Синдром на карпалния тунел
Синдромът на карпалния тунел се причинява от натиск върху медианния нерв. Карпалният тунел е тесен проход, заобиколен от кости и сухожилия на дланта на ръката. Когато медианният нерв е притиснат, симптомите може да включват изтръпване, мравучкане и слабост в ръката и дланта.
Анатомията на китката, здравословни проблеми и евентуално повтарящи се движения на ръката могат да допринесат за синдрома на карпалния тунел.
Правилното лечение обикновено облекчава изтръпването и мравучкането и възстановява функцията на китката и ръката.
Симптомите на синдрома на карпалния тунел обикновено започват постепенно и включват:
Изтръпване или мравучкане. Може да се забележи изтръпване и мравучкане в пръстите или ръката. Обикновено са засегнати палецът и показалецът, средният или безименният пръст, но не и малкият пръст.
Възможно е да има усещане като при електрически удар в тези пръсти. Усещането може да се разпространи от китката нагоре по ръката. Тези симптоми често се появяват, докато се държи волана на колата, телефон или вестник. Тедори може да доведат до събуждане от сън.
Много хора разтръскват ръцете си, за да се опитат да облекчат симптомите. Чувството на изтръпване може да стане постоянно с течение на времето.
Слабост. Възможна е да се изпитва слабост в ръката и да се изпускат предмети. Това може да се дължи на изтръпването на ръката или на слабост на притискащите мускули на палеца, които също се контролират от медианния нерв.
Кога трябва да се потърси лекар?
При признаци и симптоми на синдрома на карпалния тунел, които пречат на нормалните дейности и съня, трябва да се потърси консултация с лекар. Без лечение може да настъпи трайно увреждане на нервите и мускулите.
Лекарят може да зададе въпроси и да проведе едно или повече от следните изследвания, за да определи дали пациентът има синдром на карпалния тунел:
История на симптомите. Лекарят преглежа модела на проява на симптомите. Например, тъй като средният нерв не осигурява усещане на малкия пръст, симптоми на този пръст могат да показват проблем, различен от синдрома на карпалния тунел.
Физически преглед. Лекарят проверява усещането в пръстите и силата на мускулите на ръката. Сгъването на китката, потупването на нерва или просто натискането на нерва може да предизвика симптоми при много хора.
Рентгеново изследване. Някои лекари препоръчват рентгенова снимка на засегнатата китка, за да се изключат други причини за болка в нея, като артрит или фрактура. Рентгеновите снимки обаче не са полезни за поставяне на диагноза синдром на карпалния тунел.
Ултразвук. С него се получава добра картина на костите и нерва. Това може да помогне да се определи дали нервът е притиснат.
Електромиография. Този тест измерва малките електрически разряди, произвеждани в мускулите. По време на този тест се поставя електрод с тънка игла в определени мускули, за да се оцени електрическата активност при свиване и покой на мускулите. Този тест може да установи увреждане на мускулите, контролирани от медианния нерв, а също така може да изключи други състояния.
Изследване на нервната проводимост. Това изследване е разновидност на електромиографията, при него два електрода се залепват за кожата. През медианния нерв се пропуска малък електрически шок, за да се види дали електрическите импулси се забавят в карпалния канал. Това изследване може да се използва за диагностициране на състоянието и за изключване на други заболявания.
Синдромът на карпалния тунел трябва да се лекува възможно най-рано след появата на симптомите. В ранните етапи може да бъдат приложени лесни за изпълнение мерки, с които проблемът да изчезне. Например:
Правене на по-чести почивки, за да си почиват ръцете.
Избягване на дейности, които влошават симптомите.
Поставяне на студени компреси, за да се намали отокът.
Други възможности за лечение включват шиниране на китката, лекарства и операция. Шинирането и другите консервативни методи на лечение е по-вероятно да помогнат, ако са налични само леки или умерени симптоми, които се появяват и изчезват за по-малко от 10 месеца. При изтръпване на ръцете, трябва да се потърси лекар.
Нехирургична терапия
Ако състоянието е диагностицирано рано, нехирургичните методи могат да помогнат за подобряване на синдрома на карпалния тунел, включително:
Шиниране на китката. Шина, която държи китката неподвижна, докато човек спи, може да помогне за облекчаване на нощните симптоми на изтръпване и мравучкане. Въпреки че шината се носи само през нощта, тя може да помогне и за предотвратяване на симптомите през деня. Нощната шина може да бъде добър вариант при бременни, тъй като за да бъде ефективна, не е необходимо да се използват никакви лекарства.
Нестероидни противовъзпалителни средства. Нестероидните противовъзпалителни средства, като например ибупрофен, могат да помогнат за облекчаване на болката от синдрома на карпалния тунел в краткосрочен план. Няма доказателства обаче, че тези лекарства подобряват синдрома на карпалния тунел.
Кортикостероиди. Лекарят може да инжектира карпалния тунел с кортикостероид, например кортизон, за да облекчи болката. Понякога се използва ултразвук, за да се насочат тези инжекции.
Кортикостероидите намаляват възпалението и отока, което облекчава натиска върху медианния нерв. Пероралните кортикостероиди не се считат за толкова ефективни, колкото кортикостероидните инжекции за лечение на синдрома на карпалния тунел.
Ако синдромът на карпалния тунел е причинен от ревматоиден артрит или друг възпалителен артрит, тогава лечението на артрита може да намали симптомите на синдрома на карпалния тунел. Това обаче не е доказано.
Хирургия
Хирургията може да е подходяща, ако симптомите са тежки или не реагират на други лечения. Целта на операцията на карпалния тунел е да се облекчи натискът чрез прерязване на сухожилието, което притиска медианния нерв.
Операцията може да се извърши с две различни техники:
Ендоскопска операция. Хирургът използва подобно на телескоп устройство с прикрепена към него малка камера (ендоскоп), за да види вътрешността на карпалния канал. Той прерязва връзката през един или два малки разреза в ръката или китката. Някои хирурзи може да използват ултразвук вместо телескоп, за да насочат инструмента, който прерязва сухожилието.
Ендоскопската операция може да причини по-малко болка през първите няколко дни или седмици след операцията, отколкото отворената операция.
Открита операция. Хирургът прави разрез в дланта на ръката над карпалния канал и прерязва връзката, за да освободи нерва.
Преди интервенцията с лекаря трябва да бъдат обсъдени рисковете от нея. Рисковете при операцията може да включват:
Непълно освобождаване на сухожилието
Инфекции на раната
Образуване на белег
Наранявания на нервите или кръвоносните съдове
По време на оздравителния процес след операцията тъканите на сухожилието постепенно се срастват, като се осигурява повече място за нерва. Този вътрешен оздравителен процес обикновено отнема няколко месеца, но кожата заздравява за няколко седмици.
Обикновено лекуващят лекар препоръчва ръката да се използва след заздравяването на сухожилието. Връщането към нормалното използване на ръката трябва да става постепенно, като първоначално се избягват силови движения или екстремни позиции на китката.
Отшумяването на болките или слабостта след операцията може да отнеме от няколко седмици до няколко месеца. Ако симптомите са били много тежки, е възможно те да не изчезнат напълно след операцията.
Сърдечен удар (Миокарден инфаркт)
Сърдечен удар настъпва, когато притокът на кръв към сърцето е силно намален или блокиран. Блокирането обикновено се дължи на натрупване на мазнини, холестерол и други вещества в сърдечните (коронарните) артерии. Мастните отлагания, съдържащи холестерол, се наричат плаки. Процесът на натрупване на плаки се нарича атеросклероза.
Понякога плаката може да се разкъса и да образува съсирек, който блокира притока на кръв. Липсата на кръвен поток може да увреди или унищожи част от сърдечния мускул.
Сърдечният удар се нарича още инфаркт на миокарда.
Необходимо е бързо лечение, за да се предотврати смърт. При съмнение за инфаркт трябва незабавно да се извика спешна помощ.
Симптомите на сърдечния удар са различни. Някои хора имат леки, други – тежки, а трети нямат никакви симптоми.
Често срещаните симптоми на сърдечен удар включват:
Болка в гърдите, която може да се усеща като натиск, стягане, притискане.
Болка или дискомфорт, които се разпространяват към рамото, ръката, гърба, врата, челюстта, зъбите или понякога към горната част на корема
Студена пот
Умора
Сърцебиене или лошо храносмилане
Лека умора или внезапно замайване
Гадене
Задух
Жените може да имат нетипични симптоми, като кратка или остра болка, усещана във врата, ръката или гърба. Понякога първият симптоматичен признак на сърдечен удар е внезапното спиране на сърцето.
Някои инфаркти настъпват внезапно, но много хора имат предупредителни признаци и симптоми часове, дни или седмици предварително. Болката или натискът в гърдите (стенокардия), които продължават да се появяват и не отшумяват с почивка, може да бъдат ранен предупредителен знак. Стенокардията се причинява от временно намаляване на притока на кръв към сърцето.
Кога трябва да се потърси лекар?
При съмнение за сърдечен удар незабавно трябва да се потърси лекар. Препоръчват се следните стъпки:
Обаждане на „Спешна помощ“ или незабавно тръгване към най-близката болница.
Прием на нитроглицерин, ако е предписан от медицинско лице. Медикаментът трябва да се приема според инструкциите, докато се чака спешният екип.
Прием на аспирин, ако е препоръчан. Приемането на аспирин по време на инфаркт може да намали увреждането на сърцето, като предотврати съсирването на кръвта.
Аспиринът може да взаимодейства с други лекарства. Той не трябва да се приема, ако лекуващият лекар или спешният медицински екип не са казали.
В идеалния случай личният лекар трябва да следи по време на редовните прегледи за рискови фактори, които могат да доведат до сърдечен удар.
Сърдечният удар често се диагностицира в спешни условия, като се взимат незабавни мерки за лечение.
Диагностицирането включва проверка на кръвното налягане, пулса и температурата. Извършват се тестове, за да се види как бие сърцето и да се провери цялостното здравословно състояние.
Тестове
Тестовете за диагностициране на сърдечен удар включват:
Електрокардиограма (ЕКГ). Този първи тест, който се прави за диагностициране на инфаркт, записва електрическите сигнали, докато те преминават през сърцето. На гърдите, а понякога и на ръцете и краката, се поставят пластини (електроди). Сигналите се записват като вълни, които се показват на монитор или се отпечатват на хартия. ЕКГ може да покаже дали пациентът има или е имал сърдечен удар.
Кръвни изследвания. Някои сърдечни протеини бавно изтичат в кръвта след увреждане на сърцето при инфаркт. Може да се направят кръвни тестове за проверка на тези протеини (сърдечни маркери).
Рентгенова снимка на гръдния кош. Рентгенографията на гръдния кош показва състоянието и размера на сърцето и белите дробове.
Ехокардиография. Звуковите вълни (ултразвук) създават изображения на движещото се сърце. Това изследване може да покаже как кръвта се движи през сърцето и сърдечните клапи. Ехокардиограмата може да помогне да се установи дали дадена област от сърцето е увредена.
Коронарна катетеризация (ангиограма). Дълга, тънка тръба (катетър) се вкарва в артерия, обикновено в крака, и се насочва към сърцето. През катетъра преминава багрило, за да помогне на артериите да се покажат по-ясно на изображенията, направени по време на изследването.
Компютърна томография или ядрено-магнитен резонанс на сърцето. Тези тестове създават изображения на сърцето и гръдния кош. При компютърната томография на сърцето се използват рентгенови лъчи. Сърдечният ЯМР използва магнитно поле и радиовълни, за да създаде изображения на сърцето. И при двете изследвания обикновено пациентът лежи на маса, която се плъзга в подобна на дълга тръба машина. Всеки от тези тестове може да се използва за диагностициране на сърдечни проблеми. Те могат да помогнат да се покаже сериозността на увреждането на сърцето.
Всяка минута след инфаркта все повече сърдечна тъкан се уврежда или умира. Необходимо е спешно лечение, за да се коригира притокът на кръв и да се възстановят нивата на кислород. Кислородът се дава незабавно. Специфичното лечение на инфаркта зависи от това дали има частично или пълно блокиране на кръвния поток.
Лекарства
Медикаментите за лечение на сърдечен удар может да включват:
Аспирин. Аспиринът намалява съсирването на кръвта. Той помага на кръвта да се движи през стеснената артерия. Ако пациентът е повикал „Бърза помощ“ при обаждането може да му е казано да сдъвче аспирин, докато чака екипа. Ако е отишъл в болница, лекарите от спешната помощ може да му дадат аспирин незабавно.
Средства за намаляване на съсирването на кръвта (тромболитици или фибринолитици). Тези лекарства помагат да се разбият всички кръвни съсиреци, които блокират притока на кръв към сърцето. Колкото по-рано се даде тромболитично лекарство след сърдечен удар, толкова по-малко е увредено сърцето и толкова по-голям е шансът за оцеляване.
Други лекарства за разреждане на кръвта. Лекарство, наречено хепарин, може да бъде дадено интравенозно или чрез инжекция. Хепаринът прави кръвта по-малко лепкава и вероятността да се образуват съсиреци е по-малка.
