лекуващият лекар може да препоръча спиране или промяна на медикаментите. Строг график за уриниране или уриниране на всеки няколко часа (уриниране под час), като същевременно се прилага лек натиск в областта на пикочния мехур (под пъпа), може да помогне при някои проблеми с пикочния мехур. Възможно е да се наложи прилагане и на други методи, включително самокатетеризация, за да се отстрани урината от пикочния мехур.
– Храносмилателни проблеми. За облекчаване на леките признаци и симптоми на гастропареза – лошо храносмилане, оригване, гадене или повръщане, може да помогне приемът на по-малки и по-чести хранения. Промени в диетата и лекарства могат да помогнат за облекчаване на гастропарезата, диарията, запека и гаденето.
– Ниско кръвно налягане при изправяне (ортостатична хипотония). Лечението започва с прости промени в начина на живот, като например неупотреба на алкохол, пиене на много вода и бавна смяна на позите, като например от седнало в изправено положение. Спането върху повдигнато с 10-15 см легло от към страната на главата помага за предотвратяване на високото кръвно налягане през нощта.
Лекарят може също така да препоръча компресиращи средства за корема и бедрата (коремна превръзка и компресиращи къси гащи или чорапи). Няколко лекарства – самостоятелно или заедно, могат да се използват за лечение на ортостатична хипотония.
– Сексуална дисфункция. Лекарствата, приемани през устата или чрез инжектиране, могат да подобрят сексуалната функция при някои мъже, но те не са безопасни и ефективни за всички. Механични вакуумни устройства могат да увеличат притока на кръв към пениса. Жените могат да имат подобрение при употреба на вагинални лубриканти.
Диабетна нефропатия (бъбречно заболяване)
Диабетната нефропатия е сериозно усложнение на диабет тип 1 и диабет тип 2. Нарича се още диабетно бъбречно заболяване.
Диабетната нефропатия засяга способността на бъбреците да извършват обичайната си функция по отстраняване на отпадните продукти и допълнителните течности от тялото. Най-добрият начин за предотвратяване или забавяне на заболяването е да се поддържа здравословен начин на живот и адекватно да се контролират диабета и високото кръвно налягане.
В продължение на много години състоянието бавно уврежда деликатната филтрираща система на бъбреците. Ранното започване на терапия може да предотврати или забави развитието на заболяването и да намали вероятността от усложнения.
Бъбречното заболяване може да прогресира до бъбречна недостатъчност, наричана още краен стадий на бъбречно заболяване. Бъбречната недостатъчност е животозастрашаващо състояние. При нея възможностите за лечение са диализа или бъбречна трансплантация.
В ранните етапи на диабетната нефропатия e най-вероятно да не се забележат никакви признаци или симптоми. В по-късните етапи признаците и симптомите могат да включват:
- Влошаване на контрола на кръвното налягане
- Протеин в урината
- Подуване на стъпалата, глезените, ръцете или очите
- Повишена нужда от уриниране
- Намалена нужда от инсулин или лекарства за диабет
- Объркване или затруднена концентрация
- Недостиг на въздух
- Загуба на апетит
- Гадене и повръщане
- Персистиращ сърбеж
- Умора
Кога трябва да се потърси лекар?
При поява на каквито и да е признаци и симптоми на бъбречно заболяване трябва да се потърси медицинска консултация. Хората с диабет трябва да ходят на преглед ежегодно, или както е препоръчаноот лекуващия им лекар, за да им се правят тестове, измерващи бъбречната функция.
Диабетната нефропатия обикновено се диагностицира по време на рутинни изследвания, които са част от проследяването на диабета. За хора с диабет тип 1 скринингът за диабетна нефропатия се препоръчва да започне пет години след поставянето на диагнозата. За диагностицираните с диабет тип 2 скринингът започва в момента на поставяне на диагнозата.
Рутинните скринингови тестове могат да включват:
- Тест за уринен албумин. Този тест може да открие кръвния протеин албумин в урината. Обикновено бъбреците не филтрират албумина от кръвта. Твърде голямото количество от протеина в урината може да означава лоша бъбречна функция.
- Съотношение албумин/креатинин. Креатининът е химически отпадъчен продукт, който здравите бъбреци филтрират от кръвта. Съотношението албумин/креатинин – мярка за количеството албумин в пробата от урина спрямо количеството креатинин – е друг показател за бъбречната функция.
- Скорост на гломерулна филтрация (GFR). Измерването на креатинина в кръвната проба може да се използва за оценка на това колко бързо бъбреците филтрират кръвта (скорост на гломерулна филтрация). Ниската степен на филтрация показва лоша бъбречна функция.
Други диагностични тестове могат да включват:
- Образни изследвания. Лекарят може да използва рентгенови лъчи и ултразвук, за да оцени структурата и размера на бъбреците. Може също така да бъдат направени компютърна томография и ядрено-магнитен резонанс (ЯМР), за да се определи колко добре циркулира кръвта в тях. В някои случаи може да се използват и други образни изследвания.
- Бъбречна биопсия. При нея се взима проба от бъбречна тъкан. На пациента се дава обезболяващо лекарство (местна упойка). След това лекарят използва тънка игла, за да вземе малки парченца бъбречна тъкан за изследване под микроскоп.
Първата стъпка в лечението на диабетната нефропатия е да лекуват и контролират диабета и високото кръвно налягане (хипертония). Това включва диета, промени в начина на живот, физически упражнения и предписани лекарства. С доброто контролиране на кръвната захар и хипертонията можете се предотвратят или забавят бъбречната дисфункция и други усложнения.
Лекарства
В ранните етапи на диабетната нефропатия планът за лечение може да включва лекарства за:
- Контрол на кръвното налягане. Лекарствата, наречени инхибитори на ангиотензин-конвертиращия ензим (АСЕ) и ангиотензин 2 рецепторни блокери (ARBs), се използват за лечение на високо кръвно налягане.
- Контрол на кръвната захар. Лекарствата могат да помогнат за контролиране на високата кръвна захар при хора с диабетна нефропатия. Метформинът (Fortamet, Glumetza, други) подобрява инсулиновата чувствителност и понижава производството на глюкоза в черния дроб. Агонистите на глюкагоноподобния пептид 1 (GLP-1) рецептора помагат за понижаване на нивата на кръвната захар, като забавят храносмилането и стимулират секрецията на инсулин в отговор на повишаващите се нива на глюкозата. Инхибиторите на SGLT2 ограничават връщането на глюкозата в кръвния поток, което води до повишено отделяне на глюкоза в урината.
- Висок холестерол. Лекарствата за понижаване на холестерола, наречени статини, се използват за лечение на висок холестерол и за намаляване на белтъка в урината.
- Фиброзни изменения. Медикаментът финеренон (Kerendia) нарушава молекулярната активност, за която се смята, че причинява възпаление и фиброза на тъканите при диабетна нефропатия. Изследванията показват, че лекарството може да намали риска от влошаване на бъбречната функция, бъбречна недостатъчност, сърдечносъдова смърт, нефатални сърдечни пристъпи и хоспитализация поради сърдечна недостатъчност при възрастни с хронично бъбречно заболяване, свързано с диабет тип 2.
