Posts in category: Хирургия

д-р Галя Музикаджиева завършва МУ – Пловдив. Работи като лекар ординатор в клиника по урология, където печели конкурс за асистент. Притежава специалност „Урология“.
Автор и съавтор е на научни публикации и участва в множество конгреси и семинари. Сред професионалните й интереси са нефро- и уролитиазата, онкоурология, неврогенни разтройства в уринирането, спешни урологични състояния.
Професионалната й квалификация включва и ултразвукова диагностика, интервенционална ендоскопия, диагностична и оперативна лапароскопия, както и диагностични и терапевтични дейности под рентгенов контрол.

Д-р Музикаджиева, кои са най-честите урологични проблеми, с които се сблъсквате във Вашата практика?

Урологията е една от най-разнообразните медико-хирургични специалности и обхватът й от патологични процеси е изключително богат. Урологичният фокус поставя акцент върху етиологията, патогенезата и симптоматиката на заболяванията на пикочо-половата система при мъжете и пикочната система при жените и включва редица проблеми, засягащи и двата пола, без възрастови ограничения. В ежедневната си практика като уролог имам възможността да се сблъсквам с почти целия спектър от урологична патология, като вродени аномалии, засягащи бъбреците, уретерите, пикочния мехур и уретрата; възпалителни процеси (уроинфекции); бъбречно-каменната болест (БКБ); тумори на урогениталната система и други. При жените пациенти има допълнителни състояния, засягащи тазовото дъно и уринарната инконтиненция. При пациентите от мъжки пол се срещат заболявания, засягащи простатата, пениса и тестисите.
Особен дял представляват спешните урологични състояния, които изискват силна мисловна гъвкавост и своевременен, комплексен и интердисциплинарен подход по отношение на диагностиката и терапевтичните възможности и понякога са сериозно предизвикателство за всички нас.

Според наблюденията Ви мъжете или жените търсят по-навременна помощ?

Не искам да бъда пристрастна и да давам категоричен отговор на този въпрос. Изключително добро впечатление ми прави обаче, че през последните години все по-млади хора и от двата пола проявяват отговорно отношение към своето здраве и извършват профилактика, т.е. грижа за здравето си преди проявлението на конкретното заболяване.
Тук е и мястото да спомена за нашата активна роля като лекари и професионалисти – да бъдем част и да популяризираме разнообразни програми и различни кампании за превенция на широкоразпространените и тежки заболявания.

В крайна сметка основният смисъл на всичко това е да повишим здравната култура на хората в нашия живот и общност като ги информираме и насърчаваме да правят редовно профилактични прегледи, без да се притесняват да говорят за своите здравословни проблеми. За съжаление голяма част от заболяванията протичат безсимптомно и профилактиката е ключова за навременното диагностициране и лечение. Винаги, когато съм имала възможност съм апелирала към своите пациенти, че най-важна е превантивната грижа за тяхното здраве. Инвестицията в профилактика и превенция е с възвращаемост в пъти по-голяма от първоначалния разход и ползи, надхвърлящи очаквания резултат.

Колко опасни са уроинфекциите и кои са първите сигнали, че трябва да се потърси специалист?

Инфекциите на пикочната система или т.нар UTI са най-честият урологичен проблем. Могат да се развият или като първична инфекция или като основен симптом на друго заболяване. Уроинфекцията може да варира от лек цистит до животозастрашаващ уросепсис и може да бъде по-трудна за лечение поради свързани структурни и/или функционални аномалии на пикочо-половата система, резистентни микроорганизми или отслабена имунна защита на пациента.

Клинично уроинфекцията може да се характеризира с често уриниране, парене и болка по време на уриниране, спешен и неотложен повик със или без болка в долната част на корема и бъбреците, мътна и със силна миризма урина, в тежки случаи наличие на кръв в урината и фебрилитет. Внимателната и навременна урологична преценка е задължителна за правилната диагноза и своевременното лечение, както и за предотвратяването на сериозни и/или хронични усложнения.

Само бактерии ли могат да ги причиняват и защо тези инфекции са толкова упорити и рецидивират?