Нитроглицерин. Това лекарство разширява кръвоносните съдове. То помага за подобряване на притока на кръв към сърцето. Нитроглицеринът се използва за лечение на внезапна болка в гърдите (стенокардия). Дава се като хапче под езика, като хапче за преглъщане или като инжекция.
Морфин. Това лекарство се дава за облекчаване на гръдната болка, която не преминава с нитроглицерин.
Бета-блокери. Тези лекарства забавят сърдечния ритъм и намаляват кръвното налягане. Бета-блокерите могат да ограничат размера на увреждането на сърдечния мускул и да предотвратят бъдещи сърдечни пристъпи. Те се дават на повечето хора, които са получили сърдечен удар.
АСЕ инхибитори. Тези лекарства понижават кръвното налягане и намаляват стреса върху сърцето.
Статини. Тези лекарства помагат за понижаване на нивата на нездравословния холестерол. Твърде многото лош холестерол (липопротеин с ниска плътност или LDL) може да запуши артериите.
Хирургически и други процедури
При сърдечен удар може да бъде извършена операция или процедура за отваряне на запушената артерия. Операциите и процедурите за лечение на сърдечен удар включват:
Коронарна ангиопластика и стентиране. Тази процедура се извършва за отваряне на запушени сърдечни артерии. Може да бъде наречена и перкутанна коронарна интервенция (PCI).
По време на ангиопластиката кардиологът насочва тънка, гъвкава тръба (катетър) към стеснената част на сърдечната артерия. Надува се малък балон, за да се разшири запушената артерия и да се подобри притокът на кръв.
В артерията може да бъде поставена малка тръбичка с телена мрежа (стент). Стентът помага за поддържане на артерията отворена. Той намалява риска от повторно стесняване на артерията. Някои стентове са покрити с медикамент, който помага за поддържане на артериите отворени.
Хирургичен байпас на коронарната артерия. Това е отворена операция на сърце. Хирургът взема здрав кръвоносен съд от друга част на тялото, за да създаде нов път за кръвта в сърцето. Кръвта заобикаля блокираната или стеснена коронарна артерия. Хирургичният байпас на коронарната артерия може да се извърши като спешна операция по време на сърдечен удар. Понякога се прави няколко дни по-късно, след като сърцето се е възстановило малко.
Сърдечна рехабилитация
Сърдечносъдови заболявания
Сърдечносъдовите заболявания са редица състояния, които засягат сърцето. Те включват:
Заболявания на кръвоносните съдове, като коронарна артериална болест
Нередовен сърдечен ритъм (аритмия)
Вродени сърдечни дефекти
Заболяване на сърдечния мускул
Заболяване на сърдечната клапа
Много от формите на сърдечни заболявания могат да бъдат предотвратени или лекувани чрез здравословен начин на живот.
Симптомите зависят от вида на сърдечното заболяване.
Симптоми на сърдечно заболяване в кръвоносните съдове
Коронарната болест на сърцето е често срещано сърдечно заболяване, което засяга основните кръвоносни съдове, които снабдяват сърдечния мускул. Отлаганията на холестерол (плаки) в сърдечните артерии обикновено са причина за коронарна болест на сърцето. Натрупването на тези плаки се нарича атеросклероза. Атеросклерозата намалява притока на кръв към сърцето и други части на тялото. Тя може да доведе до сърдечен удар, болка в гърдите (стенокардия) или инсулт.
Симптомите на коронарната болест може да бъдат различни при мъжете и жените. При мъжете например е по-вероятно да се появи болка в гърдите. Жените е по-вероятно да имат и други симптоми заедно с дискомфорта в гърдите, като например задух, гадене и силна умора.
Симптомите на коронарната болест може да включват:
Болка в гърдите, стягане в гърдите, натиск в гърдите и дискомфорт в гърдите (стенокардия)
Задух
Болка в областта на шията, челюстта, гърлото, горната част на корема или гърба
Болка, изтръпване, слабост или студенина в краката или ръцете, ако кръвоносните съдове в тези области на тялото са стеснени
Възможно е диагнозата коронарна болест да не бъде поставена, докато не се получи инфаркт, стенокардия, инсулт или сърдечна недостатъчност. Важно е да се следи за сърдечни симптоми. Сърдечносъдовото заболяване понякога може да бъде открито рано при редовни медицински прегледи.
Симптоми на сърдечно заболяване, причинено от нередовен сърдечен ритъм (сърдечни аритмии)
Сърцето може да бие твърде бързо, твърде бавно или неравномерно. Симптомите на сърдечната аритмия може да включват:
Болка или дискомфорт в гърдите
Замайване
Припадък (синкоп) или почти припадък
Трептене в гърдите
Лека умора
Ускорен сърдечен ритъм (тахикардия)
Недостиг на въздух
Бавен сърдечен ритъм (брадикардия)
Симптоми на сърдечни заболявания, причинени от вродени сърдечни дефекти
Сериозните вродени сърдечни дефекти обикновено се забелязват скоро след раждането. Симптомите на вродени сърдечни дефекти при деца може да включват:
Бледосива или синя кожа или устни (цианоза)
Подуване на краката, коремната област или областите около очите
Задух по време на хранене, водещ до недостатъчно наддаване на тегло при кърмачетата
По-малко сериозните вродени сърдечни дефекти често се диагностицират едва в по-късна детска възраст или в зряла възраст. Симптомите на вродени сърдечни дефекти, които обикновено не са непосредствено животозастрашаващи, включват:
Лесно задъхване по време на тренировка или дейност
Лесно уморяване по време на упражнения или дейност
Подуване на ръцете, глезените или стъпалата
Симптоми на сърдечно заболяване, причинено от увреден сърдечен мускул (кардиомиопатия)
Ранните стадии на кардиомиопатията може да не предизвикват забележими симптоми. С влошаването на състоянието симптомите може да включват:
Замайване, световъртеж и припадък
Умора
Чувство за недостиг на въздух по време на активност или в покой
Чувство на задух през нощта при опит за заспиване или събуждане с недостиг на въздух
Нередовен сърдечен ритъм, който се усеща като ускорен, биещ или трептящ
Подуване на краката, глезените или стъпалата
Симптоми на сърдечно заболяване, причинено от проблеми със сърдечните клапи
Сърцето има четири клапи – аортна, митрална, белодробна и трикуспидална. Те се отварят и затварят, за да движат кръвта през сърцето. Много неща могат да увредят сърдечните клапи. Една сърдечна клапа може да се стесни (стеноза), да стане пропусклива (регургитация или инсуфициенция) или да се затвори неправилно (пролапс).
В зависимост от това коя клапа не работи правилно, симптомите обикновено включват:
Болка в гърдите
Припадък (синкоп)
Умора
Нередовен сърдечен ритъм
Недостиг на въздух
Подуване на краката или глезените
Ендокардитът е инфекция, която засяга сърдечните клапи и вътрешната обвивка на сърдечните камери и сърдечните клапи (ендокард). Симптомите на ендокардит може да включват:
Суха или упорита кашлица
Треска
Промени в сърдечния ритъм
Недостиг на въздух
Кожни обриви или необичайни петна
Подуване на краката или областта на корема
Слабост или умора
Кога трябва да се потърси лекар?
Спешна медицинска помощ трябва да се потърси при следните симптоми на сърдечно заболяване:
Болка в гърдите
Недостиг на въздух
Припадък
Сърдечните заболявания се лекуват по-лесно, когато са открити рано. Трябва да се говори с лекар при пртеснения относно сърдечното здраве. Това е особено важно при фамилна анамнеза за сърдечни заболявания.
Лекарят пита за личната и семейната медицинска история. За диагностициране на сърдечно заболяване се използват много различни тестове. Освен кръвни изследвания и рентгенова снимка на гръдния кош, може да бъдат назначени:
Електрокардиограма (ЕКГ). ЕКГ е бърз и безболезнен тест, който записва електрическите сигнали в сърцето. С него може да се установи дали сърцето бие твърде бързо или твърде бавно.
Холтер мониторинг. Холтер мониторът е преносимо ЕКГ устройство, което се носи в продължение на един или повече дни, за да записва сърдечната дейност по време на ежедневните дейности. Този тест може да открие нередовен сърдечен ритъм, който не се установява при обикновеното ЕКГ изследване.
Ехокардиография. Това неинвазивно изследване използва звукови вълни за създаване на подробни изображения на сърцето в движение. То показва как кръвта се движи през сърцето и сърдечните клапи. Ехокардиографията може да помогне да се определи дали дадена клапа е стеснена или неплътна.
Тестове за физическо натоварване или стрес тестове. Тези тестове често включват ходене по бягаща пътека или каране на стационарно колело, докато сърцето се наблюдава. Тестовете с физически упражнения помагат да се види как сърцето реагира на физическа активност и дали по време на тренировка се появяват симптоми на сърдечно заболяване. Ако пациентът не може да извършва физическа дейност, може да му бъдат дадени лекарства.
Сърдечна катетеризация. Този тест може да покаже запушвания в сърдечните артерии. В кръвоносен съд, обикновено в слабините или китката, се поставя дълга, тънка гъвкава тръба (катетър), която се насочва към сърцето. През катетъра към артериите в сърцето преминава багрило. Багрилото помага на артериите да се визуализират по-ясно на рентгеновите снимки, направени по време на изследването.
Компютърна томография на сърцето. Тя дава изображения на сърцето и гръдния кош.
Ядрено-магнитен резонанс на сърцето. ЯМР използва магнитно поле и компютърно генерирани радиовълни, за да създаде подробни изображения на сърцето.
Лечението зависи от причината и вида на увреждането на сърцето. Важна част от него са навиците за здравословен начин на живот – като хранене с ниско съдържание на мазнини и сол, редовни физически упражнения и добър сън, както и отказ от тютюнопушене.
Лекарства
Ако промените в начина на живот сами по себе си не дават резултат, може да са необходими лекарства за овладяване на симптомите и за предотвратяване на усложнения. Видът на използваните лекарства зависи от вида на сърдечното заболяване.
Хирургия или други процедури
Някои хора със сърдечно заболяване може да се нуждаят от процедура или операция. Видът на процедурата или операцията зависи от вида на сърдечното заболяване и степента на увреждане на сърцето.
Сенна хрема
Сенната хрема, наричана още алергичен ринит, причинява симптоми, подобни на тези при настинка. Те може да включват хрема, сърбеж в очите, запушване, кихане и натиск в синусите. За разлика от настинката, сенната хрема не се причинява от вирус, а от алергична реакция към безвредно външно или вътрешно вещество, което организмът определя като вредно (алерген).
Често срещани алергени, които могат да предизвикат симптоми на сенна хрема, са полени и прахови акари. Малките люспи кожа, отделяни от котки, кучета и други животни с козина или пера (пърхот от домашни любимци), също могат да бъдат алергени.
Освен че причинява сериозен дискомфорт, сенната хрема може да се отрази на работата или ученето и като цяло да попречи на нормалното ежедневие. Не е нужно примиряване с досадните симптоми. Човек може да се научи да избягва отключващите фактори и да намери подходящото лечение.
Симптомите на сенна хрема може да включват:
Хрема и запушен нос
Сълзящи, сърбящи и зачервени очи (алергичен конюнктивит)
Кихане
Кашлица
Сърбеж в носа, устната кухина или гърлото
Слуз, която се стича по гърлото (постназално стичане)
Подута, посиняла кожа под очите (алергична херпес)
Изключителна умора (отпадналост), често поради лош сън
Причинители на сенна хрема
Признаците и симптомите на сенната хрема могат да се проявяват целогодишно или да започнат или да се влошат в определен период от годината (сезонни).
Отключващите фактори на сенната хрема включват:
Полен от дървета, който е често срещан в началото на пролетта
Тревен полен, който е често срещан в края на пролетта и през лятото
Полен от амброзия (Ragweed), който е често срещан през есента
Прахови акари и изпражнения на хлебарки, които се срещат целогодишно
Пърхот от домашни любимци, който може да е наличен целогодишно, но може да предизвика по-тежки симптоми през зимата, когато къщите са затворени
Спори от гъбички и плесени в помещенията и на открито, които могат да бъдат както сезонни, така и целогодишни
Сенна хрема или обикновена настинка?
Симптомите могат да бъдат сходни, така че може да е трудно да се определи кое от двете състояние е налично.
Сенна хрема
Симптоми: Хрема с тънък, воднист секрет.
Проява: Появява се веднага след излагане на алергени
Продължителност: Времето на излагане на алергена
Обикновена настинка
Симптоми: Хрема с воднист или гъст жълт секрет, болки в тялото, ниска температура
Проява: 1 до 3 дни след излагане на вирус
Продължителност: 3 до 7 дни
Кога трябва да се потърси лекар?
Лекар трябва да се потърси, ако:
Не може да се намери облекчение на симптомите на сенната хрема
Лекарствата срещу алергии не дават облекчение или причиняват досадни странични ефекти
Има съпътстващо заболяване, което може да влоши симптомите на сенната хрема, като например носни полипи, астма или чести инфекции на синусите
Много хора, особено децата, свикват със симптомите на сенната хрема, така че може да не потърсят лечение, докато симптомите не станат тежки. Правилното лечение може да доведе до облекчение.