Лекуващият лекар вероятно ще препоръча контролни изследвания на редовни интервали, за да види дали бъбречното заболяване остава стабилно или прогресира.
Лечение на напреднала диабетна нефропатия
Ако заболяването прогресира до бъбречна недостатъчност (краен стадий на бъбречно заболяване), лекуващият лекар вероятно ще обсъди варианти за лечение, насочени към заместване на функцията на бъбреците или към осигуряване на по-голям комфорт. Възможностите включват:
- Бъбречна диализа. Тази терапия премахва отпадъчните продукти и допълнителните течности от кръвта. Двата основни вида диализа са хемодиализа и перитонеална диализа. При първия – по-разпространен метод, може да се наложи пациентът да посещава диализен център и да се свързва с машина, която играе ролята на изкуствен бъбрек, около три пъти седмично (тази дейност може да се извършва у дома от обучен болногледач). Всеки сеанс отнема от 3 до 5 часа. Вторият метод може да се извършва и у дома.
- Трансплантация. В някои ситуации най-добрият вариант е трансплантация на бъбрек или на бъбрек и панкреас. Лекуващят лекар преценява дали пациентът отговаря на условията за тази операция.
- Контрол на симптомите. Ако пациентът реши да не се подлага на диализа или бъбречна трансплантация, очакваната продължителност на живота му обикновено е само няколко месеца. При такава ситуация на него може да му бъде предложена терапия, която да му помогне да се чувства комфортно.
Потенциални бъдещи лечения
В бъдеще хората с диабетна нефропатия биха могат да се възползват от лечения, които се разработват с помощта на регенеративната медицина. С тези техники увреждането на бъбреците, причинено от заболяването, може да стане обратимо или да се забави. Някои изследователи смятат, че ако диабетът на даден човек може да бъде излекуван чрез бъдеща терапия, като трансплантация на островни клетки от панкреаса или терапия със стволови клетки, функцията на бъбреците може да се подобри. Тези терапии, както и нови лекарства, все още са в процес на проучване.
Диабетна хипогликемия
Диабетната хипогликемия се появява, когато човек с диабет няма достатъчно захар (глюкоза) в кръвта си. Глюкозата е основният източник на гориво за тялото и мозъка, така че не може да функционира добре при липса на достатъчно количество.
За много хора ниската кръвна захар (хипогликемия) е ниво под 3,9 милимола на литър (mmol/L), но стойностите за всеки отделен човек може да са различни. Лекуващият лекар може да каже какъв е подходящият диапазон, в който конкретният пациент да поддържа кръвната си захар (целеви диапазон).
Трябва да се обръща внимание на ранните предупредителни признаци на хипогликемия и да се вземат незабавни мерки за ниската кръвна захар. Кръвната захар може бързо да се повиши при прием на обикновени източници на захари, например глюкозни таблетки, твърди бонбони или плодов сок. Човек, който не е в състояние сам да се справи със състоянието, трябва да уведоми близките около него за какви симптоми да следят и какво да правят, ако той получи хипогликемия.
Ранни предупредителни признаци и симптоми
Първоначалните признаци и симптоми на диабетна хипогликемия включват:
- Бледност
- Треперене
- Световъртеж или замайване
- Изпотяване
- Глад или гадене
- Неравномерен или ускорен сърдечен ритъм
- Затруднена концентрация
- Чувство на слабост и липса на енергия (умора)
- Раздразнителност или тревожност
- Главоболие
- Изтръпване или мравучкане на устните, езика или бузите
Нощни признаци и симптоми
Ако диабетната хипогликемия настъпи, когато човек спи, признаците и симптомите, които могат да нарушат съня, включват:
- Влажни чаршафи или дрехи поради изпотяване
- Кошмари
- Умора, раздразнителност или объркване при събуждане
- Тежки признаци и симптоми
Ако диабетната хипогликемия не се лекува, признаците и симптомите се влошават и могат да включват:
- Объркване, необичайно поведение или и двете, като например невъзможност за изпълнение на рутинни задачи
- Загуба на координация
- Затруднения в говора или неясен говор
- Замъглено или тунелно зрение
- Невъзможност за хранене или пиене
- Мускулна слабост
- Сънливост
Тежката хипогликемия може да причини:
- Конвулсии или гърчове
- Безсъзнание
- Смърт (в редки случаи)
Симптомите могат да се различават при отделните хора или при различните епизоди. Някои хора нямат забележими симптоми. Възможно е също така човек да няма никакви симптоми на хипогликемия. Важно е да се следят редовно нивата на кръвната захар и да се обръща внимание какви са признаците, когато те са ниски.
Кога трява да се потърси лекар?
Тежката хипогликемия може да доведе до сериозни проблеми, включително припадъци или загуба на съзнание, които изискват спешна помощ. Важно е семейството, приятелите и колегите да бъдат предупредени какво да правят в случай на спешност.
Човек с хипоглекимия трябва да информира хората, на които има доверие, за своето състояние. Ако другите знаят какви симптоми да търсят, те може да са в състояние да го предупредят за ранните признаци. Важно е членовете на семейството и близките приятели да знаят къде засегнатият от това състояние държи глюкагон и как да му го дадат, за да може по-лесно да се овладее безопасно една потенциално сериозна ситуация. Глюкагонът е хормон, който стимулира освобождаването на захар в кръвта.
Посочената по-долу информация за спешни случаи може да се даде на другите. На човек, който, който не реагира (губи съзнание) или не може да преглъща поради ниска кръвна захар:
- Да не се жектира инсулин, тъй като това ще доведе до още по-голямо понижаване на нивото на кръвната захар
- Да не се дават течности или храна, защото те могат да причинят задушаване
- Да се даде глюкагон чрез инжекция или назален спрей
- Ако няма глюкагон под ръка, не е ясно как да се даде или човекът не реагира, трябва незабавно да се позвъни на „Спешна помощ“.
При симптоми на хипогликемия няколко пъти седмично или повече трябва да се запише час за лекар. Може да се наложи да се промени дозата или времето на прием на лекарствата, или по друг начин да се коригира режима на лечение на диабета.
При наличие на признаци или симптоми на ниска кръвна захар трябва да се провери нивото на кръвната захар с глюкомер – малко устройство, което измерва и показва нивото на кръвната захар. Когато нивото на кръвната захар спадне под 3,9 mmol/L, се стига до хипогликемия.
При съмнение, че нивото на кръвната захар може да се понижи твърде много, то трябва да се провери с глюкомер. При симптоми на ниска кръвна захар и невъзможност за незабавна проверка на нивото ѝ трябва да се приеме, че кръвната захар е ниска и да се приложи подходящо лечение за хипогликемия.
Управление на хипогликемията
Прием на въглехидрати
Трябва да се приеме нещо, което съдържа предимно захар или въглехидрати, за да се повиши бързо нивото на кръвната захар. Чистата глюкоза – налична под формата на таблетки, гелове и други форми – е предпочитано средство за справяне със състоянието.
Храните с повече мазнини, като например шоколад, не повишават кръвната захар толкова бързо. Диетичните безалкохолни напитки не могат да се използват за лечение на епизод на хипогликемия, тъй като в тях няма захар.