Инфекциите на пикочните пътища могат да бъдат причинени от грам-положителни и грам-отрицателни микроорганизми и някои гъбички.
Повечето от тези инфекции възникват при здрави млади пациенти, които имат симптоми на остър неусложнен бактериален цистит и очаквано реагират на емпиричната антибиотична терапия. При някои групи пациенти обаче има предразполагащи фактори и утежняващи състояния, които увеличават риска от рецидив на инфекцията или от неуспешна терапия. Рецидивираща е тази инфекция, при която има повече от два симптоматични епизода в рамките на 6 месеца или повече от три симптоматични епизода в рамките на 12 месеца. При по-млади жени такива потенциални фактори могат да бъдат: чести полови контакти, промени в бактериалната флора, анамнеза за инфекции в пикочните пътища в детството, фамилна анамнеза за инфекции на пикочните пътища.
При жени в пери- и постменопауза рисковите фактори включват: вулвовагинална атрофия, цистоцеле и голямо количество резидуална урина, уринарната инконтиненция.
Доказано е, че анамнезата за инфекции на пикочните пътища по време на пременопаузата увеличава риска от рецидив след менопауза. Важен фактор при жените в постменопауза е потенциалната роля , която естрогенният дефицит играе в развитието на бактериурията , поради връзката между естрогена , производството на гликоген и колонизацията от лактобацили, всички от които намаляват след менопауза.

При мъжете състояния като увеличена простата или друга субвезикална обструкция повишава риска от рецидив на UTI. Много важно е да се отбележи, че рисковите фактори за развитието на симптоматична инфекция на пикочните пътища при възрастни са различни от тези при млади пациенти поради свързаните с възрастта промени в имунната защита, излагането на назокомиални патогени и нарастващия брой съпътстващи заболявания. Съществен момент са и преходните състояния като бременност, които могат да предразположат към развитието на инфекция на пикочните пътища или да увеличат риска от сериозните последствия от нея, като развитието на пиелонефрит, преждевременно раждане или смърт на фетуса.

В тази връзка се изисква особено внимание и по-специален подход на тези групи пациенти, които се нуждаят от бърза и адекватна оценка и подходяща терапия, за да се избегне персистиране или рецидив на инфекцията и сериозните усложнения от нея.

Много жени след 40-годишна възраст започват да уринират често. Притеснително ли е това състояние и изисква ли консултация с лекар? Възможни ли са усложнения, ако не се обърне внимание?

Честото уриниране, известно като полакиурия, означава необходимост от уриниране по-често от обикновено за 24 часа. Разбира се всеки следва свой собствен ритъм, но като цяло уринирането от 6 до 8 пъти през целия ден се счита за нормално. По литературни данни приблизително около 30% от мъжете и 40% от жените го изпитват в някакъв момент от живота си, като шансовете за развитие на полакиурия се увеличават с възрастта. Честото уриниране не винаги е признак на здравословен проблем. Ако обаче се появи заедно с други симптоми, като парене и болезненост по време на уриниране, спешен и неотложен позив с или без неволно изпускане на урината, фебрилитет и други трябва да се търси активно връзката и с други здравословни състояния, като уроинфекция, синдром на свръхактивен пикочен мехур, интерстициален цистит, диабет, бременност, рядко може да е тумор на пикочен мехур, а при мъжете – проблеми с простатата.

Високият прием на течности и употребата на диуретични храни и напитки като кафе, шоколад, цитрусови плодове и други могат да доведат до по-често уриниране. За щастие повечето случаи на често уриниране не представляват риск за здравето и в зависимост от причината и тежестта могат да бъдат лекувани ефективно. Възможни усложнения могат да бъдат разпространението на инфекцията и в други части на тялото с развитието на уросепсис, дехидратация и опасно висока кръвна захар при нелекуван диабет.

Как се диагностицира синдромът на свръхактивен пикочен мехур? Лечимо ли е това състояние и в какво се състои лечението?