За да диагностицира сенната хрема, лекарят обикновено прави физически преглед и разпитва за цялостното здравословно състояние, симптоми и възможни отключващи фактори. Той може да препоръча едно или и двете от следните изследвания:
Тест с убождане на кожата. В участъци от кожата на ръката или горната част на гърба се вкарват с игла малки количества материал, който може да предизвика алергии. След това пациентът се наблюдава за алергична реакция. Ако човекът е алергичен, на мястото на алергена се появява повдигната подутина (кошер). Това обикновено отнема около 15 до 20 минути. Алерголозите обикновено са най-добре подготвени да извършват кожни тестове за алергия.
Кръвен тест за алергия. Кръвна проба се изпраща в лаборатория, за да се измери реакцията на имунната система към определен алерген. Този тест измерва количеството на причиняващите алергии антитела в кръвта, известни като имуноглобулин Е (IgE) антитела.
След като се установи към какво е алергичен пацентът, може да се разработи план за лечение за да намаляване или преодоляване на симптомите.
Най-добре е да се ограничи излагането на веществата, които предизвикват сенната хрема. Ако тя е твърде тежка, лекарствата, които се продават без рецепта, може да са достатъчни, за да облекчат симптомите. При по-тежки симптоми може да се наложи прием на лекарства, отпускани с рецепта.
Много хора получават най-добро облекчение от комбинация от лекарства за алергия. Може да се наложи пробване на няколко различни варианта, преди да се установи кое действа най-добре.
При деца със сенна хрема не трябва да се дават медикаменти без лекарско предписание. Не всички лекарства са одобрени за употреба при деца. Трябва внимателно да се четат етикетите.
Лечението на сенната хрема може да включва лекарства, имунотерапия и промивки на носа с физиологичен разтвор.
Лекарства за сенна хрема
Назални кортикостероиди
Тези спрейове за нос помагат за предотвратяване и лечение на запушването на носа, сърбежа и хремата. За много хора спрейовете за нос са най-ефективните лекарства за сенна хрема и често са първият вид лекарство, което се препоръчва.
Спрейовете за нос, които не се отпускат с рецепта, включват флутиказон (Flonase Allergy Relief), будезонид (Rhinocort Allergy), триамцинолон (Nasacort Allergy 24 Hour) и мометазон (Nasonex 24HR Allergy).
Спрейовете за нос с рецепта, които комбинират антихистамин със стероид, включват азеластин и флутиказон (Dymista) и мометазон и олопатадин (Ryaltris).
Назалните кортикостероиди са безопасно, дългосрочно лечение за повечето хора. Страничните ефекти може да включват неприятна миризма или вкус и дразнене на носа. Страничните ефекти на стероидите от назалния спрей са редки.
Антихистамини
Антихистамините действат, като блокират химическото вещество (хистамин), което предизвиква симптомите и се освобождава от имунната система по време на алергична реакция. Антихистамините могат да помогнат при сърбеж, кихане и хрема, но имат по-слаб ефект върху запушването на носа. Тези препарати обикновено се дават под формата на таблетки (през устата). Съществуват обаче и антихистаминови спрейове за нос, които могат да облекчат назалните симптоми. Антихистаминовите капки за очи могат да помогнат за облекчаване на сърбежа и дразненето в очите.
Пероралните антихистамини, достъпни без рецепта, включват лоратадин (Claritin, Alavert), цетиризин (Zyrtec Allergy) и фексофенадин (Allegra Allergy).
Капките за очи без лекарско предписание включват олопатадин (Pataday) и кетотифен фумарат (Alaway, Zaditor).
Спрейовете за нос, които се отпускат без рецепта, включват азеластин (Astepro Allergy).
Спрейовете за нос, отпускани по лекарско предписание, включват олопатадин (Patanase).
Често срещани странични ефекти на антихистамините са сухота в устата, носа и очите. Някои перорални антихистамини могат да предизвикат сънливост. Други странични ефекти на пероралните антихистамини може да включват безпокойство, главоболие, промени в апетита, проблеми със съня и проблеми с кръвното налягане и уринирането. Преди приемане на хистамини трябва консултация с лекар, особено при бременност, кърмене, глаукома или уголемена простата.
Деконгестанти
Деконгестантите намаляват запушването на носа и налягането от подуването. Тъй като не облекчават другите симптоми на сенната хрема, те понякога се комбинират с други лекарства, например антихистамини.
Деконгестантите се предлагат под формата на течности, таблетки и назални спрейове. Отпускат се с рецепта и без рецепта.
Пероралните деконгестанти включват псевдоефедрин (Sudafed).
Спрейовете за нос с деконгестант включват фенилефринов хидрохлорид (Neo-Synephrine) и оксиметазолин (Afrin).
Пероралните деконгестанти може да предизвикат редица странични ефекти, включително повишено кръвно налягане, безсъние, раздразнителност и главоболие. Те могат да причинят проблеми с уринирането, ако простатата е увеличена. Хора с високо кръвно налягане или сърдечно заболяване, както и бременни трябва да се консултират с лекар преди да приемат деконгестанти.
Спрей за нос с деконгестант не трябва да се използва повече от 2 до 3 дни наведнъж, тъй като той може да влоши симптомите при продължителна употреба.
Кромолин натрий
Кромолин натрий може да помогне за облекчаване на симптомите на сенната хрема, предотвратявайки освобождаването на хистамин. Това лекарство е най-ефективно, ако започне да се приема преди поява на симптоми. Предлага се под формата на спрей за нос без лекарско предписание, който трябва да се използва няколко пъти дневно. Наличиен е и под формата на капки за очи, които трябва да бъдат предписани от лекар. Кромолин натрий няма сериозни странични ефекти.
Модификатор на левкотриен
Монтелукаст (Singulair) е таблетка, отпускана с рецепта, която се приема за блокиране на действието на левкотриените. Левкотриените са химикали на имунната система, които причиняват симптоми на алергия, като дразнене в носа и образуване на твърде много слуз. Монтелукаст е особено ефективен при лечението на алергия, предизвикана от астма. Често се използва, когато не може да се понасят спрейове за нос или при лека астма.
Този медикамент може да причини главоболие. В редки случаи той е свързан с психологически реакции като безсъние, тревожност, депресия и мисли за самоубийство. Незабавно трябва да се потърси медицински съвет при всяка необичайна психологическа реакция.
Назален ипратропиум
Наличен под формата на спрей за нос, който се отпуска по лекарско предписание, ипратропиум помага за облекчаване на тежката хрема, като пречи на жлезите в носа да произвеждат твърде много слуз. Той не е ефективен за лечение на запушване на носа, сърбеж или кихане.
Леките нежелани реакции включват сухота в носа, кървене от носа, сухи и раздразнени очи и възпалено гърло. Рядко лекарството може да причини по-тежки нежелани реакции, като замъглено зрение, замаяност и проблеми с уринирането. То не се препоръчва при глаукома или уголемена простата.
Орални кортикостероиди
Кортикостероидните таблетки, като преднизон, понякога се използват за облекчаване на тежки симптоми на алергия. Тъй като продължителната употреба на кортикостероиди може да причини сериозни странични ефекти като катаракта, остеопороза и мускулна слабост, те обикновено се предписват само за кратки периоди от време.
Имунотерапия при сенна хрема
Инжекции срещу алергия
Наричани още имунотерапия или десенсибилизираща терапия, алергичните инжекции променят начина, по който имунната система реагира на алергените. Ако медикаментите не облекчават симптомите на сенната хрема или предизвикват твърде много странични ефекти, лекарят може да препоръча инжекции. В продължение на 3 до 5 години се поставят редовно инжекции, съдържащи малки количества алергени. Целта е организмът да свикне с алергените, които предизвикват симптомите, и да се намали нуждата от лекарства.
Имунотерапията може да бъде особено ефективна, ако човек е алергичен към животински пърхот, прахови акари или полени, произвеждани от дървета, трева или плевели. При децата имунотерапията може да помогне за предотвратяване на астма.
Таблетки за алергия под езика (сублингвални)
Вместо инжекции се приемат малки количества алергени под формата на таблетки, които се поставят под езика и се разтварят в устата. Обикновено се приемат ежедневно. Те не действат при всички алергени, но могат да бъдат полезни при полени от трева и амброзия и при прахови акари.
Промивки на носа с физиологичен разтвор при сенна хрема
Спрей за нос с физиологичен разтвор
Спрейовете за нос с физиологичен разтвор могат да овлажнят сухите носни пътища и да разредят носната слуз. За тях не е нужна рецепта и може да се използват толкова често, колкото е необходимо.
Назална иригация
Изплакването на носните пътища с физиологичен разтвор (назална иригация) е бърз и ефективен начин за облекчаване на запушването на носа. Изплакването отмива слузта и алергените от носа. Физиологичният разтвор за назална иригация е на водна основа и съдържа малко количество сол (натрий) и други съставки.
Сарком на Капоши
Саркомът на Капоши е вид рак, който се образува в лигавицата на кръвоносните и лимфните съдове. Туморите (лезиите) на саркома на Капоши обикновено се появяват като безболезнени пурпурни петна по краката, стъпалата или лицето. Лезиите могат да се получат и в областта на гениталиите, устата или лимфните възли. При тежки форми на заболяването те могат да се развият в храносмилателния тракт и белите дробове.
Основната причина за появата на саркома на Капоши е инфекция с вирус, наречен човешки херпесвирус 8 (HHV-8). При здрави хора инфекцията с HHV-8 обикновено не предизвиква симптоми, тъй като имунната система я държи под контрол. При хора с отслабена имунна система обаче HHV-8 има потенциал да предизвика сарком на Капоши.
Хората, заразени с човешкия имунодефицитен вирус (ХИВ) – вирусът, който причинява СПИН – са с най-висок риск от сарком на Капоши. Увреждането на имунната система, причинено от ХИВ, позволява на клетките, съдържащи HHV-8, да се размножават. Чрез неизвестни механизми се образуват характерните лезии.
Хората с трансплантирани органи, които приемат лекарства за потискане на имунната система, за да предотвратят отхвърлянето на транспланта, също са изложени на риск от сарком на Капоши. При тази група хора обаче заболяването обикновено протича по-леко и се контролира по-лесно, отколкото при тези със СПИН.
Друг вид сарком на Капоши се среща при по-възрастни мъже от източноевропейски, средиземноморски и близкоизточен произход. Известен като класически сарком на Капоши, този рак прогресира бавно и обикновено не причинява сериозни проблеми.
Четвърти вид сарком на Капоши, който засяга хора от всички възрасти, се среща в екваториална Африка.
За да определи дали подозрителната кожна лезия е сарком на Капоши, лекарят трябва да извърши биопсия, която включва отстраняване на малко парче тъкан за изследване в лаборатория.
Тестовете за диагностициране на вътрешен сарком на Капоши включват:
Тест за окултна кръв във фекалиите. Този тест открива скрита кръв в изпражненията, което може да е признак за сарком на Капоши в храносмилателния тракт.
Рентгенова снимка на гръдния кош. Рентгеновата снимка на гръдния кош може да разкрие аномалии, предполагащи сарком на Капоши в белия дроб.
Бронхоскопия. При това изследване тънка тръбичка (бронхоскоп) се вкарва през носа или устата в белите дробове, за да се огледа лигавицата им и да се вземат проби от абнормни области.
Горна ендоскопия. При това изследване се използва тънка тръба (ендоскоп), преминаваща през устата, за да се прегледат хранопроводът, стомахът и първата част на тънките черва. Ако лекарят подозира сарком на Капоши в някой от тези органи, се взема биопсия от засегнатата тъкан, за да се потвърди заболяването.
Колоноскопия. При това изследване тънка тръба (колоноскоп) се прекарва през ректума и се придвижва в дебелото черво, за да се изследват стените на тези органи. По време на колоноскопията могат да бъдат взети биопсични материали за аномалии, предполагащи сарком на Капоши в ректума или дебелото черво.
Бронхоскопията не е необходима за диагностициране на саркома на Капоши, освен ако не са налице необясними проблеми с дишането или абнормна рентгенова снимка на гръдния кош. По подобен начин, освен ако тестът за окултна кръв в изпражненията не открие кръв, може да се избегне горна ендоскопия или колоноскопия.
Лечението на саркома на Капоши варира в зависимост от следните фактори:
Вид на заболяването. Исторически погледнато, свързаният със СПИН сарком на Капоши е по-сериозен от класическото или свързаното с трансплантация заболяване. Благодарение на все по-ефективните комбинации от антивирусни лекарства и подобрената превенция на други инфекции, свързани със СПИН, саркомът на Капоши е станал по-рядко срещан и по-малко тежък при хората със СПИН.
Брой и разположение на лезиите. Широко разпространените кожни лезии и вътрешните лезии изискват различно лечение от изолираните лезии.