Примери за храни, които наистина повишават бързо нивото на кръвната захар, са:
- Четири глюкозни таблетки (налични без рецепта в повечето аптеки)
- Една порция глюкозен гел (прочетете етикета за количеството)
- Пет до шест парчета твърди бонбони или желирани бонбони (проверете етикета на храната за точното количество)
- 120 милилитра плодов сок или обикновена, а не диетична подсладена газирана напитка
- Една супена лъжица (15 милилитра) захар, царевичен сироп или мед
Като цяло храна или напитка с 15 до 20 грама въглехидрати често е достатъчна, за да повиши нивата на кръвната захар в безопасни граници.
Повторна проверка на нивото на кръвната захар
Нивото на кръвната захар трябва да бъде проверено повторно 15 минути след прием на храна или напитки за преодоляване на хипогликемия. Ако то все още е ниско, трябва да се изядат или изпият още 15 до 20 грама въглехидрати. Тази схема се повтаря, докато кръвната захар не се повиши над 3,9 mmol/L.
Хапване на снак или основно ядене
За да не се позволи на кръвната захар да спадне отново, трябва да се хапне, като това може да е основно хранене или просто снакс. Хората, които обикновено приемат инсулин с храната, в повечето случаи не се нуждаят от допълнителен инсулин, ако хапнат лека закуска, след като са имали ниско ниво на кръвната захар. Ако обаче приемат основно ядене, може да се нуждаят от намалена доза инсулин, за да се гарантира, че кръвната им захар няма да се повиши твърде бързо.
Важно е да не се прекалява с мерките срещу ниската кръвна захар. Ако се случи това, може да се предизвика твърде високо покачване на нивото на кръвната захар, което ще доведе до усещане за жажда и умора.
Спешни мерки
Глюкагонът е хормон, който бързо повишава нивото на кръвната захар. Той може да бъде животоспасяващ, ако някой е пропуснал да хапне или изпие нещо, което да повиши кръвната му захар. Глюкагонът е достъпен само по лекарско предписание. Той се предлага в комплект със спринцовка за спешни случаи или като предварително смесена инжекция, която е готова за употреба. Глюкагонът се предлага и като прахообразен спрей за нос, който се впръсква в едната ноздра. Препарътът трябва да се съхранява според указанията на опаковката и да се следи за срока на годност. Когато се дава на някой, който е в безсъзнание, той трябва да бъде обърнат настрани, за да се предотврати задушаване в случай на повръщане.
Около 15 минути след получаването на глюкагон човекът трябва да е в кондиция и да може да се храни. Ако той не реагира в рамките на 15 минути, трябва да се позвъни на „Спешна помощ“. Дори и някой да реагира бързо на глюкагона, все пак се препоръчва незабавно свързване с неговия лекуващ лекар.
При епизод на ниска кръвна захар, който е бил достатъчно сериозен, за да изисква помощ от други хора, лекарят вероятно ще иска да разбере дали дозата на предписания инсулин или друго лекарство за диабет трябва да се коригира, за да се предотврати друг сериозен епизод.
Трудна за овладяване хипогликемия
При някои хора хипогликемията е честа и тежка, въпреки корекцията в лекарствата. При тези обстоятелства лекуващият лекар може да препоръча поддържане на кръвната захар в по-висок от обичайния диапазон. Той може също така да предложи използване на непрекъснат глюкомер – устройство, което измерва кръвната захар на всеки няколко минути с помощта на сензор, поставен под кожата. Специалистът вероятно ще препоръча също така пациентът винаги да носи глюкагон със себе си и да научи близките си, приятелите и колегите как да го използват при нужда.
Неосъзнаване на хипогликемията
Някои хора нямат или не разпознават ранните симптоми на хипогликемия (неосъзнаване на хипогликемията). При неосъзната хипогликемия специалистът може да препоръча по-висок целеви диапазон на глюкозата.
Също така е много важно редовно да се проверява кръвната захар преди лягане и да се прави закуска с въглехидрати преди сън, ако нивото ѝ е по-ниско от от целевата стойност преди сън. Лекарят може да препоръча и непрекъснат глюкомер, който може да алармира, когато нивото на кръвната захар спадне.
Диабетна кетоацидоза
Диабетната кетоацидоза е сериозно усложнение на диабета. Състоянието се развива, когато организмът не може да произвежда достатъчно инсулин. Инсулинът играе ключова роля в подпомагането на навлизането на захарта – основен източник на енергия за мускулите и други тъкани – в клетките на тялото.
Без достатъчно инсулин тялото започва да разгражда мазнините като гориво. Това води до натрупване на киселини в кръвта, наречени кетони. Ако не се вземат мерки, това натрупване може да доведе до диабетна кетоацидоза.
Хората с диабет или изложени на риск от диабет трябва да научат какви са предупредителните признаци на диабетната кетоацидоза и кога да търсят спешна помощ.
Симптомите на диабетната кетоацидоза често се проявяват бързо, понякога в рамките на 24 часа. За някои тези симптоми може да са първият признак за наличие на диабет. Те може да включват:
- Силна жажда
- Често уриниране
- Усещане за нужда от повръщане и повръщане
- Болки в стомаха
- Слабост или умора
- Недостиг на въздух
- Дъх с плодов аромат
- Объркване
По-сигурните признаци на диабетна кетоацидоза, които могат да се установят в домашните тестове за кръв и урина, включват:
- Високо ниво на кръвната захар
- Високи нива на кетони в урината
Хора, които се чувстват зле, стресирани са или са прекарали скорошно заболяване или травма, трябва често да проверяват нивото на кръвната си захар. Можете също така да опитат да използват комплект за изследване на кетони в урината, който се предлага в аптеките.
Незабавно трябва да се потърси лекар в следните ситуации:
- Непрекъснато повръщане и невъзможност за задържане на храна или течности
- Нивото на кръвната захар е по-високо от целевия диапазон и не реагира на домашно лечение
- Нивото на кетоните в урината е умерено или високо
Спешна помощ трябва да се потърси, ако:
- Нивото на кръвната захар е по-високо от 16,7 милимола на литър (mmol/L) при повече от един тест
- В урината има кетони и е невъзможна консултация с лекуващия лекар
- Налице са много симптоми на диабетна кетоацидоза. Те включват прекомерна жажда, често уриниране, гадене и повръщане, болки в стомаха, слабост или умора, задух, дъх с аромат на плодове и объркване
Не трябва да се забравя, че нелекуваната диабетна кетоацидоза може да доведе до смърт.
Физическият преглед и кръвните изследвания могат да помогнат за диагностицирането на диабетната кетоацидоза. В някои случаи може да са необходими и други изследвания, за да се установи причината за нея.
Кръвни тестове
Кръвните тестове, използвани при диагностицирането на диабетна кетоацидоза, измерват:
- Ниво на кръвната захар. Ако в организма няма достатъчно инсулин, който да позволи на захарта да навлезе в клетките, нивото на кръвната захар ще се повиши. Това е известно като хипергликемия. Тъй като организмът разгражда мазнините и протеините за енергия, нивото на кръвната захар ще продължи да се повишава.
- Ниво на кетоните. Когато организмът разгражда мазнините и протеините за енергия, в кръвта навлизат киселини, известни като кетони.