Международното общество за континентност (International Confidence Society-ICS) определя свръхактивния пикочен мехур (СПМ) като клиничен синдром, характеризиращ се със спешност (неотложност) за уриниране със или без инконтиненция (изпускане) на урината, съчетан обикновено с полакиурия (над 8 уринирания за денонощие) и никтурия (често уриниране през нощта) при липса на уроинфекция и друга патология. Безспорен факт в момента е, че СПМ е урологично състояние, което често се наблюдава във всекидневната практика. Това е хронично състояние, което има огромно влияние върху качеството на живот както при мъже , така и при жени и засяга изпълнението на ежедневните дейности и социалните функции. За съжаление тази тема продължава да бъде табу за голяма част от населението. Всички литературни данни свидетелстват за широко разпространение на заболяването, а нивото и качеството на оказаната медицинска помощ за съжаление остават на не особено високо равнище. Това се обуславя от редица фактори, като ниска информираност, неудобство, срам и не на последно място фактът, че пациентите се стремят сами да се приспособят към възникващите трудности, променяйки понякога изцяло привичния си начин на живот, без да потърсят адекватна медицинска консултация и лечение.

Как се диагностицира синдромът на свръхактивен пикочен мехур?

СПМ се диагностицира чрез подробна анамнеза, клиничен преглед, който трябва да включва коремен преглед, дигитален ректален преглед на простатата при мъже и вагинален преглед при жени за установяване на генитален пролапс. Диагностиката включва стрес-тест на пикочен мехур, извършван чрез напълване на пикочен мехур и приканване на пациента да кашля, за да се установи колко урина изтича, както и уродинамични изследвания като урофлоуметрия, цистотононометрия, профилометрия, електромиография.
Другите методи за диагностика включват ултразвуково изследване, лабораторни, морфологични и биохимични изследвания. Данните от проучванията показват, че повечето хора вярват, че симптомите на СПМ са неизбежна и нормална част от остаряването, а не лечим медицински проблем.

А има ли лечение на СПМ?

Първата стъпка в лечението на СПМ е да се потърси професионална помощ. Лечението трябва да включва комбинация от медикаментозни и немедикаментозни методи. Нефармакологичното лечение (first line treatment) се счита за поведенческа терапия, особено след като не крие рискове и ефективността й е доказана в много случаи. Включва главно контрол над количеството и честотата на приеманите течности (6 до 8 чаши на ден) като се избягва приема на течности 2 часа преди лягане. Пациентите трябва да се опитат да премахнат или намалят храните и напитките, които дразнят пикочният мехур и предизвикват симптоми – такива са кофеин, алкохол, изкуствени подсладители, газирани напитки, пикантни храни. Тренирането на пикочният мехур е част от арсенала на нефармакологичното лечение с обещаващи резултати и помага на пациента да се научи как да отлага уринирането. То включва двойно уриниране, което е изчакване на няколко секунди и опит за уриниране отново, както и планирано уриниране – на редовни интервали. Удачно е пациентите да посещават тоалетната на всеки един или два часа през деня и да увеличат интервалите с 15-30 мин на всеки седем дни. Упражненията на Кегел също спомагат за тренировките на пикочния мехур. Поведенческата терапия също е сред методите и е минимално инвазивна, без странични ефекти и позволява комбиниране с другите методи на лечение. Разбира се, трябва да споменем и фармакологичното лечение (second line treatment). За целта основно се прилагат антихолинергични (наричани още антимускаринови) медикаменти, чиято основна цел е да се постигне известна релаксация на детрузорния мускул и да се смекчат симтомите на пациента.

Обратимата денервация чрез инжектиране на ботокс в пикочния мехур, приложен ендоскопски в стената на мехура, инхибират мускулните контракции и подтискат активността му. Лечението обикновено е ефективно за 6-12месеца, но процедурата може да се повтори. Недостатъците на това лечение са неговия временен характер и риск от ятрогенна задръжка на урина. Друга съвременна форма на лечение с обещаващи резултати е т.нар. нервна стимулация – невромодулационна терапия, при която устройство, подобно на пейсмейкър в сърцето доставя електрически импулси към нервите, минаващи към пикочния мехур, контролирайки неговите контракции.