Последици от лезиите. Лезиите в устата и гърлото затрудняват храненето, а лезиите в белия дроб могат да причинят задух. Големите лезии, особено в горната част на краката, могат да доведат до болезнено подуване и затруднено придвижване.
Общо здравословно състояние. Увреждането на имунната система, което води до уязвимост към саркома на Капоши, е причина да не могат да се изпробват и някои лечения, като например мощни лекарства за химиотерапия, защото употребата им при това състояние е твърде рискована. Същото важи и ако пациентът има и друг вид рак, лошо контролиран диабет или друго сериозно, хронично заболяване.
При свързания със СПИН сарком на Капоши първата стъпка в лечението е да се започне или да се премине към комбинация от антивирусни лекарства, която ще намали количеството на вируса, причиняващ ХИВ/СПИН, и ще увеличи броя на определени имунни клетки в организма. Понякога това е единственото необходимо лечение.
Когато е възможно, хората със сарком на Капоши, свързан с трансплантация, могат да спрат приема на имуносупресори. Това позволява на имунната система да елиминира рака в някои случаи. Преминаването към друг имуносупресиращ медикамент също може да доведе до подобрение.
Лечението на малки кожни лезии включва:
Малка операция (ексцизия)
Изгаряне (електродезикация) или замразяване (криотерапия)
Облъчване с ниски дози радиация, което е полезно и при лезии в устата
Инжектиране на химиотерапевтичното лекарство винбластин директно в лезиите
Прилагане на лекарство, подобно на витамин А (ретиноид)
Лезиите, лекувани по някой от тези начини, вероятно ще се върнат след няколко години. Когато това се случи, лечението често може да се повтори.
Лъчетерапията е обичайното лечение за пациенти с множество кожни лезии. Видът на използваното облъчване и местоположението на лезиите, които се лекуват, варират при различните хора. Когато са налице повече от 25 лезии, може да бъде полезна химиотерапия със стандартни противоракови лекарства. Химиотерапията се използва и за лечение на саркома на Капоши в лимфните възли и храносмилателния тракт.
Синдром на Клайнфелтер
Синдромът на Клайнфелтер е генетично състояние, което се проявява, когато момче се роди с допълнително копие на Х хромозомата. Това е генетично заболяване, което засяга мъжете и често се диагностицира едва в зряла възраст.
Синдромът на Клайнфелтер може да повлияе неблагоприятно на растежа на тестисите. В резултат на това те са по-малки от нормалното, което може да доведе до по-ниско производство на тестостерон.
Синдромът може да причини и намалена мускулна маса, намалено окосмяване по тялото и лицето и увеличена гръдна тъкан. Последиците от него са различни и не при всички се наблюдават едни и същи признаци и симптоми.
Повечето мъже с това заболяване произвеждат малко или никакви сперматозоиди, но с помощта на процедурите за асистирана репордукция някои от тях може да станат бащи.
Признаците и симптомите на синдрома на Клайнфелтер варират в широки граници при мъжете с това заболяване. При много момчета признаците са малко или съвсем леки. Състоянието може да остане недиагностицирано до зряла възраст или никога да не бъде диагностицирано. При други то има забележим ефект върху растежа или външния вид.
Признаците и симптомите също така варират в зависимост от възрастта.
Бебета
Признаците и симптомите може да включват:
Слаби мускули
Бавно двигателно развитие – на засегнатите деца им отнема много повече време от средното, докато започнат да сядат, пълзят и ходят
Забавяне на проговарянето
Проблеми при раждането, като например тестиси, които не са се спуснали в скротума
Момчета и тийнейджъри
Признаците и симптомите може да включват:
По-висок от средния ръст
По-дълги крака, по-къс торс и по-широки бедра в сравнение с другите момчета
Липсващ, забавен или непълен пубертет
След пубертета – по-слаба мускулатура и по-слабо окосмяване по лицето и тялото в сравнение с другите тийнейджъри
Малки, твърди тестиси
Малък пенис
Увеличена гръдна тъкан (гинекомастия)
Слаби кости
Ниски нива на енергия
Склонност към срамежливост и чувствителност
Трудности при изразяване на мисли и чувства или при общуване
Проблеми с четенето, писането, правописа или математиката
Мъже
Признаците и симптомите може да включват:
Нисък брой сперматозоиди или липса на сперматозоиди
Малки тестиси и пенис
Слабо сексуално желание
По-висок от средния ръст
Слаби кости
Намалено окосмяване по лицето и тялото
По-малко мускули в сравнение с другите мъже
Увеличена гръдна тъкан
Увеличена коремна мазнина
Кога трябва да се потърси лекар?
Лекар трябва да се потърси, ако момче или мъж имат:
Забавено развитие по време на кърмаческа или детска възраст. Забавянето в растежа и развитието може да бъде първият признак на редица състояния, които се нуждаят от лечение, включително синдрома на Клайнфелтер. Въпреки че някои отклонения във физическото и умственото развитие са нормални, най-добре е да се направи консултация с лекар, ако са налице някакви притеснения.
Безплодие при мъжете. Много мъже със синдрома на Клайнфелтер не са диагностицирани с безплодие, докато не установят, че не могат да станат бащи на дете.
Синдромът на Клайнфелтер се появява в резултат на случайна грешка, която води до раждане на момчето с допълнителна полова хромозома. Той не е наследствено състояние.
Хората имат 46 хромозоми, включително две полови хромозоми, които определят пола на човека. Жените имат две полови хромозоми Х (XX). Мъжете имат една X и една Y полова хромозома (XY).
Синдромът на Клайнфелтер може да бъде причинен от:
Едно допълнително копие на Х хромозомата във всяка клетка (XXY) – най-честата причина
Допълнителна Х хромозома в някои от клетките (мозаечен синдром на Клайнфелтер), с по-малко симптоми
Повече от едно допълнително копие на Х хромозомата, което се среща рядко и води до тежка форма
Допълнителните копия на гените на Х хромозомата могат да попречат на мъжкото полово развитие и фертилитет.
Лекарят обикновено прави обстоен физически преглед и задава подробни въпроси за симптомите и здравето. Диагностицирането може да включва преглед на гениталната област и гръдния кош, извършване на тестове за проверка на рефлексите и оценка на развитието и функционирането.
Основните тестове, използвани за диагностициране на синдрома на Клайнфелтер, са:
Хормонални изследвания. Пробите от кръв или урина могат да разкрият абнормни нива на хормоните, които са признак за синдрома на Клайнфелтер.
Хромозомен анализ. Наричан още кариотипен анализ, този тест се използва за потвърждаване на диагнозата синдром на Клайнфелтер. Кръвна проба се изпраща в лабораторията, за да се проверят формата и броя на хромозомите.
Малък процент от мъжете със синдрома на Клайнфелтер се диагностицират преди раждането. Синдромът може да бъде установен по време на бременност при процедура за изследване на фетални клетки, взети от околоплодната течност (амниоцентеза) или плацентата по друга причина – например при възраст над 35 години на майката или при наличие на генетични заболявания в семейството.
Синдромът на Клайнфелтер може да бъде заподозрян по време на неинвазивен пренатален скринингов кръвен тест. За потвърждаване на диагнозата е необходимо допълнително инвазивно пренатално изследване, например амниоцентеза.
Екипът от лекари, които работят с диагностициран със синдрома пациент, може да включва ендокринолог, логопед, педиатър, физиотерапевт, генетичен консултант, специалист по репродуктивна медицина или безплодие, както и психолог.
Въпреки че няма начин да се отстранят измененията в половите хромозоми, дължащи се на синдрома на Клайнфелтер, лечението може да помогне за свеждане до минимум на последиците от него. Колкото по-рано се постави диагнозата и се започне лечение, толкова по-големи са ползите. Никога обаче не е късно да се потърси помощ.
Лечението на синдрома на Клайнфелтер се основава на признаците и симптомите и може да включва:
Тестостеронова заместителна терапия. От обичайното начало на пубертета може да се започне заместителна терапия с тестостерон, за да се стимулират промените, които обикновено настъпват в този период, като например по-дълбок глас, окосмяване по лицето и тялото, увеличаване на мускулната маса и на сексуалното желание (либидо). Тази терапия може също така да подобри костната плътност и да намали риска от фрактури, както и да подобри настроението и поведението. Тя няма да доведе до подобряване на фертилитета.
Отстраняване на гръдна тъкан. При мъже, които развиват уголемени гърди, излишната гръдна тъкан може да бъде отстранена от пластичен хирург, за да може момчето да има по-типичен вид на гърдите.
Логопедична и физическа терапия. Тези терапии могат да помогнат на момчета със синдрома на Клайнфелтер, които имат проблеми с говора и езика и мускулна слабост.
Образователна оценка и подкрепа. Някои момчета със синдрома на Клайнфелтер имат проблеми с ученето и общуването и могат да се възползват от допълнителна помощ. Учителят и училищната медицинска сестра биха могли да дадат препоръки от каква подкрепа се нуждае детето.
Лечение на безплодието. Повечето мъже със синдрома на Клайнфелтер обикновено не могат да станат бащи, тъй като в тестисите им се произвеждат малко или никакви сперматозоиди. При някои мъже с минимално производство на сперматозоиди може да помогне процедура, наречена интрацитоплазмено инжектиране на сперматозоиди (ICSI). По време на ICSI сперматозоидите се извличат от тестиса с биопсична игла и се инжектират директно в яйцеклетката.
Консултация с психолог. Синдромът на Клайнфелтер може да бъде предизвикателство, особено по време на пубертета и в младата зряла възраст. За мъжете с това състояние справянето с безплодието може да бъде трудно. Семеен терапевт, съветник или психолог може да им помогне за преодоляване на емоционалните проблеми.
Синдром на Клипел-Тренаунай (Klippel-Trenaunay syndrome)
Синдромът на Клипел-Тренаунай (Klippel-Trenaunay syndrome), наричан още KTS, е рядко заболяване, което се открива при раждането (вродено) и включва проблеми в развитието на някои кръвоносни съдове, меки тъкани (като кожа и мускули), кости и понякога лимфната система. Основните белези включват червен родилен белег (портвайн петно), вариращ на цвят от розов до червеникаво-лилав, нетипично развитие на вените или лимфите (малформации) и свръхрастеж на тъканите и костите. Тези белези най-често засягат единия крак, но могат да се появят и на ръката или на друго място.
Въпреки че няма лечение за KTS, целите на терапията са подобряване на симптомите и предотвратяване на усложненията.
Хората с KTS може да имат следните характеристики, които да варират от леки до по-тежки:
– Портвайн петно. Това розово до червеникаво-лилаво родилно петно се причинява от допълнителни малки кръвоносни съдове (капиляри) в горния слой на кожата. То често покрива част от единия крак, но може да обхване всяка част от кожата. С възрастта може да стане по-тъмно или по-светло.
– Малформации на вените. Те включват подути, усукани вени (варикозни вени), обикновено по повърхността на краката. Може да се появят и по-дълбоки деформирани вени по ръцете, краката, корема и таза. Възможно е да има спонгиозна тъкан, изпълнена с малки вени в или под кожата. Деформираните вени могат да станат по-видими с възрастта.
– Свръхрастеж на костите и меките тъкани. Той започва в ранна детска възраст и може да се ограничи до единия крак, но може да се появи и на ръката или, рядко, на торса или лицето. Това разрастване на костите и тъканите създава по-голям и по-дълъг крайник. В редки случаи може да се стигне до срастване на пръстите на ръцете или краката или до допълнителни пръсти на ръцете или краката.
– Малформации на лимфната система. Може да се появят допълнителни лимфни съдове, които не работят правилно и които могат да доведат до изтичане на течност в тъканите и подуване.
– Други състояния. KTS може да включва също катаракта, глаукома, изкълчване на тазобедрената става при раждане, лилаво-червено оцветяване на кожата при студ и проблеми със съсирването на кръвта.
Кога трябва да се потърси лекар?
KTS обикновено се установява при раждането. Важно е да се постави бърза, точна диагноза и да се осигури подходяща грижа за третиране на симптомите и предотвратяване на усложненията.
Причини
KTS е генетично заболяване. То включва генетични промени (мутации), най-често в гена PIK3CA. Този ген е отговорен за растежа на клетките и развитието на тъканите в организма. Промяната в този ген води до свръхрастеж на тъканите.
Обикновено KTS не се предава по наследство. Промените в гена настъпват случайно по време на клетъчното делене в ранното развитие преди раждането.
Диагностиката на синдрома на Клипел-Тренаунай започва с физически преглед. Насочването към специалист по съдови малформации е полезно за оценка на състоянието и препоръчване на лечение. По време на прегледа лекарят:
Задава въпроси за семейната и медицинската история
Извършва преглед за търсене на отоци, разширени вени и т.нар. портвайн петна
Визуално оценява растежа на костите и меките тъкани
Няколко диагностични теста могат да помогнат на лекаря за оценка и определяне на вида и тежестта на състоянието и за избор на лечение. Някои тестове включват:
– Двустранно ултразвуково сканиране. При този тест се използват високочестотни звукови вълни, за да се създадат подробни изображения на кръвоносните съдове и кръвния поток.