- Киселинност на кръвта. Твърде високото ниво на кетони в кръвта ще доведе до повишаване на киселинността на кръвта. Това може да промени работата на органите в тялото.
Други изследвания
Тестовете, с чиято помощ може да се открият здравословни проблеми, които е възможно да са допринесли за диабетната кетоацидоза, и да се провери за усложнения, могат да включват:
- Изследвания на електролитите в кръвта
- Изследване на урина
- Рентгенова снимка на гръдния кош
- Запис на електрическата активност на сърцето, известен също като електрокардиограма
Хората, които са диагностицирани с диабетна кетоацидоза, може да бъдат лекувани в спешното отделение или да бъдат приети в болница. Лечението обикновено включва:
– Течности. Течностите заместват тези, които са загубени при прекомерното уриниране. Те също така разреждат кръвната захар. Течностите могат да се дават през устата или през вената. Когато се дават през вената, те се наричат интравенозни течности.
– Набавяне на електролити. Електролитите са минерали в кръвта, като натрий, калий и хлорид, които носят електрически заряд. Твърде малкото количество инсулин може да понижи нивото на няколко електролита в кръвта. Интравенозните електролити се дават, за да помогнат на сърцето, мускулите и нервните клетки да работят както трябва.
– Инсулинова терапия. Инсулинът обръща диабетната кетоацидоза. В допълнение към течностите и електролитите се дава инсулин, обикновено през вена. Връщането към редовна инсулинова терапия може да бъде възможно, когато нивото на кръвната захар спадне до около 11,1 mmol/L и кръвта вече не е кисела.
Диария
Диарията – редки, воднисти и вероятно по-чести изпражнения – е често срещан проблем. Може да се проявява самостоятелно или да е свързана с други симптоми, като гадене, повръщане, коремна болка или загуба на тегло. Обикновено е краткотрайна и продължава не повече от няколко дни. Когато обаче продължи повече от няколко дни до седмици, това обикновено показва, че има друг проблем – например синдром на раздразнените черва (IBS) или по-сериозно заболяване, включително упорита инфекция, целиакия или възпалително заболяване на червата (IBD).
Признаците и симптомите, свързани с диария (редки, воднисти изпражнения), могат да включват:
- Коремни спазми или болка
- Подуване на корема
- Гадене
- Повръщане
- Температура
- Кръв в изпражненията
- Слуз в изпражненията
- Спешна нужда от изхождане
Кога трябва да се потърси лекар?
Възрастни трябва да се обърнат към лекар, ако:
- Диарията продължава повече от два дни без подобрение
- Настъпи дехидратация
- Налице е силна коремна или ректална болка
- Налице са кървави или черни изпражнения
- Налице е повишена температура над 39°C
При децата, особено при малките, диарията може бързо да доведе до обезводняване. Трябва да се потърси лекар, ако диарията на детето не се подобри в рамките на 24 часа или ако то:
- се обезводни
- има температура над 39°С
- има кървави или черни изпражнения
Причини
Редица заболявания и състояния могат да причинят диария, включително:
- Вируси. Вирусите, които могат да причинят диария, включват норовирус, чревни аденовируси, астровирус, цитомегаловирус и вирусен хепатит. Ротавирусът е честа причина за остра детска диария. Вирусът, който причинява COVID-19, също се свързва със стомашно-чревни симптоми, включително гадене, повръщане и диария.
- Бактерии и паразити. Излагането на патогенни бактерии, като E. coli, или паразити чрез замърсена храна или вода води до диария. При пътуване в развиващите се страни диарията, причинена от бактерии и паразити, често се нарича диария на пътуващите. Clostridioides difficile (известен също като C. diff) е друг вид бактерия, която причинява диария, и може да се появи след курс на лечение с антибиотици или по време на хоспитализация.
- Лекарства. Много лекарства, например антибиотици, могат да причинят диария. Антибиотиците облекчават инфекциите, като убиват лошите бактерии, но те унищожават и добрите бактерии. Това нарушава естествения баланс на бактериите в червата, което води до диария или до насложна инфекция като C. diff. Други лекарства, които предизвикват диария, са противораковите препарати и антиацидите с магнезий.
- Непоносимост към лактоза. Лактозата е захар, която се съдържа в млякото и други млечни продукти. Хората, които имат затруднения с усвояването на лактозата, имат диария след консумация на млечни продукти. Непоносимостта към лактоза може да се увеличи с възрастта, тъй като нивата на ензима, който помага за смилането на лактозата, намаляват с напредването на възрастта.
- Фруктоза. Фруктозата е естествена захар, която се съдържа в плодовете и меда. Понякога се добавя като подсладител в някои напитки. Фруктозата може да доведе до диария при хора, които имат проблеми с храносмилането ѝ.
- Изкуствени подсладители. Сорбитолът, еритритолът и манитолът са неабсорбиращи се захари, които се съдържат в дъвките и други продукти без захар. Те могат да предизвикат диария при някои здрави хора.
- Хирургия. Операциите за частично отстраняване на червата или жлъчния мехур понякога могат да предизвикат диария.
- Други храносмилателни разстройства. Хроничната диария има редица други причини, като IBS, болест на Крон, улцерозен колит, целиакия, микроскопичен колит и бактериален свръхрастеж в тънките черва (SIBO).
Лекарят ще разпита за историята на заболяването, ще прегледа лекарствата, които пациентът приема, ще проведе медицински преглед и може да назначи изследвания, за да определи какво причинява диарията. Възможните изследвания включват:
- Кръвен тест. Изследването на пълна кръвна картина, измерването на електролитите и изследването на бъбречната функция могат да помогнат да се определи тежестта на диарията.
- Изследване на изпражненията. Лекарят може да препоръча изследване на изпражненията, за да установи дали бактерия или паразит причиняват диарията.
- Тест за наличие на водород в дъха. Този вид тест може да помогне да се установи непоносимост към лактоза. След като пациентът изпие течност, която съдържа високи нива на лактоза, лекарят измерва количеството водород в дъха му на равни интервали от време. Издишването на твърде много водород показва, че пациентът не усвоява и не абсорбирате напълно лактозата.
- Гъвкава сигмоидоскопия или колоноскопия. С помощта на тънка, оптична тръба, която се вкарва в ректума, лекарят може да види вътрешността на дебелото черво. Устройството е снабдено и с инструмент, който позволява да се вземе малка проба тъкан (биопсия) от дебелото черво. Гъвкавата сигмоидоскопия осигурява оглед на долната част на дебелото черво, докато колоноскопията позволява на лекаря да види цялото дебело черво.
- Горна ендоскопия. Лекарите използват дълга, тънка тръба с камера в края, за да прегледат стомаха и горната част на тънките черва. Те могат да вземат тъканна проба (биопсия) за анализ в лаборатория.
Повечето случаи на остра диария преминават от само себе си в рамките на няколко дни без лечение. Ако промени в начина на живот и домашни средства за лечение на диария не са дали резултат, лекарят може да препоръча медикаменти или друго лечение.
Антибиотици или антипаразитни средства
Антибиотиците или антипаразитните лекарства могат да помогнат за лечението на диария, причинена от бактерии или паразити. Ако диарията е причинена от вирус, антибиотиците няма да помогнат.