Друг проблем е уринарната инконтиненция и като че ли масово се смята, че тя засяга предимно жените и то в периода около и след менопауза. Правилно ли е това схващане?
Незадържането на урината е много често срещан проблем в съвременната медицина. Значимостта му все повече нараства във връзка с нарастващата продължителност на живота. Заболяването се среща и при двата пола, но е в пъти по-често срещано при жени, отколкото при мъже. Честотата в световната популация на жени според множество проучвания показва, че процентът на уринарна инконтиненция нараства с възрастта: в около 20-30% се среща сред младите жени, 30-40% сред жените на средна възраст и до 50% сред жените в менопауза. Полът е сред рисковите фактори, които предразполагат това състояние – по-често възниква при жените, при мъжете е вследствие на появилата се бенигнена простатна хиперплазия или друга субвезикална обструкция и наличието на голямо количество резидуална урина.
Наследствеността играе съществена роля при роднини от първа линия, както и наднормено тегло на пациентите. Хирургични интервенции в малкия таз също може да са фактор.
Добре известен рисков фактор е и възрастта. Физиологичните промени като намален капацитет на пикочния мехур и промени в мускулния тонус, както и анатомични нарушения като пролапс на тазови органи също благоприятстват развитието й. При жените в менопауза, поради дефицит на естроген, разпространението на симптомите е по-високо, както заключават множество проучвания.

Лекува ли се уринарната инконтиненция и как?

Ние уролозите сме тук за нашите пациенти и се занимаваме понякога с изключително чувствителни и неудобни теми. Уринарната инконтиненция може да бъде неудобство в най-добрия случай и изтощително състояние в най-лошия. Проучванията за въздействието на уринарната инконтиненция показват занижени нива на социални и лични дейности и повишен психологичен стрес. За съжаление и понастоящем повечето от пациентите сами се справят с този проблем и късно се обръщат за помощ към лекари. А това е състояние, което заслужава професионално отношение и лечение. След поставянето на диагнозата и определянето на причината за уринарната инконтиненция има спектър от възможности за лечение, достъпни за пациентите и практикуващите лекари, които да бъдат обсъдени и приложени в поетапен подход.
Съвременните диагностични методи установяват, че при над 60% от страдащите от уринарна инконтиненция причината е във възникването на детрузорна хиперефлексия или т.нар СПМ.

При т. нар стрес инконтиненцията се получава изпускане на урина при повишаване на налягането в коремната кухина при определени физически усилия като кихане, кашляне, вдигане на тежки предмети, чиито причини за развитие е слабост на съединителната тъкан и мускулатурата на тазовото дъно. При физиологични условия тези структури осигуряват поддържането на уретрата в нормална позиция и затваряне на лумена и извън периодите на микция. Когато се наблюдават нарушения в нормалния интегритет на тазовите тъкани (например след менопауза или гинекологични операции) се нарушава и нормалната функция на уретрата и настъпва инконтиненция. Ето защо се прилагат различни оперативни методики, чиято основна цел е да възстановят нормалната анатомия и физиология на уретрата и пикочния мехур. „Златен стандарт“ в момента с т. нар. слингови методи. При тях се използва платно с лентовидна форма от биосъвместим материал, което чрез кратка оперативна интервенция се имплантира под уретрата и замества функцията на нормалния поддържащ апарат и позволява на уретрата да се отваря само тогава, когато е необходимо.

Много важно е да се подчертае, че успехът от лечението в голяма степен зависи и от желанието на самия болен. Комбинацията от изброените методи позволява да се постигнат бързи и ефективни резултати, респективно да се сведат до минимум рецидивите и да се подобри качеството на живот на такива пациенти.

Друго състояние, което обикновено засяга жените е циститът. Защо той често се превръща в хроничен и като че ли няма отърване от него?

Циститът заема около 90% от всички инфекции на пикочните пътища и рецидивира при 20-30% от жените в рамките на 3-4 месеца, което води до повишена консумация на антибиотици и влошаване качеството на живот.

Понякога рецидивите се дължат на персистиращ фокус на инфекцията, но в повечето случаи се смята, че представляват повторна инфекция. Рецидивът се определя клинично като рецидив, ако е причинен от същия бактериален вид, който е причинил първоначалната инфекция и се появи в рамките на две седмици след лечението. Инфекцията се счита за повторна, ако настъпи повече от две седмици след лечението на първоначалната инфекция.
Циститът представлява здравен проблем, засягащ всички възрасти и двата пола, макар и не еднакво. Жените и момичетата във фертилна възраст са изложени на повишен риск от възпаление в сравнение с мъжете.