– Ядрено-магнитен резонанс и магнитно-резонансна ангиография. Тези процедури помагат да се направи разграничение между костите, мазнините, мускулите и кръвоносните съдове и да се установят малформации.
– Скенограма. Наричана още скенерна фотография, тази рентгенова техника създава изображения на костите и помага да се измери тяхната дължина.
– Компютърна томография или компютърна ангиография. Компютърната томография създава триизмерни изображения на тялото, които помагат да се видят кръвни съсиреци във вените.
– Контрастна венография. Тази процедура включва инжектиране на багрило във вените и направа на рентгенови снимки, които могат да разкрият нетипични вени, запушвания или кръвни съсиреци.
– Изследване на коагулацията. Тези изследвания могат да помогнат за оценка на начина, по който кръвта се съсирва.
– Генетични изследвания. Тези тестове могат да идентифицират характерния модел на генни различия (генна сигнатура), от които да се разбере защо се е появило състоянието.
Въпреки че няма лечение за KTS, лекарят може да помогне за справяне със симптомите и предотвратяване на усложненията.
Тъй като заболяването може да засегне много системи в организма, лекарският екип може да включва специалисти по съдова медицина и хирургия, кожни болести (дерматология), интервенционална радиология, ортопедична хирургия, физиотерапия и рехабилитация и други области, ако е необходимо.
Лечението може да включва:
Компресивна терапия. Бандажи или еластични изделия се увиват около засегнатите крайници, за да предотвратят подуването, проблемите с разширените вени и кожните язви. Тези превръзки често трябва да бъдат пригодени по поръчка. Могат да се използват устройства за периодична пневматична компресия – ръкави за крака или ръце, които автоматично се надуват и изпускат през определени интервали.
Грижа за кожата. Хигиената на кожата на засегнатия крайник може да намали риска от инфекция и да бъде част от лечението на повърхностно кървене.
Физическа терапия. Масажът, компресията и подходящото раздвижване на крайниците могат да помогнат за облекчаване на лимфедема на ръцете или краката и отока на кръвоносните съдове.
Ортопедични приспособления. Те може да включват ортопедични обувки или вложки за обувки, които да компенсират разликите в дължината на краката.
Епифизиодеза. Това е ортопедична хирургична процедура, която ефективно може да спре прекомерното нарастване на дължината на долния крайник.
Емболизация. Тази процедура, извършвана чрез малки катетри, поставени във вените или артериите, блокира притока на кръв към определени кръвоносни съдове.
Лазерна терапия. Тази процедура може да се използва за премахване или изсветляване на т.нар. портвайн петна и за третиране на течащи и кървящи мехури по кожата.
Лазерна или радиочестотна аблация на вените. Тази минимално инвазивна процедура се използва за затваряне на деформирани вени.
Аблация, направлявана с ЯМР. Кръвоносните съдове се обработват с лазер или каутер под наблюдение с ядрено-магнитен резонанс.
Склеротерапия. Във вената се инжектира разтвор, който създава белези, които помагат за затварянето на вената.
Хирургия. В някои случаи може да е от полза хирургично отстраняване или реконструкция на засегнатите вени, отстраняване на излишната тъкан и коригиране на разрастването на костта.
Лекарства. Някои хора чувстват полза от перорални лекарства, които могат да помогнат за лечението на сложни съдови и лимфни малформации, причиняващи симптоми. Тези лекарства обаче може да имат значителни странични ефекти, които изискват наблюдение. Сиролимус за локално приложение може да помогне за облекчаване на симптомите на повърхностни съдови малформации. Провеждат се проучвания за определяне на ефективността и безопасността на тези лекарства при хора с KTS.
Освен това може да се наложи лечение на усложнения като кървене, инфекция, кръвни съсиреци или кожни язви. Може да са необходими специални грижи по време на бременност, за да се предотвратят усложненията.
Синдром на Марфан
Синдромът на Марфан е наследствено заболяване, което засяга съединителната тъкан – влакната, които поддържат и прикрепват органите и другите структури в тялото. Той най-често засяга сърцето, очите, кръвоносните съдове и скелета.
Хората със синдрома на Марфан обикновено са високи и слаби, с необичайно дълги ръце, крака, пръсти на ръцете и краката. Уврежданията, причинени от заболяването, може да бъдат леки или тежки. Ако е засегната аортата – големият кръвоносен съд, който пренася кръвта от сърцето към останалата част на тялото , състоянието може да стане животозастрашаващо.
Лечението обикновено включва медикаменти за поддържане на ниско кръвно налягане, за да се намали натоварването на аортата. Редовното наблюдение, с което да се следи за прогресиране на увреждането, е жизненоважно. Много хора със синдрома на Марфан в крайна сметка се нуждаят от превантивна операция за възстановяване на аортата.
Признаците и симптомите на синдрома на Марфан могат да варират значително, дори сред членовете на едно и също семейство, тъй като заболяването може да засегне много различни области на тялото. При някои хора се наблюдават само леки нарушения, но при други се развиват животозастрашаващи усложнения.
Признаците на синдрома на Марфан може да включват:
Високо и стройно телосложение
Непропорционално дълги ръце, крака и пръсти
Изпъкнала навън или вдлъбната навътре гръдна кост
Високо, изпъкнало небце и скупчени зъби
Сърдечни шумове
Екстремно късогледство
Необичайно извит гръбначен стълб
Плоски стъпала
Кога трябва да де потърси лекар?
При съмнение за синдром на Марфан трябва да се направи консултация с личния лекар. Ако подозира проблем, вероятно той ще даде направление към специалист за допълнителна оценка.
Причини
Синдромът на Марфан се причинява от дефект в гена, който позволява на тялото да произвежда протеин, спомагащ за еластичността и здравината на съединителната тъкан. Повечето хора с това състояния наследяват абнормния ген от родител, който има това заболяване. Всяко дете на засегнат родител има 50% вероятност да наследи дефектния ген. При около 25% от хората със синдром на Марфан абнормният ген не идва от нито един от родителите. В тези случаи нова мутация се развива спонтанно.
Рискови фактори
Синдромът на Марфан засяга еднакво мъже и жени и се среща сред всички раси и етнически групи. Тъй като това е генетично заболяване, най-големият рисков фактор за синдрома на Марфан е наличието на родител с това заболяване.
Диагностицирането на синдрома на Марфан може да бъде предизвикателство за лекарите, тъй като много заболявания на съединителната тъкан имат сходни признаци и симптоми. Дори сред членовете на едно и също семейство признаците и симптомите на синдрома варират в широки граници – както по отношение на характеристиките, така и по отношение на тежестта им.
За да се потвърди диагнозата, трябва да са налице определени комбинации от симптоми и фамилна анамнеза. В някои случаи човек може да има някои признаци на синдрома на Марфан, но не достатъчно, за да бъде диагностицирано заболяването.
Изследвания на сърцето
Ако лекарят подозира синдром на Марфан, едно от първите изследвания, които може да препоръча, е ехокардиография. При този тест се използват звукови вълни, за да се заснемат в реално време изображения на сърцето в движение. С него се проверява състоянието на сърдечните клапи и размера на аортата. Други възможности за образна диагностика на сърцето включват компютърна томография (КТ) и ядрено-магнитен резонанс (ЯМР).
Хората, диагностицирани със синдрома на Марфан, трябва да правят редовни образни изследвания, за да се следи размера и състоянието на аортата.
Тестове на очите
Очните прегледи, които може да са необходими, включват:
Изследване с прорезна лампа. Този тест проверява за изместване на лещата, катаракта или отлепване на ретината. За него зениците трябва да бъдат напълно разширени с капки.
Изследване на очното налягане. За да провери за глаукома, очният лекар може да измери налягането в очната ябълка, като я докосне със специален инструмент. Обикновено преди този тест се използват обезболяващи капки за очи.
Генетично изследване
Генетичното изследване често се използва за потвърждаване на диагнозата синдром на Марфан. Ако се открие мутация на Марфан, членовете на семейството може да бъдат изследвани, за да се види дали те също са засегнати. Преди създаване на семейство може да се направи консултация с генетик, за да се разбере каква е вероятността синдромът да бъде предаден на бъдещите деца.
Въпреки че синдромът на Марфан не се лекува, терапията е насочена към предотвратяване на различните усложнения на заболяването. За да се постигне това, трябва да се правят редовни прегледи. Целта е да се следи за признаци на прогресиране на болестта.
В миналото хората със синдрома на Марфан често са умирали млади. С редовното наблюдение и съвременното лечение повечето хора с това заболяване вече имат по-нормална продължителност на живота.
Лекарства
Лекарите често предписват лекарства за понижаване на кръвното налягане, за да предотвратят разширяването на аортата и да намалят риска от дисекация и разкъсване.
Терапия
Проблемите със зрението, свързани с изместена леща в окото, често могат да бъдат коригирани с очила или контактни лещи.
Хирургични и други процедури
В зависимост от признацити и симптомите процедурите може да включват:
Възстановяване на аортата. Ако диаметърът на аортата достигне около 50 милиметра или ако тя се разширява бързо, лекуващият лекар може да препоръча операция за замяна на част от нея с тръба, изработена от синтетичен материал. Това може да помогне за предотвратяване на животозастрашаващо разкъсване. Възможно е да се наложи да бъде заменена и аортната клапа.
Лечение на сколиоза. При наличие на значителна сколиоза е необходима консултация със специалист по гръбначния стълб. В някои случаи са необходими корсети и операция.
Корекции на гръдната кост. Съществуват хирургични възможности за коригиране на външния вид на вдлъбната или изпъкнала гръдна кост.
Операции на очите. Ако части от ретината са се разкъсали или са се отделили от задната част на окото, хирургичното възстановяване обикновено е успешно. При катаракта помътнялата леща може да бъде заменена с изкуствена.
Свързана с Х-хромозомата агамаглобулиемия
Свързаната с Х-хромозомата агамаглобулиемия, наричана още XLA, е наследствено (генетично) заболяване на имунната система, което намалява способността на организма да се бори с инфекциите. Хората с XLA могат да получат инфекции на вътрешното ухо, синусите, дихателните пътища, кръвния поток и вътрешните органи.
XLA засяга почти изключително мъже, въпреки че жените могат да бъдат генетични носители на заболяването. Повечето хора с XLA се диагностицират в кърмаческа или ранна детска възраст, след като са имали повтарящи се инфекции. При някои диагнозата се поставя едва в зряла възраст.
Бебетата с XLA обикновено изглеждат здрави през първите няколко месеца, защото са защитени от антителата, които са получили от майките си преди раждането. Когато тези антитела се изчистят от организма им, те започват да развиват често тежки, повтарящи се бактериални инфекции – например на ушите, белите дробове, синусите и кожата, които могат да бъдат животозастрашаващи.
Бебетата от мъжки пол, родени с XLA, имат:
- Много малки сливици
- Малки или никакви лимфни възли
Причини:
Свързаната с Х-хромозомата агамаглобулинемия се причинява от генетична мутация. Хората с това заболяване не могат да произвеждат антитела, които се борят с инфекциите. Около 40% от засегнатите имат член на семейството, който също е с това заболяване.
Усложнения
Хората с XLA могат да водят сравнително нормален живот и трябва да бъдат насърчавани да участват в обичайни за възрастта им дейности. Въпреки това повтарящите се инфекции, свързани с XLA, вероятно ще изискват повишено внимание и агресивно лечение. Те могат да причинят увреждане на органите и да бъдат животозастрашаващи.
Възможните усложнения включват:
- Хронично белодробно заболяване
- Повишен риск от някои видове рак
- Инфекциозен артрит
- Повишен риск от инфекции на централната нервна система от живи ваксини
Лекарят ще снеме анамнеза, за да документира повтарящи се инфекции, и ще направи физически преглед. Той ще назначи кръвни изследвания и евентуално ще препоръча генетични тестове, за да потвърди диагнозата.
XLA не се лекува. Целта на терапията е да се стимулира имунната система, да се предотвратят инфекции и да се лекуват агресивно възникналите инфекции.
Лекарства
Лекарствата за лечение на XLA включват:
- Гамаглобулин. Това е вид протеин, който се намира в кръвта и съдържа антитела срещу инфекции. Прилага се чрез инфузия във вена на всеки две до четири седмици или чрез седмична инжекция.
- Реакциите към гамаглобулина могат да включват главоболие, втрисане, болки в гърба и гадене. По-вероятно е те да се появят по време на вирусна инфекция.
- Антибиотици. Някои хора с XLA получават непрекъснато антибиотици за предотвратяване на инфекции. Други приемат антибиотици за бактериални инфекции по-дълго, отколкото хората без XLA.
Лекуващият лекар вероятно ще препоръча да се правят контролни посещения на всеки шест до 12 месеца, за да се изследват усложненията на XLA. Също така той вероятно ще препоръча да не се поставят живи ваксини, като например живи ваксини срещу полиомиелит, морбили, паротит и рубеола или варицела.