Мерки за набавяне на изгубените течности
Лекарят вероятно ще посъветва да се възстановят загубените течности и соли. За повечето възрастни това означава да пият вода с електролити, сок или бульон. Ако пиенето на течности разстройва стомаха или предизвиква повръщане, вероятно ще бъдат препоръчани интравенозни течности.
Водата е добър начин за набавяне на изгубените течности, но тя не съдържа соли и електролити – минерали като натрий и калий, които са от съществено значение за функционирането на тялото. Поддържането на нивата на електролитите може да бъде подпомогнато с прием на плодови сокове за калий или на супи за натрий. Някои плодови сокове, като например ябълковият, могат обаче да влошат диарията.
За децата трябва да се направи консултация с лекар какви препрати за възстановяване на хидратацията може да бъдат давани.
Промяна на приеманите лекарства
Ако лекарят установи, че предписан антибиотик е причинил диарията, той може да намали дозата или да назначи друго лекарство.
Лечение на основни заболявания
Ако диарията е причинена от по-сериозно заболяване, например възпалително заболяване на червата, усилията на лекаря ще са насочени към овладяване на това заболяване. Възможно е пациентът да бъдете насочен към специалист, например гастроентеролог, който може да разработи план за лечение.
Дилатативна кардиомиопатия
Дилатативната кардиомиопатия е вид заболяване на сърдечния мускул, което води до изтъняване и разтягане на сърдечните камери (вентрикули), които се уголемяват. Обикновено започва в основната помпена камера на сърцето (левия вентрикул). Тя затруднява изпомпването на кръв от сърцето към останалите части на тялото. Симптомите – като умора и задух, могат да имитират други здравословни състояния. Човек може първоначално да не забележи никакви симптоми. Дилатационната кардиомиопатия обаче може да стане животозастрашаваща. Тя е честа причина за сърдечна недостатъчност.
Дилатативната кардиомиопатия се среща по-често при мъжете, отколкото при жените. Лечението ѝ може да включва лекарства или операция за имплантиране на медицинско устройство, което контролира сърдечния ритъм или помага на сърцето да изпомпва кръв. Понякога се налага трансплантация на сърце.
Някои хора с дилатативна кардиомиопатия нямат никакви признаци или симптоми в ранните етапи на заболяването. Когато такива се проявят, те може да включват:
- Умора
- Задух (диспнея) по време на активност или в легнало положение
- Намалена способност за физическо натоварване
- Подуване (оток) на краката, глезените, стъпалата или корема
- Болка или дискомфорт в гърдите
- Бърз, трептящ или учестен сърдечен ритъм (палпитации)
Кога трябва да се потърси лекар?
При задъхване или други симптоми на дилатационна кардиомиопатия трябва възможно най-скоро да се отиде на преглед. При болка в гърдите, която продължава повече от няколко минути, или при сериозни затруднения с дишането трябва незабавно да се позвъни на „Спешна помощ“.
Някои видове дилатативна кардиомиопатия се срещат в семействата (унаследяват се). Ако някой страда от това състояние, може да бъде препоръчано генетично изследване за членовете на семейството му.
За да диагностицира дилатативната кардиомиопатия, лекарят ще направи физически преглед и ще зададе въпроси за личната и семейната медицинска история. Той ще използва устройство, наречено стетоскоп, за да прослуша сърцето и белите дробове. Възможно е пациентът да бъде насочен към специалист по сърдечни заболявания (кардиолог).
Тестове
Тестовете за диагностициране на дилатативна кардиомиопатия включват:
- Ехокардиограма. Това е основният тест за диагностициране на дилатативна кардиомиопатия. Звуковите вълни създават изображения на сърцето в движение. Ехокардиограмата показва как кръвта се движи във и извън сърцето и сърдечните клапи. Тя може да покаже дали лявата камера е увеличена.
- Кръвни изследвания. Могат да се направят различни кръвни изследвания, за да се провери за инфекции, субстанции или заболявания – като диабет или хемохроматоза, които могат да доведат до дилатационна кардиомиопатия.
- Рентгенова снимка на гръдния кош. Рентгенографията на гръдния кош показва формата и състоянието на сърцето и белите дробове. Тя може да разкрие течност във или около белите дробове.
- Електрокардиограма (ЕКГ). Този бърз и лесен тест записва електрическата активност на сърцето. ЕКГ може да покаже колко бързо или колко бавно бие сърцето. Моделите в сигналите могат да помогнат за диагностициране на заболяване на сърдечния ритъм или намален кръвоток.
- Холтер монитор. Това преносимо ЕКГ устройство може да се носи в продължение на един ден или повече, за да записва сърдечната дейност по време на ежедневните дейности.
- Тест с физическо натоварване. Този тест често включва ходене по бягаща пътека или каране на стационарно колело, докато сърцето се наблюдава с ЕКГ. Тестовете с физически упражнения помагат да се установи как сърцето реагира на физическа активност. Ако пациентът не може да прави физически упражнения, може да му бъдат дадени лекарства, които имитират ефекта на физическите упражнения върху сърцето.
- Компютърна томография или ядрено-магнитен резонанс на сърцето. Тези образни изследвания могат да покажат размера и функцията на помпените камери на сърцето. При компютърната томография се използват серия от рентгенови лъчи, за да се създадат подробни изображения на сърцето. При магнитно-резонансната томография на сърцето се използват магнитни полета и радиовълни.
- Сърдечна катетеризация. По време на тази процедура една или повече дълги тънки тръби (катетри) се въвеждат в кръвоносен съд, обикновено в слабините, и се насочват към сърцето. През катетъра преминава багрило, за да помогне на сърдечните артерии да се покажат по-ясно на рентгеновите изображения. По време на сърдечната катетеризация може да се вземе проба от тъкан (биопсия), за да се провери дали има увреждане на сърдечния мускул.
- Генетичен скрининг или консултиране. Кардиомиопатията може да се предава в семейството (наследствено). Възможно е да бъде препоръчано генетичното изследване. Семейният скрининг или генетичното изследване може да включва роднини от първа степен – родители, братя и сестри и деца.
Лечението на дилатационната кардиомиопатия зависи от причините. Целите са да се намалят симптомите, да се подобри кръвотокът и да се предотврати по-нататъшно увреждане на сърцето. Лечението може да включва лекарства или операция за имплантиране на медицинско устройство, което помага на сърцето да бие или да изпомпва кръв.
Лекарства
За лечение на дилатативна кардиомиопатия и предотвратяване на евентуални усложнения може да се използва комбинация от лекарства. Медикаментите се прилагат, за да:
- Контролират сърдечния ритъм
- Помагат на сърцето да изпомпва по-добре
- Понижават кръвното налягане
- Предотвратяват на образуването на кръвни съсиреци
- Намаляват на течностите в тялото
Лекарствата, които се използват за лечение на сърдечна недостатъчност и дилатативна кардиомиопатия, включват:
- Лекарства за кръвно налягане. Различни видове лекарства могат да се използват за понижаване на кръвното налягане, подобряване на кръвния поток и намаляване на натоварването на сърцето. Такива продукти включват бета-блокери, инхибитори на ангиотензин-конвертиращия ензим (АСЕ) и ангиотензин II рецепторни блокери (ARB).