Женската уретра е податлива на колонизация с уропатогени, тъй като е къса и широка, заобиколена е от влажната лигавица на вагиналния интроитус и е в непосредствена близост до перианалната област. С тази анатомична особеност се обяснява по-високата честота на инфекциите при жени от различни възрастови групи.

Много от хората в даден момент от живота си са имали инфекция на пикочните пътища или пристъп на цистит. Въпреки това ако проблемът е постоянен той често поражда въпросите „ Защо аз?“ , „Защо продължавам да получавам цистит?“, „ Къде е причината?“
Всъщност установяването на причината е важна първа стъпка в контрола върху състоянието.

Най-често срещаните причини за хронифицирането на цистита са неуспешни опити за лечението на остър цистит, резистентността към антибиотици или неправилното им използване, като незавършване на курса на лечение може да бъде отчасти или основна първопричина. Тъй като антибиотичната резистентност по света се увеличава, броят на резистентните към антибиотици инфекции също ще се увеличи и проблемът с хроничните уроинфекции неизбежно ще се задълбочи. Интерстициален или неинфекциозен цистит, както и други съпътстващи заболявания като нефролитиаза, диабет и болести предавани по полов път, които да нарушат структурата или функцията на пикочните пътища също може да са причина за хронифициране. Също и хормонални колебания, които да окажат значително влияние върху лигавиците , които покриват пикочните пътища.

Не малко жени с цистит пробват самолечение с добавки на билкова основа. С тях може ли да се излекува състоянието?

Лечението на инфекциите на пикочните пътища и в частност на цистита е мултимодално. Препоръчва се пациентът и лекарят да участват съвместно в процеса на вземане на решение, който включва обсъждане на рисковете и ползите от всички възможности за лечение, съобразени индивидуално с всеки пациент. Антимикробните средства остават основна и първа линия на терапия, съобразени с антимикробната чувствителност, в оптимална доза и продължителност на лечението.

Лечението с фитопрепарати трябва да се стартита максимално бързо за овладяване на острата симптоматика и до получаване на резултатите от микробиологичните изследвания. Те се препоръчват и за дългосрочна профилактика, но в никакъв случай не могат да заместят основното лечение.
Дългосрочната терапия обаче трябва да бъде насочена към вземане на мерки за предотвратяване на рецидивите. Това определя необходимостта от засилване на здравното образование сред населението, както и необходимостта от информиране относно потенциалните причини за развитието, рецидива и вероятните усложнения от бактериалния цистит и възможностите за неговата превенция.

Страдат ли от уринарни инфекции децата, какви са причините за появата им, какви са симптомите, как става диагностицирането и какво е лечението им?

Инфекциите на пикочните пътища са чести при деца и изискват подходяща диагностична оценка, лечение и проследяване. Повтарящите се UTI са често срещани при деца с подлежащи вродени пикочо-полови аномалии, които всъщност са обект на урологичната специалност. Причинителите могат да бъдат бактерии и гъбички ( включително и дрожди), които проникват в пикочните пътища по възходящ (уретра или пикочен мехур) или хематогенен (кръвен) път. Гъбичните инфекции на пикочните пътища са чести при имуносупресирани деца, при тези с постоянни катетри и при тези с продължителна експозиция на антибиотици.

Подобно на гъбичните, вирусните инфекции на пикочните пътища се появяват при имунокомпрометирани пациенти, при които нормално латентните вируси са активирани -най-често след трансплантация или свързана с онкологията имуносупресия.
Децата, особено кърмачетата, могат да имат неспецифични симптоми като фебрилитет, отказ от хранене, дехидратация. По-големите деца могат да се оплакват от неотложни, чести, болезнени позиви за уриниране и болка в корема.

Основната диагностична оценка трябва да включва достатъчно изследвания, за да се изключат аномалии на пикочните пътища, но също така трябва да бъде възможно най-минимално инвазивна. За радост по-голямата част от жените в развитите страни се подлагат на пренатален ултразвук за изследване на анатомията и цялостното развитие на плода. Той рутинно открива вродени аномалии на бъбреците и пикочните пътища.
Независимо от всичко, скрининг с ултразвук на бъбреци и пикочен мехур се препоръчва да се извърши още на шест месечна възраст след раждането , за да се изключат конгенитална хидронефроза, VUR (везико-уретеро-ренален рефлукс), уретероцеле, уролитиаза, неврогенен пикочен мехур и други.