Синдром на Волф-Паркинсон-Уайт (WPW)
При синдрома на Волф-Паркинсон-Уайт (WPW) допълнителен сигнален път между горната и долната камера на сърцето причинява ускорен сърдечен ритъм (тахикардия). Това състояние е налично при раждането (вроден сърдечен дефект). То се среща сравнително рядко.
Епизодите на учестено сърцебиене, наблюдавани при синдрома на Волф-Паркинсон-Уайт (WPW), обикновено не са животозастрашаващи, но могат да възникнат сериозни сърдечни проблеми. В редки случаи състоянието може да доведе до внезапна сърдечна смърт при деца и млади хора.
Лечението може да включва специални мерки за лечение, медикаменти, шоково въздействие върху сърцето (кардиоверсия) или катетърна процедура за спиране на нередовния сърдечен ритъм (аритмия).
Синдромът на Волф-Паркинсон-Уайт (WPW) може да бъде наречен и синдром на преексцитация.
Най-честият признак на синдрома е сърдечната честота, по-голяма от 100 удара в минута. Епизодите на ускорена сърдечна дейност (тахикардия) могат да започнат внезапно и да продължат няколко секунди или няколко часа. Те може да възникнат по време на физическо натоварване или в покой.
Другите признаци и симптоми на синдрома на Волф-Паркинсон-Уайт (WPW) са свързани с ускорената сърдечна честота и съпътстващия проблем със сърдечния ритъм (аритмия). Най-често срещаната аритмия, наблюдавана при това състояние, е надкамерната тахикардия. Суправентрикуларната тахикардия причинява епизоди на бърз, учестен сърдечен ритъм, които започват и свършват внезапно. При някои хора със синдрома на WPW се наблюдава и проблем с бърз и хаотичен сърдечен ритъм, наречен предсърдно мъждене.
Като цяло признаците и симптомите, които могат да се появят при хора със синдрома на WPW, включват:
- Бърз, трептящ или учестен сърдечен ритъм (сърцебиене)
- Болка в гърдите
- Затруднено дишане
- Замайване или лесна уморяемост
- Припадане
- Умора
- Недостиг на въздух
- Безпокойство
Симптоми при бебета
Признаците и симптомите на синдрома на Волф-Паркинсон-Уайт при кърмачетата могат да включват:
- Блед или избледняващ цвят на кожата
- Синьо или сиво оцветяване на кожата, устните и ноктите (цианоза)
- Безпокойство или раздразнителност
- Учестено дишане
- Лошо хранене
Някои хора с допълнителен електрически път нямат признаци или симптоми на ускорен сърдечен ритъм. Това състояние се нарича модел на Волф-Паркинсон-Уайт (WPW). То често се открива случайно по време на изследване на сърцето.
Кога трябва да се потърси лекар?
Причините за учестено сърцебиене могат да бъдат много. Важно е да се получат бърза диагноза и грижи. Понякога ускореният сърдечен ритъм или сърдечната честота не са повод за безпокойство. Например, сърдечната честота може да се увеличи при физически упражнения.
При усещане, че сърцето бие прекалено бързо, трабва да се запише час за консултация с лекар.
Спешна медицинска помощ трябва да се потърси, ако за повече от няколко минути са налице следните симптоми:
- Усещане за ускорен или учестен сърдечен ритъм
- Затруднено дишане
- Болка в гърдите
Причини
Синдромът на Волф-Паркинсон-Уайт (WPW) е вид сърдечен проблем, който се появява по рождение (вроден сърдечен дефект). Той може да се появи с други видове вродени сърдечни заболявания, като например аномалия на Ебщайн.
В редки случаи синдромът се предава в семейството (унаследява се). Наследственият или фамилен тип се свързва с удебелен сърдечен мускул. Това е форма на хипертрофична кардиомиопатия.
За да се разберат причините за WPW синдрома, е полезно да се знае как обикновено бие сърцето.
Как бие сърцето?
Сърцето е съставено от четири камери – две горни (предсърдия) и две долни (вентрикули).
Ритъмът на сърцето се контролира от естествен пейсмейкър (синусов възел) в дясната горна камера (дясно предсърдие). Синусовият възел изпраща електрически сигнали, с които обикновено започва всеки сърдечен ритъм. Тези електрически сигнали се придвижват през предсърдията, като карат сърдечните мускули да се свиват (контрактират) и да изпомпват кръвта в камерите.
След това сърдечните сигнали пристигат в група клетки, наречена АВ възел, където сигналите се забавят. Това леко забавяне позволява на вентрикулите да се напълнят с кръв. Когато електрическите сигнали достигнат до вентрикулите, камерите се свиват и изпомпват кръв към белите дробове или към останалите части на тялото.
В типичното сърце този процес на подаване на сърдечни сигнали обикновено протича гладко, което води до сърдечна честота в покой от 60 до 100 удара в минута.
При WPW допълнителен електрически път свързва горната и долната сърдечна камера, което позволява на сърдечните сигнали да заобикалят АВ-възела. В резултат на това сърдечните сигнали не се забавят. Сигналите се превъзбуждат и сърдечната честота се ускорява. Допълнителният път може също така да доведе до обратно движение на сърдечните сигнали, което води до некоординиран сърдечен ритъм.
Усложнения
WPW синдромът е свързан с внезапна сърдечна смърт при деца и млади хора от 18 до 26 г.
При ускорен сърдечен ритъм, лекарят вероятно ще препоръча тестове, с които да се провери за наличие на синдром на Волф-Паркинсон-Уайт, като например:
– Електрокардиограма (ЕКГ). Този бърз и безболезнен тест измерва електрическата активност на сърцето. На гърдите, а понякога и на ръцете и краката, се поставят лепкави пластири (електроди). Проводници свързват електродите с компютър, който показва резултатите от теста. Лекарят може да потърси модели сред сърдечните сигнали, които предполагат допълнителен електрически път в сърцето.
– Холтер монитор. Това портативно ЕКГ устройство се носи в продължение на един ден или повече, за да записва честотата и ритъма на сърцето по време на ежедневните дейности.
– Регистратор на събития. Това преносимо ЕКГ устройство се използва за откриване на рядко срещани аритмии. Натиска се бутон, когато се появят симптоми. Регистраторът на събития обикновено се носи до 30 дни или докато не се появи аритмия или симптоми.
– Електрофизиологично изследване. То може да бъде препоръчано, за да се направи разграничение между синдрома на WPW и модела на WPW. Една или повече тънки, гъвкави тръбички (катетри) се отвеждат през кръвоносен съд, обикновено в слабините, до различни места в сърцето. Сензори на върховете на катетрите записват електрическите модели на сърцето. Изследването позволява на лекаря да види как електрическите сигнали се разпространяват в сърцето по време на всеки сърдечен удар.
Лечението на синдрома на Волф-Паркинсон-Уайт (WPW) зависи от тежестта и честотата на симптомите, както и от вида на проблема със сърдечния ритъм (аритмия), който причинява ускорената сърдечна дейност. Целите са забавяне на ускорената сърдечна дейност, когато тя се появи, и предотвратяване на бъдещи епизоди. Възможностите за лечение на учестена сърдечна дейност включват:
– Вагални маневри. Прости, но специфични действия, като кашляне, приклякане в определена поза или поставяне на лед върху лицето, могат да помогнат за забавяне на сърдечната честота. Лекарят може да посъветва те да се изпълняват по време на епизод на ускорена сърдечна дейност. Те въздействат върху блуждаещия (вагусен) нерв, който помага за контрола на сърдечния ритъм.
– Лекарства. Ако вагалните маневри не спрат учестеното сърцебиене, може да се наложи прием на лекарства за контролиране на сърдечната честота и възстановяване на сърдечния ритъм.
– Кардиоверсия. При тази процедурата външно устройство предизвиква електрически шок в сърцето. Това помага за възстановяване на сърдечния ритъм. Кардиоверсията обикновено се използва, когато вагалните маневри и лекарствата не дават резултат.
– Катетърна аблация. При тази процедура лекарят въвежда тънка, гъвкава тръба (катетър) през кръвоносен съд, обикновено в слабините, и я насочва към сърцето. Понякога се използват повече от един катетър. Сензорите на върха на катетъра използват топлина (радиочестотна енергия), за да създадат малки белези в сърцето. Белезите трайно блокират дефектните електрически сигнали, като възстановяват редовния сърдечен ритъм. Катетърната аблация не изисква хирургическа намеса за достъп до сърцето, но може да се извърши едновременно с други сърдечни операции.
Хората с допълнителен сигнален път, но без симптоми (WPW модел), обикновено не се нуждаят от лечение.
Синдром на дефицит на вниманието/хиперактивност при възрастни (ADHD)
Синдромът на дефицит на вниманието/хиперактивност при възрастни (ADHD) е психично разстройство, което включва комбинация от постоянни проблеми, като например затруднено внимание, хиперактивност и импулсивно поведение. То може да доведе до нестабилни взаимоотношения, лошо представяне в работата или в училище, ниско самочувствие и други проблеми.
Въпреки че се нарича ADHD за възрастни, симптомите започват в ранна детска възраст и продължават и в зряла възраст. В някои случаи разстройството не се разпознава и не се диагностицира, докато човекът не стане възрастен. Симптомите при възрастни може да не са толкова ясни, колкото симптомите при децата. При възрастните хиперактивността може да намалее, но проблемите с импулсивността, безпокойството и затрудненията с вниманието могат да продължат.
Лечението на ADHD при възрастни е подобно на лечението на ADHD в детска възраст. То включва медикаменти, психотерапия и лечение на всички психични състояния, които се появяват заедно с това разстройство.
При някои хора с ADHD симптомите намаляват с напредването на възрастта, но някои възрастни продължават да имат сериозни проблеми, които пречат на ежедневното им функциониране. При възрастните основните признаци могат да включват трудности с вниманието, импулсивност и безпокойство. Симптомите могат да варират от леки до тежки.
Много възрастни с ADHD не знаят, че имат това заболяване – те просто знаят, че изпълнението на ежедневните задачи може да бъде предизвикателство. Те може да изпитват затруднения при съсредоточаването и определянето на приоритети, което води до пропускане на крайни срокове и забравени срещи или социални планове. Неспособността да се контролират импулсите може да варира от нетърпение при чакане на опашка или шофиране в задръстване до промени в настроението и изблици на гняв.
Симптомите на ADHD при възрастни могат да включват:
- Импулсивност
- Дезорганизация и проблеми с определянето на приоритети
- Лоши умения за разпределяне на времето
- Проблеми с фокусирането върху дадена задача
- Проблем да се действа по няколко задачи едновременно
- Прекомерна активност или безпокойство
- Лошо планиране
- Чести промени в настроението
- Проблеми с проследяването и завършването на задачите
- Горещ темперамент
- Трудно справяне със стреса
Какво е типично поведение и какво е ADHD?
Почти всеки човек има някои симптоми, подобни на ADHD, в определен момент от живота си. Ако затрудненията са отскоро или са се появявали само от време на време в миналото, вероятно не става дума за ADHD. ADHD се диагностицира само когато симптомите са достатъчно тежки, за да предизвикат постоянни проблеми в повече от една област на живота. Тези постоянни и разрушителни симптоми могат да бъдат проследени назад до ранното детство.
Диагностицирането на ADHD при възрастни може да бъде трудно, тъй като някои симптоми на разстройството са подобни на тези, причинени от други състояния, като например тревожност или разстройства на настроението. Освен това много възрастни с ADHD имат и поне още едно психично заболяване, като депресия или тревожност.
Кога трябва да се потърси лекар?
Ако някой от изброените по-горе симптоми непрекъснато разстройва нормалия живот, трябва да се говори с лекар. Най-добре е да се потърси специалист, които има опит в грижата за пациенти с ADHD.
Признаците и симптомите на ADHD при възрастни могат да бъдат трудни за откриване. Основните симптоми обаче започват рано – преди 12-годишна възраст, и продължават в зряла възраст, създавайки сериозни проблеми.
Нито един тест не може да потвърди диагнозата. Поставянето на диагнозата вероятно ще включва:
- Физически преглед, за да се изключат други възможни причини за симптомите
- Събиране на информация, като например задаване на въпроси за всички настоящи медицински проблеми, лична и семейна медицинска история и история на симптомите
- Използване на скали за оценка на ADHD или психологически тестове, които да помогнат за събирането и оценката на информацията за симптомите
Други състояния, които наподобяват ADHD
Някои медицински състояния или лечения могат да предизвикат признаци и симптоми, подобни на тези на ADHD. Примерите включват:
- Психични разстройства, като депресия, тревожност, разстройства на поведението, дефицити в обучението и езика или други психиатрични разстройства
- Медицински проблеми, които могат да повлияят на мисленето или поведението, като например разстройство на развитието, гърчове, проблеми с щитовидната жлеза, нарушения на съня, мозъчна травма или ниска кръвна захар (хипогликемия)
- Наркотици и лекарства, като например злоупотреба с алкохол или други вещества и някои лекарства
Стандартното лечение на ADHD при възрастни обикновено включва медикаменти, обучение, трениране на умения и психологически консултации. Комбинацията от тях често е най-ефективната терапия. Тези лечения могат да помогнат за справяне с много симптоми на разстройството, но не го лекуват. Възможно е да отнеме известно време, докато се види кое от тях действа най-добре на конкретния пациент.