- Сакубитрил/валсартан (Entresto). Този медикамент комбинира ARB с друг вид лекарство, за да помогне на сърцето да изпомпва по-добре кръвта към останалите части на тялото. Използва се за лечение на пациенти с хронична сърдечна недостатъчност.
- Диуретици. Диуретикът премахва излишната течност и сол от организма. Твърде многото течности в тялото натоварват сърцето и могат да затруднят дишането.
- Дигоксин (Lanoxin). Това лекарство може да засили контракциите на сърдечния мускул. То също така има тенденция да забавя сърдечния ритъм. Дигоксин може да намали симптомите на сърдечната недостатъчност и да улесни активността.
- Ивабрадин (Corlanor). В редки случаи това лекарство може да се използва за овладяване на сърдечна недостатъчност, причинена от дилатативна кардиомиопатия.
- Разредители на кръвта (антикоагуланти). Тези лекарства помагат за предотвратяване на образуването на кръвни съсиреци.
Операции или други процедури
Може да се наложи операция за имплантиране на устройство, което да контролира сърдечния ритъм или да помага на сърцето да изпомпва кръв. Видовете устройства, използвани за лечение на дилатативна кардиомиопатия, включват:
- Бивентрикуларен пейсмейкър. Това устройство е предназначено за хора, които имат сърдечна недостатъчност и нередовен сърдечен ритъм. Бивентрикуларният пейсмейкър стимулира двете долни сърдечни камери (десния и левия вентрикул), за да накара сърцето да бие по-добре.
- Имплантируеми кардиовертер-дефибрилатори (ICD). ICD не лекува самата кардиомиопатия. Той следи сърдечния ритъм и подава електрически шокове, ако се открие неравномерен сърдечен ритъм (аритмия). Кардиомиопатията може да причини опасни аритмии, включително такива, които водят до спиране на сърцето.
- Устройства, подпомагащи левия вентрикулар (LVAD). Това механично устройство помага на отслабеното сърце да изпомпва по-добре. Обикновено LVAD се обмисля, след като по-малко инвазивните подходи са неуспешни. То може да се използва като дългосрочна или като краткосрочна мярка, докато се чака сърдечна трансплантация.
Ако лекарствата и другите методи за лечение на дилатативна кардиомиопатия вече не действат, може да се наложи трансплантация на сърце.
Дистрофия на Фукс
При дистрофията на Фукс в роговицата (прозрачния слой на предната част на окото) се натрупва течност, която води до нейното подуване и удебеляване. Това може да предизвика чувствителност към светлина, замъглено или неясно зрение и дискомфорт в очите.
Дистрофията на Фукс обикновено засяга и двете очи и може да доведе до постепенно влошаване на зрението с годините. Обикновено заболяването започва през 30-те и 40-те години, но много хора с него не развиват симптоми, докато не навършат 50 или 60 години.
Някои лекарства и мерки за самопомощ могат да помогнат за облекчаване на признаците и симптомите. Когато обаче заболяването е напреднало и влияе на способността за нормално функциониране, най-добрият начин за възстановяване на зрението е с операция за трансплантация на роговица.
Обикновено клетките, покриващи вътрешната част на роговицата (ендотелни клетки), помагат за поддържане на здравословен баланс на течностите в роговицата и предотвратяват нейното подуване. При дистрофията на Фукс ендотелните клетки постепенно умират или не работят добре, което води до натрупване на течност (оток) в роговицата. Това води до нейното удебеляване и замъгляване на зрението.
Рискови фактори
Факторите, които увеличават риска от развитие на дистрофия на Фукс, включват:
- Пол. Дистрофията на Фукс се среща по-често при жените, отколкото при мъжете.
- Генетика. Наличието на фамилна обремененост с дистрофия на Фукс увеличава риска.
- Възраст. Въпреки че съществува рядък вид дистрофия на Фукс с ранна поява, която се появява в детска възраст, обикновено заболяването започва през 30-те и 40-те години, като симптомите се развиват след това.
Дистрофията на Фукс обикновено се предава по наследство. Генетичната основа на заболяването е сложна – членовете на семейството могат да бъдат засегнати в различна степен или изобщо да не бъдат засегнати.
С напредването на заболяването симптомите на дистрофията на Фукс, които обикновено засягат и двете очи, могат да включват:
- Замъглено или мътно зрение, понякога описвано като обща липса на яснота на зрението
- Колебания в зрението, като симптомите се влошават сутрин след събуждане и постепенно се подобряват през деня. С напредването на заболяването избистрянето на замъгленото зрение може да отнема по-дълго време или изобщо да не настъпва
- Намалено зрение при слаба и ярка светлина
- Виждане на ореоли около светлините
- Болка или дразнене от малките мехурчета по повърхността на роговицата
При наличие на някои от изброените по-горе симптоми и особено ако те се влошават с течение на времето, трябва да се потърси офталмолог, който да насочи към специалист по роговицата. Ако симптомите се появят внезапно, трябва да се потърси спешна помощ. Други очни състояния, които причиняват същите симптоми като дистрофията на Фукс, също изискват незабавно лечение.
Освен изследване на зрението, лекарят може да препоръча и следните изследвания, за да определи дали пациентът страда от дистрофия на Фукс:
- Изследване на роговицата и стадиране на състоянието. Лекарят ще постави диагнозата дистрофия на Фукс, като прегледа окото с оптичен микроскоп, за да открие неправилни подутини (гути) по вътрешната повърхност на роговицата. След това той ще прецени дали роговицата е подута и ще определи стадия на състоянието.
- Дебелина на роговицата. Лекарят може да използва тест, наречен роговична пахиметрия, за да измери дебелината на роговицата.
- Роговична томография. Лекарят може да направи специална снимка на роговицата (томография), за да прецени дали има ранни признаци на подуване.
- Броене на роговичните клетки. В някои случаи лекарят може да използва специален инструмент, за да отчете броя, формата и размера на клетките, които покриват задната част на роговицата. Този тест обаче не е задължителен.
Някои нехирургични лечения и мерки за самопомощ могат да помогнат за облекчаване на симптомите на дистрофията на Фукс. При тежка форма на заболяването лекарят може да предложи операция.
Лекарства и други терапии
- Медикаменти за очи. Капките или мехлемите за очи с физиологичен разтвор (5% натриев хлорид) могат да помогнат за намаляване на количеството течност в роговицата.
- Меки контактни лещи. Те действат като покритие за облекчаване на болката.
Хирургия
Хората, които се подлагат на операция за лечение на напреднала дистрофия на Фукс, могат да имат много по-добро зрение след нея и и да останат без симптоми в продължение на години след това. Хирургичните възможности включват:
- Трансплантация на вътрешния слой на роговицата. Известна като ендотелна кератопластика с мембрана на Дескемет (DMEK), тази процедура включва подмяна на задния слой на роговицата със здрави ендотелни клетки от донор. Процедурата обикновено се извършва с местна анестезия в амбулаторни условия.
- Трансплантация на роговицата. За хора с друго заболяване на окото или с предишна операция на окото DMEK може да не е подходяща. Лекуващият лекар може да препоръча трансплантация на роговица с частична дебелина – процедура, известна като Descemet-stripping endothelial keratoplasty (DSEK). В редки случаи може да се препоръча трансплантация на роговица с пълна дебелина, известна като проникваща кератопластика (ПК). При нея се прави замяна на цялата тъкан.