По отношение на лечението, урологията като хирургична специалност и в частност детската урология се доказаха като една от най-иновативните и най-бързо развиващите се, с приложението на минимално-инвазивни, роботоризирани и лапароскопски подходи, лазерно-асистирани операции и други техники, насочени към обхвата от урологична патология.

Доц. д-р Георги Велев, д.м. е главен административен лекар на Клиника по хирургия към МБАЛ“ Света София“. Той е хирург с близо 40 г. професионален опит във всички области на коремната хирургия с редица специализации в чужбина. Основните му научни интереси са в областта на колоректалната и стомашната хирургия, извършва и едни от първите лапароскопски операции в България. Носител на наградата “Проф. Д-р Парашкев Стоянов” на МУ – София за високи постижения в областта на медицинската наука и преподаване. Завършил е Медицински университет – София. Защитава дисертация “Индивидуализиран подход в оперативното лечение на рака на колона и рака на ректума – близки и далечни резултати от 422 оперирани болни за 15-годишен период”. Преминава през всички нива на преподавателската кариера в МУ, София – от асистент, през старши и главен асистент, до доцент. Обучава медицински сестри, студенти, лекари и хирурзи, ръководи редица специализанти. Има придобита квалификация и по “Здравен мениджмънт”.

Доц. Велев, колоректалният рак е третият най-разпространен рак в света. Какво е положението в България?

България не се различава от другите страни в Европа и честотата на заболяването е висока. Затова и операциите на дебелото черво са най-честите, които извършвам. Бързам да кажа обаче, че колоректалният рак вече се лекува, особено с развитието на хирургията и с появата на все по-добри медикаменти, които използват онколозите.

Продължават ли българските пациенти да търсят специалист, когато заболяването вече е в напреднал стадий?

Ето това си остава проблем. Заболяването наистина е лечимо, но ако се хване в по-ранен стадий. Затова призовавам хората да ходят на профилактични прегледи, да правят колоноскопия веднъж на 5 г. и при най-малките оплаквания да търсят консултация с хирург и гастроентеролог. За съжаление българите се страхуват повече да ходят на лекар, което забавя диагнозата.

До колко превенцията може да помогне и какви са скрининговите и профилактични изследвания, които трябва да се правят?

Превенцията е много важна. Начинът на живот и храненето са в основата на превенцията. Не трябва да се подценява тютюнопушенето като основен рисков фактор за всеки вид рак, както и затлъстяването. Редукцията на тегло профилактира развитието на рак, а също така приемът на вит Д и на аспирин. Колоноскопията си остава основният метод за диагностика, но за хората, които се притесняват от това изследване има вариант за скрининг чрез виртуална колоноскопия или изследване на фекалиите за окултно кървене. Най-алармиращият симптом е наличието на видима кръв при изхождане.

На каква възраст трябва да започне скринингът?

Зависи от фамилната предразположеност на хората. Тези, които имат родственици със злокачествени заболявания, е добре още след 40 години да започнат. Обикновено е след 50 годишна възраст. В последните години има тенденция за подмладяване на възрастта на рака на дебелото черво и ректума, така че тези възрастови граници ще станат още по-ниски.

Кои са предраковите състояния, които могат да доведат на колоректален рак и как се третират?

Най-чести са доброкачествените полипи, които в някакъв момент могат да преминат в рак. Установяват се чрез колоноскопия и съответно могат да се отстранят по време на изследването. Много рядко, при някои големи полипи, се налага операция. Предракови състояния са и неспецифичните възпаления да дебелото черво като болест на Крон и улцерозен колит. Такива пациенти трябва цял живот да се проследяват.

Какви са изследванията, с които се диагностицира колоректален рак?

Както споменах вече колоноскопията е основният метод за диагноза. По време на нея се взима материал от тумора, който да се изследва хистологично. След поставяне на диагнозата трябва да се определи стадият на заболяването, което става чрез скенер. При рак на ректума се прилага и ядрено-магнитен резонанс. В някои случаи се налага PET скенер, който дава целотелесен образ на злокачествените клетки под формата на светене и може да хване и малки далечни разсейки. Много добре познатите вече туморни маркери, които се установяват чрез взимане на кръв, също намират приложение, но не може само по тях да се постави диагнозата, а по-скоро имат прогностична стойност и служат за проследяване на състоянието след проведено лечение. Вече е задължително и провеждане на различни генетични изследвания с цел персонализиране на терапията.