Лекарства
Трябва да се говори с лекуващия лекар за ползите и рисковете от всички лекарства.
- Стимулантите, като например продукти, които включват метилфенидат или амфетамин, обикновено са най-често предписваните лекарства за ADHD, но може да бъдат препоръчани и други медикаменти. Стимулантите изглежда повишават и балансират нивата на мозъчните химикали, наречени невротрансмитери.
- Други лекарства, използвани за лечение на ADHD, включват нестимулиращия атомоксетин и някои антидепресанти като бупропион. Атомоксетинът и антидепресантите действат по-бавно от стимулантите, но те могат да бъдат добър избор, ако пациентът не можете да приема стимуланти поради здравословни проблеми или ако стимулантите причиняват тежки странични ефекти.
Правилните лекарства и правилната доза варират при различните хора, така че може да отнеме време да се открие кое е подходящо за конкретния случай. Лекуващият лекар трябва да бъде уведомен за всички странични ефекти.
Психотерапия
Психотерапията може да помогне на пациента:
- Да подобри организационните си умения и да разпределя по-добре времетото си
- Да се научи как да редуцира импулсивните изблици
- Да развие по-добри умения за решаване на проблеми
- Да се справи с минали неуспехи в учебната, професионалната или социалната сфера
- Да подобри самочувствието си
- Да научи начини за подобряване на взаимоотношенията със семейството, колегите и приятелите си
- Да разработи стратегии за контролиране на темперамента си
Обичайните видове психотерапия за ADHD включват:
- Когнитивно-поведенческа терапия. Целта е да се създадат специфични умения за управление на поведението и за промяна на негативните модели на мислене в позитивни. Тази терапия може да помогне за справяне с житейски предизвикателства, като например проблеми в училище, на работното място или във взаимоотношенията, както и да допринесе за справяне с други психични състояния, като например депресия или злоупотреба с наркотици.
- Брачно консултиране и семейна терапия. Този вид терапия може да помогне на близките да се справят със стреса от живот с човек, който има ADHD, и да научат какво могат да направят, за да помогнат. Такова консултиране може да подобри уменията за общуване и решаване на проблеми.
Синдром на Цолингер-Елисън
Синдромът на Цолингер-Елисън е рядко заболяване, при което един или повече тумори растат в панкреаса или в горната част на тънките черва. Туморите се наричат гастриноми. Тези гастриноми произвеждат големи количества от хормона гастрин. Гастринът кара стомаха да произвежда твърде много киселина, което води до пептични язви. Високите нива на гастрин могат да причинят диария, болки в корема и други симптоми.
Синдромът на Цолингер-Елисън може да се появи на всеки етап от живота. Обикновено обаче хората откриват, че страдат от него на възраст между 20 и 60 години. Обичайното лечение е с лекарства за намаляване на стомашната киселина и за лечение на язвите. При някои хора може да се наложи и операция за отстраняване на тумори.
Симптомите на синдрома на Цолингер-Елисън могат да включват:
- Болки в стомаха
- Диария
- Парене, болка или дискомфорт в горната част на корема
- Киселинен рефлукс и киселини в стомаха
- Оригване
- Гадене и повръщане
- Кървене в храносмилателния тракт
- Непреднамерено отслабване
- Загуба на апетит
Кога трябва да се потърси лекар?
При пареща и силна болка в горната част на корема, която не изчезва – особено ако е придружена с гадене, повръщане и диария, трябва да се потърси лекарска помощ.
Лекарят трябва да бъде уведомен, ако са използвани непредписани продукти за намаляване на стомашните киселини. Те включват омепразол (Prilosec, Zegerid), циметидин (Tagamet HB) или фамотидин (Pepcid AC). Тези лекарства могат да маскират симптомите, което да забави поставянето на диагнозата.
Причини
Точната причина за синдрома на Цолингер-Елисън не е известна, но моделът на развитие на заболяването обаче обикновено следва една и съща последователност. Синдромът започва, когато един или повече тумори се образуват в панкреаса или в част от тънките черва, наречена дванадесетопръстник. Дванадесетопръстникът е частта, свързана със стомаха. Понякога туморите се образуват на други места, например в лимфните възли до панкреаса.
Панкреасът се намира зад и под стомаха. Той произвежда ензими, които са необходими за смилането на храната. Панкреасът произвежда и много хормони, включително инсулин. Инсулинът е хормонът, който помага да се контролира кръвната захар, наричана още глюкоза.
Храносмилателните сокове от панкреаса, черния дроб и жлъчния мехур се смесват в дванадесетопръстника. Това е мястото, където се извършва по-голямата част от храносмилането.
Туморите, които се появяват при синдрома на Цолингер-Елисън, са съставени от клетки, които отделят големи количества от хормона гастрин. Поради тази причина понякога те се наричат гастриноми. Повишеното съдържание на гастрин кара стомаха да произвежда твърде много киселина. Излишъкът от киселина води до пептични язви, а понякога и до диария.
Освен че предизвикват прекомерно производство на киселина, туморите често са ракови. Въпреки че те обикновено растат бавно, ракът може да се разпространи на други места – най-често в близките лимфни възли или в черния дроб.
Връзка с МЕН 1
Синдромът на Цолингер-Елисън може да бъде причинен от наследствено заболяване, наречено множествена ендокринна неоплазия, тип 1 (МЕН 1). Хората с МЕН 1 имат и тумори в паращитовидните жлези. Възможно е да имат тумори и в хипофизните жлези.
Около 25% от хората, които имат гастриноми, ги имат като част от МЕН 1. Те могат да имат и тумори в панкреаса и други органи.
Рискови фактори
Хора, които имат роднини от първа степен, например братя и сестри или родители, с МЕН 1, е по-вероятно да имат синдрома на Цолингер-Елисън.
Лекарят обикновено поставя диагнозата въз основа на следното:
- Анамнеза. Лекарят разпитва за симптомите и преглежда медицинската история.
- Кръвни изследвания. Изследва се проба от кръвта, за да се установи дали има високи нива на гастрин. Въпреки че високите нива на гастрин могат да предполагат тумори в панкреаса или дванадесетопръстника, те могат да бъдат причинени и от други състояния. Например, гастринът може да е по-висок, ако стомахът не произвежда киселина или ако е извършена операция на стомаха. Приемът на лекарства за намаляване на киселинността също може да повиши нивата на гастрин.
Този тест се прави на гладно. Преди него може да се наложи да се спре приема на киселинопонижаващи лекарства. Тъй като нивата на гастрин могат да варират, този тест може да бъде повторен няколко пъти.
Може да бъде направен и тест за стимулиране на секретин. Секретинът е хормон, който регулира стомашната киселина. При този тест лекарят първо измерва нивата на гастрин. След това се поставя инжекция със секретин. Нивата на гастрин се измерват отново. При болест на Цолингер-Елисън нивата на гастрина се повишават драстично.
- Ендоскопия на горната част на стомашно-чревния тракт. Това изследване изисква седация. Ендоскопията включва поставяне на тънък, гъвкав инструмент през гърлото в стомаха и дванадесетопръстника. Този инструмент се нарича ендоскоп. В края му има светлина и камера. Той позволява на лекаря да търси язви.
По време на ендоскопията може да бъдат взети тъканни проби. Това се нарича биопсия. Тъканта ще бъде изследвана за тумори, произвеждащи гастрин.
Ендоскопията може също така да определи дали стомахът произвежда киселина. Ако стомахът произвежда киселини и нивото на гастрина е високо, може да се постави диагноза Цолингер-Елисън. Това изследване се прави на гладно. След 0.00 ч. в нощта преди теста не трябва да се приема храна.
- Ендоскопски ултразвук. При тази процедура се използва ендоскоп, снабден с ултразвукова сонда. Сондата улеснява откриването на тумори в стомаха, дванадесетопръстника и панкреаса.
Лекарят може да вземе тъканна проба през ендоскопа. Този тест също изисква да не се приема храна след полунощ и седация.
- Образни изследвания. Лекарят може да използва образни изследвания, за да търси тумори. Един от тестовете е ядрено сканиране, наречено сцинтиграфия на соматостатиновия рецептор. При този тест се използват радиоактивни тракери, които помагат за локализирането на туморите. Други образни изследвания включват ултразвук, компютърна томография (КТ), ядрено-магнитен резонанс (ЯМР) и Ga-DOTATATE PET-CT.
Лечението на синдрома на Цолингер-Елисън се фокусира върху третиране на туморите, отделящи хормони, както и на язвите, които те причиняват.
Третиране на туморите
Операцията за отстраняване на гастриноми изисква опитен хирург, тъй като туморите често са малки и трудно се откриват. Ако пациентът има само един тумор, лекарят може да успее да го отстрани по хирургичен път. Операцията обаче може да не е възможна, ако са налице много тумори или тумори, които са се разпространили в черния дроб. От друга страна, дори пациентът да има множество тумори, хирург може да препоръча отстраняването на един голям тумор.
В някои случаи лекарите препоръчват други лечения за контролиране на растежа на тумора, включително:
- Отстраняване на възможно най-голяма част от чернодробния тумор
- Опит за унищожаване на тумора чрез прекъсване на кръвоснабдяването, което се нарича емболизация
- Използване на топлина за унищожаване на раковите клетки с процедура, наречена радиочестотна аблация.
- Инжектиране на лекарства в тумора за облекчаване на симптомите на рака.
- Използване на химиотерапия, за да се забави растежът на тумора.
- Трансплантация на черен дроб.
Третиране на излишната киселина
Излишната продукция на киселина почти винаги може да бъде контролирана. Лекарствата, известни като инхибитори на протонната помпа, са първата линия на лечение. Това са ефективни средства за контролиране на производството на киселини при синдрома на Цолингер-Елисън.
Инхибиторите на протонната помпа са мощни лекарства за намаляване на киселинността. Те действат, като блокират действието на малките „помпи“ в клетките, отделящи киселина. Често предписваните лекарства включват ланзопразол (Prevacid), омепразол (Prilosec, Zegerid), пантопразол (Protonix), рабепразол (Aciphex) и езомепразол (Nexium).
Дългосрочната употреба на инхибитори на протонната помпа, отпускани по лекарско предписание, е свързана с повишен риск от фрактури на бедрото, китката и гръбначния стълб. Хората на възраст 50 и повече години са изложени на по-висок риск. Този риск обаче е малък и трябва да бъде претеглен спрямо ползите от блокирането на киселините.
Октреотид (Sandostatin)- лекарство, подобно на хормона соматостатин, може да противодейства на ефектите на гастрина и да бъде полезно за някои хора.
Старчески петна
Старческите петна са малки, плоски тъмни участъци по кожата. Те са с различен размер и обикновено се появяват на места, изложени на слънце, като лицето, ръцете, раменете и мишниците. Наричат се още слънчеви петна, чернодробни петна и слънчеви лентигини.
Много често срещани са при възрастни над 50 години, но и по-млади хора могат да ги получат, ако прекарват време на слънце.
Старческите петна могат да приличат на ракови образувания.
Истинските старчески петна не се нуждаят от лечение, но са знак, че кожата е била излагана много на слънце. Те са опит на кожата да се предпази от повече слънчеви увреждания. По козметични причини тези петна могат да бъдат изсветлени или премахнати.
Появата на старчески петна може да бъде предотвратена като се използват редовно слънцезащитни продукти и се избягва слънцето.
Старческите петна могат да засегнат хора с всякакъв тип кожа, но са по-често срещани при възрастни със светла кожа. За разлика от луничките, които са често срещани при децата и избледняват без излагане на слънце, старческите петна не избледняват.
Старческите петна:
- Представляват плоски, овални области с повишена пигментация
- Обикновено са с бронзов до тъмнокафяв цвят
- Появяват се върху кожата, която е била изложена най-много на слънце през годините, като задната повърхност на дланта, горната част на стъпалата, лицето, раменете и горната част на гърба
- Варират от размер на лунички до около 13 милиметра в диаметър
- Могат да се групират, което ги прави по-забележими
Кога трябва да се потърси лекар?
Старческите петна не изискват медицински грижи. Преглед при лекар трябва да се направи, ако петната са черни или са променили вида си. Тези промени могат да бъдат признаци на меланом – сериозна форма на рак на кожата.
Най-добре е всички нови промени по кожата да бъдат оценени от лекар, особено ако петното:
- е черно
- увеличава размера си
- има неправилна граница
- има необичайна комбинация от цветове
- кърви
Диагностиката на старческите петна може да включва:
- Визуална инспекция. Лекарят обикновено може да диагностицира старческите петна, като погледне кожата. Важно е да се разграничат старческите петна от други кожни заболявания, тъй като лечението им се различава и използването на неправилна процедура може да забави друга необходима терапия.
- Кожна биопсия. Лекарят може да направи други изследвания, като например да вземе малка проба от кожата за изследване в лаборатория (кожна биопсия). Това може да помогне за разграничаване на старческите петна от други заболявания, като например лентиго малигна (lentigo maligna) – вид рак на кожата. Кожната биопсия обикновено се прави в лекарския кабинет, като се използва местна упойка.