Потенциални бъдещи лечения
В момента се проучват различни нови методи, които биха могли да променят начина на лечение на дистрофията на Фукс в бъдеще. След откриването на генетичната аномалия, свързана с повечето случаи на дистрофия на Фукс, има по-добро разбиране за това как може да се развие заболяването и това предлага потенциал за нехирургични терапии в бъдеще. Разработват се различни методи за лечение с капки за очи, които могат да бъдат включени в клинични изпитвания в бъдеще. Проучват се и нови хирургични методи за лечение, за да се установи дали те могат да бъдат от полза.
Дисменорея (менструални крампи)
Менструалните крампи (дисменорея) са пулсиращи или спазмовидни болки в долната част на корема. Много жени страдат от тях непосредствено преди и по време на цикъл.
За някои жени дискомфортът е просто дразнещ. За други менструалните крампи могат да бъдат достатъчно силни, за да попречат на ежедневните дейности за няколко дни всеки месец.
Състояния като ендометриоза или фиброми на матката могат да причинят менструални крампи. Лечението на причината е от ключово значение за намаляване на болката. Менструалните крампи, които не са причинени от друго състояние, обикновено намаляват с възрастта и често се подобряват след раждане.
Симптомите на менструалните крампи включват:
- Пулсираща или спазматична болка в долната част на корема, която може да бъде интензивна
- Болка, която започва 1 до 3 дни преди менструацията, достига своя връх 24 часа след началото на менструацията и отшумява след 2 до 3 дни
- Тъпа, продължителна болка
- Болка, която се разпространява към долната част на гърба и бедрата
Някои жени също така имат:
- Гадене
- Редки изпражнения
- Главоболие
- Замайване
Ако менструалните крампи ежемесечно пречат на нормалното функциониране, ако симптомите се влошават прогресивно или са започнали след 25-годишна възраст, трябва да се направи консултация с лекар. Тези болки може да бъдат причинени от:
- Ендометриоза. Тъкан, която действа подобно на лигавицата на матката, расте извън матката, най-често върху фалопиевите тръби, яйчниците или тъканта, покриваща таза.
- Фиброми на матката. Тези неракови образувания в стената на матката могат да причинят болка.
- Аденомиоза. Тъканта, която покрива матката, започва да прораства в мускулните стени на матката.
- Тазова възпалителна болест. Тази инфекция на женските репродуктивни органи обикновено се причинява от бактерии, предавани по полов път.
- Стеноза на шийката на матката. При някои жени отворът на шийката на матката е много малък и възпрепятства менструалния поток, което води до болезнено повишаване на налягането в матката.
Лекарят ще прегледа историята на заболяването и ще извърши медицински преглед, включително преглед на таза. По време на тазовия преглед той ще провери дали има нещо необичайно в репродуктивните органи и ще търси признаци на инфекция.
Лекарят може да препоръча и някои изследвания, включително:
- Ултразвук. При този тест се използват звукови вълни, за да се създаде изображение на матката, шийката на матката, фалопиевите тръби и яйчниците.
- Други образни изследвания. Компютърната томография или ядрено-магнитният резонанс предоставят повече подробности от ултразвука и могат да помогнат на лекаря да диагностицира основни заболявания. Компютърната томография комбинира рентгенови изображения, направени от много ъгли, за да се получат напречни изображения на костите, органите и други меки тъкани в тялото.
Магнитно-резонансната томография използва радиовълни и мощно магнитно поле, за да създаде подробни изображения на вътрешните структури. И двете изследвания са неинвазивни и безболезнени.
- Лапароскопия. Въпреки че обикновено не е необходима за диагностициране на менструални крампи, лапароскопията може да помогне за откриване на основно заболяване, като ендометриоза, сраствания, фиброми, кисти на яйчниците и извънматочна бременност. По време на тази амбулаторна операция лекарят преглежда коремната кухина и репродуктивните органи, като прави малки разрези в корема и поставя оптична тръба с малък обектив на камера.
За да се облекчат менструалните крампи, лекарят може да препоръча:
- Болкоуспокояващи. Премът в редовни дози на болкоуспокояващи, които се продават без рецепта, като ибупрофен или напроксен натрий, започващ ден преди да започне менструацият, может да помогне за овладяване на болката от крампите. Предлагат се и нестероидни противовъзпалителни средства, отпускани с рецепта.
Приемът на болкоуспокояващото средство трябва да започне в началото на менструацията или веднага щом се появят симптоми и да продължи да се приема според указанията в продължение на два до три дни или докато симптомите изчезнат.
- Хормонални противозачатъчни средства. Оралните противозачатъчни таблетки съдържат хормони, които предотвратяват овулацията и намаляват силата на менструалните спазми. Тези хормони могат да се доставят и под няколко други форми: инжекция, кожен пластир, имплант, поставен под кожата на ръката, гъвкав пръстен, който се поставя във влагалището, или вътрематочна спирала (ВМС).
- Хирургия. Ако менструалните крампи са причинени от заболяване като ендометриоза или фиброми, операция за отстраняване на проблема може да помогне за справяне със симптомите. Хирургичното отстраняване на матката също може да бъде вариант, ако другите подходи не успяват да облекчат симптомите и ако не се планира бременност в бъдеще.
Двусмислени гениталии
Двусмислените гениталии са рядко срещано състояние, при което външните гениталии на бебето не изглеждат ясно нито като мъжки, нито като женски. При бебе с двусмислени гениталии гениталиите може да са непълно развити или бебето да има характеристики и на двата пола. Външните полови органи може да не съответстват на вътрешните полови органи или на генетичния пол.
Двусмислените гениталии не са заболяване, а нарушение на половото развитие. Обикновено те са очевидни при раждането или скоро след него и могат да бъдат много притеснителни за семействата. Медицинският екип ще потърси причината за тях и ще предостави информация и консултации, които могат да помогнат при вземането на решения относно пола на бебето и необходимото лечение.
Какви са причините?
Двусмислените гениталии се появяват предимно при хормонални аномалии по време на бременността, които прекъсват или нарушават развитието на половите органи на плода.
Как се формират половите органи в утробата на майката
Генетичният пол на бебето се определя при зачеването въз основа на половите хромозоми. Яйцеклетката на майката съдържа Х хромозома, а сперматозоидът на бащата съдържа или Х, или Y хромозома. Бебе, което наследява Х хромозомата от бащата, е генетично женско (две Х хромозоми). Бебе, което наследява Y хромозомата от бащата, е генетично мъжко (една X и една Y хромозома).
Мъжките и женските полови органи се развиват от една и съща тъкан. Дали тази тъкан ще се превърне в мъжки или женски органи, зависи от хромозомите и от наличието или отсъствието на мъжки хормони.
- При мъжете регион на Y хромозомата предизвиква развитието на тестиси, които произвеждат мъжки хормони. Мъжките полови органи се развиват в отговор на мъжките хормони от феталните тестиси.
- При плод без Y хромозома – без въздействието на мъжките хормони,гениталиите се развиват като женски.
Понякога хромозомна аномалия може да усложни определянето на генетичния пол.