Какви са възможностите за хирургично лечение?

Хирургията е основният метод за лечение на колоректалния рак. Тя включва изрязване на част от дебелото черво с тумора в определени онкологични граници и в здраво. Най-същественият момент при операцията е отстраняването и на околните на тумора лимфни възли. Много е важно да се спазват определи правила на работа, за да не се позволи разпространение на процеса. Такива операция е редно да се извършват само от опитни хирурзи, които имат определената квалификация за това.

Вие сте един от първите лекари, извършили лапароскопски операции в България. Колко напреднали са към днешна дата технологиите по отношение на лечението на колоректалния рак?

Работя като хирург вече повече от 40 г. Имал съм възможността да бъда част от всички етапи на развитие на хирургията в България за този период. Смятам, че най-големият скок за хирургията е появата на лапароскопските операции през 90-те години на XX век. Разликата с преди години е огромна. Едно време не можехме да си помислим изобщо, че пациент с рак на дебелото черво или ректума, ще може да бъде изписан на 2-ри ден след операцията и ще може да възстанови нормалния си живот почти веднага. Това сега е възможно благодарение на лапароскопските операции. Те позволиха и подобряване на техниките и на онкологичната издържаност на операциите въобще. Затова са и “златен стандарт” при лечението на рака на дебелото черво и ректума с доказани предимства пред класическите операции с големите разрези. Другото голямо направление, което се развива пред очите ми и което е в голяма помощ на хирургията, е генетиката. В съчетание и с напредъка във фармаиндустрията и появата на все по-модерни медикаменти, генетиката вече ни дава възможност да персонализираме лечението на рака. Съвместната работа на хирурзи и онколози е крайъгълният камък в лечението на рака. Нещо, което имаме на много високо ниво в МБАЛ “Света София” и което ни нарежда до водещите онкологични центрове в света.

Доколко използвана е у нас роботизираната хирургия? Какви са предимствата от нейното приложение във Вашата сфера?

Вижте, най-важното нещо за пациента с онкологично заболяване, е да бъде лекуван правилно и да бъде здрав. Това от хирургична гледна точка означава да бъде извършена онкологично издържана операция с отстраняване на тумора в съответните граници, с адекватната лимфна дисекция, без да се допусне разпространяване на процеса. Който хирург, както иска и може да го направи – с голям разрез, с малък разрез, лапароскопски, с робот, да го прави, но трябва да го направи без компромис с онкологичната издържаност. След това обаче идват и други съображения, други изисквания от страна на пациента. Лапароскопските операции са “златен стандарт” в лечението на колоректалния рак, защото са онкологично издържани, когато се правят от хирург, който може да ги извърши така, но и защото дават голямо предимство за пациентите като по-малко болка, по-бързо възстановяване, по-малко усложнения в сравнение с класическите операции. Роботизираната хирургия е всъщност лапароскопска хирургия, но с подобрения и повече удобства за хирурга, а не за пациента. Времето ще покаже дали тя ще намери място в коремната хирургия, но до този момент тя е “златен стандарт” само в урологията при извършване на простатектомии и рядко в гинекологията при някои операции.

Ранната диагноза позволява ли пълно възстановяване при колоректален карцином?
Изключително важна е ранната диагноза! Началните стадии се лекуват и то само с правилно направена операция. При напредналите заболявания все още има случаи на ненужно извършени операции и на неправилно проведени предоперативни изследвания, което не трябва да се допуска. Там лечението е съчетание от хирургия, химиотерапия и лъчетерапия, но кое кога да се проведе се определя от мултидисциплинарен екип – т.нар. онкологична комисия.

За финал, какво бихте посъветвали пациентите с колоректален рак?
Първо, да не губят надежда в битката с рака, защото лечението може и да е дълго, и сериозно, но заболяването се лекува. Второ, да търсят специализирана помощ и лечебно заведение, което предлага адекватна диагностика, изпълнена от гастроентерология и образни изследвания, хирург с опит в лапароскопските операции и добра онкология.