При желание старческите петна да не са толкова забележими има процедури за изсветляването или премахването им. Тъй като пигментът се намира в основата на епидермиса – най-горния слой на кожата – всяко лечение, предназначено за изсветляване на старческите петна, трябва да проникне в този слой на кожата.
Процедурите за изсветляване на старчески петна включват:
- Лекарства. Прилагането на избелващи кремове с рецепта (хидрохинон) самостоятелно или с ретиноиди (третиноин) и лек стероид може да доведе до постепенно избледняване на петната в продължение на няколко месеца. Третирането на засегнатите области може да предизвика временен сърбеж, зачервяване, парене или сухота.
- Лазер и интензивна импулсна светлина. Някои терапии с лазер и интензивна импулсна светлина унищожават клетките, произвеждащи меланин (меланоцити), без да увреждат повърхността на кожата. Тези подходи обикновено изискват два до три сеанса. Разраняващите (аблативни) лазери премахват горния слой на кожата (епидермиса).
- Замразяване (криотерапия). Тази процедура третира петното, като с помощта на тампон с памучен връх се нанася течен азот за пет или по-малко секунди. По този начин се унищожава допълнителният пигмент. При заздравяването на зоната кожата изглежда по-светла. Замразяването със спрей може да се използва за малка група от петна. Процедурата може временно да раздразни кожата и крие лек риск от получаване на трайни белези или обезцветяване.
- Дермабразио. Дермабразиото изпилва повърхностния слой на кожата с бързо въртяща се четка. На нейно място израства нова кожа. Възможно е да се наложи да процедурата да се направи повече от веднъж. Възможните странични ефекти включват временно зачервяване, струпеи и подуване. Избледняването на розовия цвят може да отнеме няколко месеца.
- Микродермабразио. Микродермабразиото е по-малко агресивен подход от дермабразиото. С него леките несъвършенства на кожата остават с по-гладък вид. Необходими са поредица от процедури в продължение на месеци, за да се получат скромни, временни резултати. Може да се забележи леко зачервяване или усещане за парене в третираните зони. При розацея или при наличие на малки червени вени по лицето, тази техника може да влоши състоянието.
- Химически пилинг. Този метод включва прилагане на химически разтвор върху кожата, за да се отстранят горните слоеве. На нейно място се образува нова, по-гладка кожа. Възможните странични ефекти включват белези, инфекции и изсветляване или потъмняване на цвета на кожата. Зачервяванията продължават до няколко седмици. Възможно е да са необходими няколко процедури, преди да се забележат някакви резултати.
Терапиите за премахване на старчески петна обикновено се извършват в лекарски кабинет и не изискват хоспитализация. Продължителността на всяка процедура и времето, което е необходимо, за да се видят резултатите, варират от седмици до месеци.
След лечението трябва да се използва широкоспектърен слънцезащитен крем със слънцезащитен фактор (SPF) от поне 30 и да се носи защитно облекло при престой на открито.
Третирането на старчески петна се счита за козметична процедура. Важно е да се говори с лекуващия лекар за ползите и страничните ефекти от всяка терапия.
Съдова деменция
Съдовите малформации на централната нервна система са редки аномалии на кръвоносните съдове в главния или гръбначния мозък и техните мембрани. Съществуват няколко вида, включително:
– Артериовенозни малформации (AVM). Артериовенозните малформации са необичайни плетеници от кръвоносни съдове, свързващи артерии и вени. Те могат да се появят навсякъде в тялото, но най-често се срещат в мозъка или в близост до него или в гръбначния стълб.
– Капилярни телеангиектазии. Капилярните телеангиектазии са малки разширени кръвоносни съдове (капиляри).
– Кавернозни малформации. Кавернозните малформации са необичайно оформени кръвоносни съдове в главния или гръбначния мозък, които наподобяват черница.
– Дурални артериовенозни фистули. Дуралните артериовенозни фистули са абнормни връзки между артериите и твърдото покритие над главния или гръбначния мозък (дура) и дренираща вена.
– Венозни малформации. Венозните малформации, известни също като венозни аномалии на развитието, са необичайно разширени вени в главния или гръбначния мозък.
Симптомите на съдовата деменция варират в зависимост от частта на мозъка, в която е нарушен притокът на кръв. Те често се припокриват с тези на други видове деменция, особено с деменцията, причинена от болестта на Алцхаймер. За разлика от болестта на Алцхаймер обаче, най-значимите симптоми на съдовата деменция обикновено са свързани със скоростта и рационалността на мисленето, а не със загуба на паметта.
Признаците и симптомите на съдовата деменция включват:
- Объркване
- Проблеми с вниманието и концентрацията
- Намалена способност за организиране на мислите или действията
- Намаляване на способността за анализ на ситуацията, разработване на ефективен план и съобщаване на този план на другите
- Забавяне на мисленето
- Трудности с организацията
- Трудности при вземането на решение какво да се направи след това
- Проблеми с паметта
- Безпокойство и възбуда
- Нестабилна походка
- Внезапно или често желание за уриниране или невъзможност да се контролира отделянето на урина
- Депресия или апатия
Симптомите на съдовата деменция могат да бъдат най-ясно изразени, когато се появят внезапно след инсулт. Когато промените в мисленето и разсъжденията изглеждат ясно свързани с инсулта, това състояние понякога се нарича деменция след инсулт.
В някои случаи след поредица от инсулти или миниинсулти се появява характерен модел на симптоми на съдова деменция. Промените в мисловните процеси настъпват със забележими етапи на влошаване, за разлика от постепенното, стабилно влошаване, което обикновено се наблюдава при деменция, причинена от болестта на Алцхаймер.
Съдовата деменция може да се развие и много постепенно, също както деменцията при болестта на Алцхаймер. Нещо повече, те често се проявяват заедно. Проучванията показват, че много хора с деменция и данни за съдово заболяване на мозъка имат и болестта на Алцхаймер.
Причини
Съдовата деменция е резултат от състояния, които увреждат кръвоносните съдове на мозъка, като намаляват способността им да го снабдяват с необходимото количество хранителни вещества и кислород, за да извършва ефективно мисловните процеси.
Често срещаните състояния, които могат да доведат до съдова деменция, включват:
- Инсулт (инфаркт), който блокира мозъчна артерия. Инсулт, който блокира мозъчна артерия, обикновено причинява редица симптоми, които могат да включват съдова деменция. Но някои инсулти не предизвикват никакви забележими симптоми. Тези тихи инсулти все пак увеличават риска от деменция.
Както при тихите, така и при явните инсулти рискът от съдова деменция се увеличава с броя на инсултите, които се появяват с течение на времето. Един от видовете съдова деменция, включващ много инсулти, се нарича мултиинфарктна деменция.
- Мозъчен кръвоизлив. Често се причинява от високо кръвно налягане, което отслабва кръвоносен съд и води до кръвоизлив в мозъка, причиняващ увреждане, или от натрупване на белтък в малките кръвоносни съдове, който се появява с напредването на възрастта и ги отслабва с течение на времето (мозъчна амилоидна ангиопатия).
- Стеснени или хронично увредени мозъчни кръвоносни съдове. Състояния, които стесняват или увреждат дългосрочно мозъчните кръвоносни съдове, също могат да доведат до съдова деменция. Тези състояния включват износване, свързано със стареенето, високо кръвно налягане, абнормно стареене на кръвоносните съдове (атеросклероза), диабет.
Специалистите почти винаги могат да установят, че даден пациент има деменция, но не съществува специфичен тест, който да потвърди наличието на заболяването. Лекуващият лекар преценява дали съдова деменция е най-вероятната причина за симптомите въз основа на предоставената информация, анамнезата за инсулт или нарушения на сърцето и кръвоносните съдове, както и резултатите от изследвания, които могат да помогнат за изясняване на диагнозата.
Лабораторни изследвания
Ако в медицинското досие не са включени актуални стойности на ключови показатели за здравето на сърцето и кръвоносните съдове, лекарят ще назначи изследвания за:
- Кръвно налягане
- Холестерол
- Кръвна захар
Той може също така да препоръча тестове, за да изключи други потенциални причини за загуба на паметта и объркване, като например:
- Нарушения на щитовидната жлеза
- Недостиг на витамини
Неврологичен преглед
Лекарят вероятно ще провери цялостното неврологично здраве, като изследва:
- Рефлексите
- Мускулния тонус и сила, както и силата на едната страна на тялото в сравнение с другата страна
- Способността на пациента да стане от стол и да премине през стаята
- Усещането за допир и зрение
- Координацията
- Равновесието
Образна диагностика на мозъка
С образни изследвания на мозъка могат да се установят видими аномалии, причинени от инсулти, заболявания на кръвоносните съдове, тумори или травми, които могат да причинят промени в мисленето и разсъжденията. Изследването на мозъка може да помогне на лекаря да определи по-вероятните причини за симптомите и да изключи други причини.
Образните изследвания на мозъка, които лекуващият лекар може да препоръча, за да диагностицира съдовата деменция, включват:
- Ядрено-магнитен резонанс (ЯМР). Магнитно-резонансната томография използва радиовълни и силно магнитно поле, за да създаде подробни изображения на мозъка. Пациентът лежи на тясна маса, която се вкарва в тръбовидна машина за магнитно-резонансна томография. Мащината издава силни звуци, докато създава изображения.
Магнитно-резонансната томография е безболезнена, но някои хора изпитват клаустрофобия в машината и се притесняват от шума. Като цяло ЯМР е предпочитано образно изследване, тъй като може да предостави дори повече подробности от компютърната томография за инсулти, мининструкции и аномалии на кръвоносните съдове и е предпочитано изследване за оценка на съдовата деменция.
- Компютърна томография (КТ). При компютърната томография пациентът лежи на тясна маса, която се плъзга в малка камера. Рентгеновите лъчи преминават през тялото под различни ъгли, а компютърът използва тази информация, за да създаде подробни напречни изображения (срезове) на мозъка.
Компютърната томография може да предостави информация за структурата на мозъка; да покаже дали някои области показват свиване; да открие доказателства за инсулт, миниинсулт (преходни исхемични атаки), промяна в кръвоносните съдове или тумор.
Невропсихологични тестове
Този вид изследване оценява способността на пациента:
- Да говори, пише и разбира езика
- Да работи с числа
- Да научава и запомня информация
- Да разработвате план за действие и да решава проблеми
- Да реагира правилно в хипотетични ситуации
Понякога невропсихологичните тестове показват характерни резултати за хората с различни видове деменция. Тези, които страдат от съдова деменция, може да изпитват изключителни затруднения да анализират даден проблем и да разработят ефективно решение. Вероятността да имат проблеми с научаването на нова информация и запомнянето е по-малка, отколкото при хората с деменция, причинена от болестта на Алцхаймер, освен ако проблемите с кръвоносните съдове не засягат специфични области на мозъка, важни за паметта. Често обаче резултатите от изследванията на хора със съдова деменция и на такива, които имат мозъчни промени, свързани с болестта на Алцхаймер, се припокриват.
Припокриване на съдова деменция и деменция на Алцхаймер
Въпреки че се обръща голямо внимание на разграничаването на деменцията на Алцхаймер от съдовата деменция, се оказва, че обикновено има значително припокриване между двете заболявания. Повечето хора, диагностицирани с деменция на Алцхаймер, имат съдова компонента и по същия начин повечето хора със съдова деменция имат някаква степен на съпътстващи промени на Алцхаймер в мозъка.
Лечението често е насочено към овладяване на здравословните състояния и рисковите фактори, които допринасят за съдовата деменция. Контролирането на състояния, които засягат здравето на сърцето и кръвоносните съдове, понякога може да забави скоросттта на задълбочаване на съдовата деменция, а в някои случаи може и да предотврати по-нататъшното влошаване. В зависимост от индивидуалното състояние лекуващият лекар може да предпише лекарства за:
- Понижаване на кръвното налягане
- Намаляване на нивото на холестерола
- Предотвратяване на съсирването на кръвта и поддържане на артериите чисти
- Контролиране на кръвната захар при диабет
Съдови малформации на централната нервна система
Съдовата деменция е общ термин, с който се описват проблеми с разсъжденията, планирането, преценката, паметта и други мисловни процеси, причинени от мозъчно увреждане в резултат на нарушен приток на кръв към мозъка.
Заболяването може да се развие след инсулт, който блокира артерия в мозъка, но инсултите не винаги причиняват съдова деменция. Дали инсултът засяга мисленето и разсъжденията зависи от тежестта и местоположението му.
Съдовата деменция може да се дължи и на други състояния, които увреждат кръвоносните съдове и намаляват кръвообращението, като лишават мозъка от жизненоважни кислород и хранителни вещества.
Факторите, които повишават риска от сърдечни заболявания и инсулт, включително диабет, високо кръвно налягане, висок холестерол и тютюнопушене, също увеличават риска от съдова деменция. Контролирането на тези фактори може да помогне за намаляване на вероятността от развитие на заболяването.