Как се появяват двусмислените гениталии
Нарушаването на стъпките, които определят пола, може да доведе до несъответствие между външния вид на гениталиите и вътрешните полови органи или генетичния пол (XX или XY).
- Липсата или недостигът на мъжки хормони при генетичен мъжки плод може да причини двусмислени гениталии, докато излагането на мъжки хормони по време на развитието води до двусмислени гениталии при генетична жена.
- Мутациите в някои гени могат да повлияят на половото развитие на плода и да причинят двусмислени гениталии.
- Хромозомни аномалии, като липсваща полова хромозома или допълнителна такава, също могат да причинят двусмислени гениталии.
- В някои случаи причината за двусмислените гениталии може да не бъде установена.
Възможни причини при генетично обусловени жени
Причините за двусмислени гениталии при генетично обусловени жени могат да включват:
- Вродена надбъбречна хиперплазия.Някои форми на това генетично заболяване причиняват излишък на мъжки хормони (андрогени) в надбъбречните жлези.
- Пренатално излагане на мъжки хормони.Някои лекарства, които съдържат мъжки хормони или които стимулират производството на мъжки хормони при бременна жена, могат да доведат до това развиващите се женски гениталии да станат по-мъжки. Развиващото се бебе може също да бъде изложено на излишък от мъжки хормони, ако майката има заболяване или състояние, което причинява хормонален дисбаланс.
- Тумори.В редки случаи тумор на майката може да произвежда мъжки хормони.
Възможни причини при генетични мъже
Причините за двусмислени гениталии при генетични мъже могат да включват:
- Нарушено развитие на тестисите.Това може да се дължи на генетични аномалии или на неизвестни причини.
- Синдром на андрогенна нечувствителност. При това състояние развиващите се генитални тъкани не реагират нормално на мъжките хормони, произвеждани от тестисите.
- Абнормности при тестисите или тестостерона.Различни отклонения могат да попречат на дейността на тестисите. Това може да включва структурни проблеми с тестисите, проблеми с производството на мъжкия хормон тестостерон или проблеми с клетъчните рецептори, които реагират на тестостерона.
- Дефицит на 5а-редуктаза.Този ензимен дефект нарушава нормалното производство на мъжки хормони.
Двусмислените гениталии могат да бъдат характерни и за някои редки, комплексни синдроми, които засягат много органни системи.
Медицинският екип вероятно ще бъде първият, който ще разпознае двусмислените гениталии скоро след раждането на бебето. Понякога съмненията за двусмислени гениталии могат да възникнат преди раждането (пренатално). Характеристиките могат да варират по тежест в зависимост от това кога по време на развитието на гениталиите е възникнал проблемът и каква е причината за разстройството.
Бебетата, които генетично са от женски пол (с две Х-хромозоми), могат да имат:
- Уголемен клитор, който може да наподобява пенис
- Срастналисрамни устни или срамни устни, които имат гънки и приличат на скротум
- Бучки, които се усещат като тестиси в срастналите се срамни устни
Бебетата, които са генетично мъжки (с една Х и една Y хромозома), могат да имат:
- Състояние, при което тясната тръба, по която се пренасят урината и спермата (уретра), не достига напълно до върха на пениса (хипоспадия)
- Необичайно малък пенис с отвор на уретрата по-близо до скротума
- Липса на единия или на двата тестиса в това, което изглежда като скротум
- Неспуснати тестиси и празен скротум, който има вид на срамни устни със или без микропенис
Двусмислените гениталии обикновено се диагностицират при раждането или скоро след това. Лекарите и медицинските сестри, които помагат при раждането, могат да забележат признаците на двусмислени гениталии при новороденото.
Определяне на причината
Ако бебето се роди с двусмислени гениталии, лекарите ще се опитат да определят основната причина. Това помага за насочване на терапията и решенията относно пола на бебето. Лекарят вероятно ще започне с въпроси за семейната и медицинската история. Той ще направи физически преглед, за да провери дали бебето има тестиси и да оцени гениталиите му.
Медицинският екип вероятно ще препоръча следните изследвания:
- Кръвни тестове за измерване на нивата на хормоните
- Кръвни тестове за анализ на хромозомите и определяне на генетичния пол (XX или XY) или тестове за единични генетични нарушения
- Ултразвуково изследване на таза и корема за проверка на неспуснати тестиси, матка или вагина
- Рентгенови изследвания с използване на контрастно багрило за изясняване на анатомията
В някои случаи може да се наложи минимално инвазивна операция за вземане на тъканна проба от репродуктивните органи на новороденото.
Определяне на пола
Въз основа на информацията, събрана от тези изследвания, лекарят може да предложи пол за бебето. Предложението ще се основава на причината, генетичния пол, анатомията, бъдещия репродуктивен и сексуален потенциал, вероятната полова идентичност в зряла възраст и проведената с родителите дискусия.
В някои случаи семейството може да вземе решение в рамките на няколко дни след раждането. Важно е обаче то да изчака, докато резултатите от тестовете бъдат завършени. Понякога определянето на пола може да бъде сложно и дългосрочното въздействие може да бъде трудно предвидимо.
След като родителите заедно с лекаря изберат пола на бебето, може да се започне терапия за двусмислените гениталии. Нейната цел е дългосрочно психологическо и социално благополучие, както и осигуряване на възможност за сексуална функция и плодовитост във възможно най-голяма степен. Решението кога да започне лечението зависи от конкретната ситуация на детето.
Двусмислените гениталии са необичайно и сложно състояние и може да е нужна помощта на екип от специалисти. Екипът може да включва педиатър, неонатолог, детски уролог, детски общ хирург, ендокринолог, генетик и психолог или социален работник.
Лекарства
Хормоналните медикаменти могат да помогнат за коригиране или компенсиране на хормоналния дисбаланс. Например при генетично обусловена жена с леко уголемен клитор, причинен от лек до умерен случай на вродена надбъбречна хиперплазия, подходящите нива на хормоните могат да намалят размера на тъканта. Други деца могат да приемат хормони по времето, когато обикновено настъпва пубертетът.
Хирургия
При деца с двусмислени гениталии може да се приложи операция за:
- Запазване на нормалната сексуална функция
- Създаване на гениталии, които изглеждат по-типични
Времето за операция зависи от конкретната ситуация на детето. Някои лекари предпочитат да отложат операцията, която се прави само по козметични причини, докато лицето с двусмислени гениталии стане достатъчно зряло, за да участва в решението за определяне на пола.
При момичетата с двусмислени гениталии половите органи могат да функционират нормално въпреки двусмисления външен вид. Ако влагалището на момичето е скрито под кожата, операцията в детска възраст може да помогне за по-късната сексуална функция. При момчетата операцията за реконструкция на непълно развития пенис може да нормализира външния вид и да направи възможна ерекцията. Възможно е да се наложи операция за преместване на тестисите в скротума.
Резултатите от операцията често са задоволителни, но по-късно може да се наложат повторни хирургични интервенции. Рисковете включват разочароващ козметичен резултат или сексуална дисфункция, като например нарушена способност за постигане на оргазъм.
Текущи грижи
Децата с двусмислени гениталии се нуждаят от постоянни медицински грижи и наблюдение за усложнения, като например прегледи за рак, в зряла възраст.